Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (63)

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Върховете на пръстите му водеха умело дръжката на пилата. С едно—единствено плавно движение Ричард прокара стоманения инструмент по гънката на плата, застинала за вечни времена в белия мрамор. Съсредоточен, за да приложи точно необходимата сила и прецизно да изпили фин пласт, той бе изцяло погълнат от работата си.

Пилата имаше стотици зъбчета, редица след редица малки остриета от закалена стомана, които изстъргваха и оформяха благородния камък. Той владееше тези остриета така, както владееше всички останали. Пресегна се назад, без да гледа, и остави пилата на дървената пейка, като внимаваше да я постави върху дървената повърхност, а не върху друг стоманен инструмент, за да не се изгьне преждевременно. Взе друга пила с още по—малки зъбчета и изглади грапавините, оставени при корекцията, нанесена с предишната по—едра пила.

Пръстите му, бели като на посипал се с брашно хлебар, се движеха по ръката на мъжката фигура, проверявайки за дефекти. Преди полирането проверяваше за малки грапавини и ръбчета, които по—скоро се усещаха с пръсти, отколкото се виждаха. Щом откриеше такива, ги оглаждаше с малката пиличка, която държеше в едната си ръка, докато пръстите на другата вървяха зад нея по бъбналата вена, за да усетят промяната в камъка. Вече остъргваше пластове с дебелина на хартия.

Отне му няколко месеца, докато стигне до последния слой. Беше опияняващо да е толкова близо до плътта. Дните се нижеха един след друг в безкрайна работа — денем ваеше смърт долу на обекта, нощем създаваше живот в склада на Виктор. Работата за Ордена компенсираше с работа за себе си — робство и свобода заставаха във вечна опозиция.

Когато Братята питаха за статуята, внимателно криеше радостта от работата си. За да бъде по—убедителен, извикваше в мислите си модела, който му бяха дали. Смирено свеждаше глава и докладваше, че напредва в покаянието си, че работата му върви по график и че ще е готов навреме, за да може статуята да бъде въздигната на площада за откриването.

Като натъртваше на думата „покаяние“, Ричард успяваше да насочи мислите си към присъдата и да ги отклони от статуята. Братята неизменно оставаха доволни от умората му от труда на покаянието и не се интересуваха от поредната скучна скулптура. Навсякъде имаше статуи; те бяха поредният израз на необратимата лудост на човечеството. В техния свят нямаше значими хора, нямаше и значими творения. Самият брой на статуите бе необоримият довод на Ордена за безсилието на човека. Статуите бяха само фон на сцената, от която Братята проповядваха саможертва и спасение.

Ричард смирено докладваше, че хапва малко, спи малко и работи през нощта за покаянието си, след като е приключил с работата за деня. Всеотдайната саможертва бе лек за неверието и Братята си отиваха доволни.

Ричард взе още по—малка пила, огъната в крива с намаляващ радиус, и се зае с мястото, където мускулът се съединяваше с костта, за да изрази напрежението в ръката и да изпъкне мускулната структура. През деня наблюдаваше останалите мъже, докато работеха, за да изучи сложните форми на мускулите им, докато се движеха, изпълнени с живот. През нощта прибягваше до собствените си ръце, вдигнати към лампата, за да извае точно вените и сгъвките. Понякога използваше дори и малко огледало. Повърхността на кожата, която извайваше, бе наситен пейзаж, прострян над кости и мускули, надиплен в ъглите и гладко опънат над извивките.

За тялото на жената не се нуждаеше от друг модел освен яркия спомен за тялото на Калан.

Искаше творението му да изразява способност за движение, намерение, завършек. Позата на фигурите издаваше самоувереност. В изражението на лицата, особено в очите, щеше да проблясва най—висшата проява на човешкото — мисълта.

Ако статуите, които беше виждал в Стария свят, бяха израз на нещастието и смъртта, това бе тържеството на живота.

Искаше статуята му да изрази суровата сила на волята.

Мъжът и жената, които извайваше, бяха бягство от отчаянието на пленничеството. Те олицетворяваха свободата на духа. Триумфа на разума.

С огромно раздразнение установи, че през прозореца над статуята е нахлула светлина, изместила пламъка на лампите, които бяха горели цяла нощ. Цяла нощ — пак бе работил до сутринта.

Не че се дразнеше на светлината — напротив, той много я обичаше, но тя означаваше край на работата му върху статуята. И начало на близостта му до грозотата. За Щастие работата долу на строежа не изискваше мисъл или пък внимателно усилие.

Докато изглаждаше с пила раменния мускул на мъжа, на вратата се почука.

— Ричард?

Беше Виктор. Ричард въздъхна — трябваше да спре.

Дръпна от носа и устата си червеното парче плат, което предпазваше да не вдишва мраморния прах. Виктор се бе научил на този номер, използван от ваятелите в родината му Каватура.

— Идвам!

Слезе от ръба, образуван в основата, където бе изсякъл краката до средата на прасеца. Изтегна гърба си и усети колко го боли от непрекъснатото навеждане и от липсата на сън. Извади промазаното платнище и го изтърси от праха.

Точно преди да го метне върху статуята, видя двете фигури заедно. Подът, рафтовете и инструментите бяха покрити с фин слой мраморен прах. На фона на черните стени обаче мраморът се извисяваше в цялото си величие, облян от нахлулата отгоре светлина.

Ричард хвърли платнището върху недовършените фигури и отвори вратата.

— Приличаш на призрак — обяви Виктор с крива усмивка.

Ричард се отърси.

— Забравих кое време е.

— Вчера огледа ли се в работилницата?

— В работилницата? Не, защо?

Усмивката на Виктор се върна, този път по—широка.

— Приска изпрати бронзовия диск. Айшак го донесе. Ела да видиш.

В другия край на ковачницата бяха стоварени няколко парчета бронз. Приска не можеше да излее монолитно парче с нужните размери, затова бе направил няколко, а Виктор щеше да ги спои и оформи. Пиедесталът за полукръга, който щеше да е циферблат на слънчевия часовник, бе масивен. Знаейки, че е предназначен за статуя на Ричард, Приска се бе постарал и можеше да се гордее с работата си.

— Красиво е — каза Ричард.

— Нали? Виждал съм го как работи и преди, но този път е надминал себе си.

Виктор клекна и прокара пръсти по странните символи, изпълнени с черна боя.

— Приска ми каза, че навремето, много отдавна, родният му град Алтур’Ранг е бил свободен, но както много градове е изгубил свободата си. В чест на онова време той решил да вдълбае в бронза символите на родния си език. Брат Нийл го видял и останал доволен, защото си помислил, че е в чест на императора, който също е от Алтур’Ранг.

Ричард въздъхна.

Езикът на Приска е гладък като метала, който лее.

— Ще хапнеш ли малко лардо с мен? — попита Виктор, като се изправи.

Слънцето вече бе високо в небето. Ричард протегна врат и се загледа към строежа.

— По—добре не. Трябва да отивам на работа. — Клекна и повдигна единия край на циферблата. — Но първо ми покажи къде да пренесем това.

Виктор грабна другия край и заедно помъкнаха бронзовата отливка към склада, където работеше Ричард. Когато отвориха двойната врата, Виктор видя статуята за пръв път, макар и покрита с платното, под което се виждаха само овалните форми на двете глави. Въпреки че не се виждаше почти нищо, очите на Виктор заблестяха. Те показваха как живото му въображение се изпълва с най—сладки мечти.

— Добре ли върви статуята ти? — Виктор сръга Ричард с лакът. — Красиво, а?

Ричард не можа да сдържи щастливата си усмивка.

— Ех, Виктор, съвсем скоро ще можеш да я видиш.

— Откриването е само след няколко седмици. Аз ще съм готов. Ще е нещо, което ще накара сърцата ни да запеят … преди да ме убият, разбира се.

Виктор отхвърли думите му с махване на ръка.

— Надявам се, като видят такава красота, и то в техния дворец, да я харесат.

Ричард не таеше подобни илюзии. Изведнъж си спомни нещо и извади от джоба си парче хартия. Подаде я на ковача.

— Не исках Приска да дълбае думи на задната страна на циферблата, за да не ги видят неподходящи хора. Ще те помоля да гравираш ето това — буквите да са горе—долу със същата височина като символите отпред.

Виктор взе хартийката и я разгъна. Усмивката му се стопи. Погледна към Ричард с явна изненада.

— Та това е предателство.

Ричард сви рамене.

— Само веднъж се умира.

— Но могат да те измъчват дълго преди да те убият. Те знаят твърде неприятни начини да убият един човек, Ричард. Виждал ли си някога човек, погребан в небето жив, с хиляди кървящи рани, със завързани ръце, за да могат лешоядите да празнуват върху живата му плът?

— Орденът и сега връзва ръцете ми, Виктор. Като работя там долу, виждам около себе си само смърт и в тялото ми започват да гният хиляди рани. Лешоядите на Ордена вече се хранят с плътта ми. — Със сурова решителност Ричард издържа погледа на Виктор. — Ще го направиш ли?

Виктор пак погледна хартийката. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна, докато изучаваше думите в ръката си.

— Макар че тези думи са си живо предателство, на мен ми харесват. Ще го направя.

Ричард го потупа по рамото и му се усмихна окуражително.

— Добър човек си ти. Сега погледни — тук ще сложим постамента. — Ричард повдигна платното достатъчно, че да се открие основата на статуята. — Изсякох ти равна повърхност с наклон под нужния ъгъл. Не знаех къде ще са дупките на отливката, затова оставих на теб да пробиеш дупките и да ги запълниш с олово за сглобките. Когато закрепиш постамента, ще пресметна ъгъла на дупката, която ми трябва за стрелката.

Виктор кимна.

— Пилонът за стрелката скоро ще е готов. Ще ти направя свредел с нужния размер.

— Добре. Ще ми трябва и кръгла пила, за да мога финно да напасва на дупката.

— Ще я имаш — каза Виктор, докато и двамата се изправяха. Той махна към покритата статуя. — Как ми се доверяваш, че няма да я погледна, докато се занимаваш с грозните си статуи долу?

Ричард се засмя.

— Знам, че искаш повече от всичко на света да зърнеш благородството на тази статуя в завършения й вид. Не би си провалил сам това удоволствие.

Виктор избухна в характерния си гърлен смях.

— Май си прав. Ела след работа да хапнем лардо, да поговорим за красотата на камъка и за някогашния свят.

Ричард почти не го чу. Взираше се в нещо добре познато. Макар и покрито за очите му, то не бе скрито за душата му.

Вече беше готов да започне с полирането. Да извае плът в камъка.

* * *

С наведена глава, увита в шал, за да се предпазва от пронизващия зимен вятър, Ничи бързаше по тясната алея. Един мъж, идващ отсреща, се блъсна в рамото й, но не защото бързаше, а просто защото като че ли не го интересуваше къде ходи. Ничи хвърли яростен поглед към празните му очи. Яростта й потъна в бездънен кладенец от безразличие.

Притисна вързопа със слънчогледово семе по—здраво към корема си и продължи по калната алея. Движеше се близо до грубите дървени стобори на сградите, за да не я лъскат минувачите, които вървяха в обратна посока. Хора скупчени на групички, за да се спасят от внезапното влудяване, вървяха по алеята към улицата отзад в тьрсене на стаи, храна, дрехи, работа. По—нататък се виждаха хора, насядали по земята, подпрени по стените на сградите от другата страна на улицата, със зареяни погледи, които дори не виждаха трополящите по улицата каруци, прекарващи материали за строежа на императорския дворец. Ничи искаше да стигне до хлебарницата. Казаха й, че днес може да има масло. Искаше да купи масло за хляба на Ричард. Той щеше да се върне за вечеря — така бе обещал. Искаше да му направи вкусно ядене. Той трябваше да яде. Вече бе поотслабнал, макар че така добре оформените му мускули изпъкваха още по—привлекателно. Плътта му бе като статуя — като статуите, които тя бе виждала навремето, много отдавна.

Спомни си как като малка слугите на майка й правеха питки от слънчогледово семе. Успя да купи достатъчно, за да може да му направи слънчогледова питка и може би дори щеше да намери масло, за да я намаже.

Обземаше я все по—голяма тревога. Откриването бе след няколко дни. Ричард каза, че статуята му ще е готова. Изглеждаше спокоен — като че бе постигнал някакъв вътрешен мир.

Приличаше на човек, примирил се с неизбежната си екзекуция.

Когато говореше с нея, умът му изглеждаше далеч от разговора и очите му излъчваха онова качество, което тя толкова ценеше. Това бе единствената й останала надежда в тази пустош, наречена живот, в това нещастие, наречено битие. Хората около нея чакаха само смъртта. Само в очите на баща си, когато бе малка, и още повече сега, в очите на Ричард, бе намерила доказателство, че има нещо, заради което си струва да се живее, което осмисля съществуването.

Спря, стресната от звука на камъчета, подрънкващи в празно канче. Не можеше да сбърка този звук. Цял живот бе служила на нуждаещите се, но колкото и да се стараеше, канчето на някой нещастен просяк пак я стигаше, дрънчейки във вик за помощ.

Не можеше да му откаже.

Очите й се изпълниха със сълзи. Толкова искаше да приготви на Ричард хляб с масло, но имаше само едно сребърно пени, а този просяк нямаше нищо. Тя поне си имаше хляб и слънчогледово семе. Как може да иска масло за хляба и питката на Ричард, когато този човек си няма нищичко?

Тя е лоша, знаеше си го, щом иска да си запази пенито, което Ричард е спечелил с толкова усилия, с толкова пот. Лоша е, щом иска да му купи масло. Кой е Ричард, че да яде масло? Той е силен. Той е способен. Защо да има повече, когато другите си нямат нищо?

Ничи почти видя как майка й поклаща глава с горчиво разочарование, че това сребърно пени е още в шепата на Ничи, а не е помогнало на нуждаещия се човек. Как стана така, че никога не успя да стигне моралната висота на майка си? Как никога не успя да преодолее злата си природа?

Бавно се обърна и пусна сребърното пени в канчето на просяка.

Тълпите се разтваряха широко пред него. Без да го виждат, хората избягваха да го приближават. Бяха глухи за подрънкването на канчето му. Как можеха още да не са научили проповедите на Ордена? Как можеха да не помагат на нуждаещите се? Все опираше до нея.

Тя го погледна и потръпна при гледката на отблъскващия мъж, загърнат в мръсни дрипи. Отдръпна се още по—далеч, когато видя въшки да подскачат по мазната му коса. Той обаче се взря в нея през процепа в дрипите, дръпнати пред лицето му.

Това, което тя видя през този процеп, спря дъха й. Белезите наистина бяха отвратителни, като че ли бяха дамгосани с огъня на самия Пазител, но това, което я смръзна на мястото й, бяха очите. Мъжът бавно се изправи на крака.

Мръсните му пръсти се сключиха около ръката й като челюсти.

— Ничи — изсъска той с изненадан, но триумфиращ тон, придърпвайки я към себе си.

Безпомощна в хватката на силните му ръце и изгарящия му поглед, тя не можа да помръдне. Вече бе толкова близо, че виждаше как въшките скачат и върху нея.

— Кадар Кардиф.

— Значи ме позна? Дори и в този вид.

Тя не отвърна, но сигурно очите й са издали, че го смяташе за мъртъв, защото той отговори на неизречения й въпрос.

— Помниш ли онова малко момиченце? Онова, за което толкова се грижеше? Тя накара хората в града да ме спасят. Отказа да ме остави да умра на кладата, където ме сложи ти. Тя толкова те мразеше, че бе решена да ме спаси. Всеотдайно се грижеше за мен, помогна на ближния, както ти нареждаше на местните хора. О, как исках да умра! Не знам човек, който е понесъл толкова болка и е оживял. Колкото и да исках да умра, живеех, защото още повече исках да умреш ти. Ти ми причини това. Искам Пазителят да впие ноктите си в душата ти.

Ничи нарочно се взря в ужасните му белези.

— Значи затова си дошъл да търсиш отмъщение.

— Не, не затова. Защото ме остави да се моля там, където хората ми можеха да ме чуят. Защото остави другите да ме чуят как моля за живота си. Тъкмо затова ме спасиха и заради омразата към теб. Ето затова търся отмъщение — не защото ме остави да умра, а защото ме осъди на такъв живот на нещастник, който живее от пенитата, подхвърлени в канчето му от минаващите жени.

Ничи му се усмихна мило.

— Но щом искаш да умреш, мога да ти помогна, Кадар.

Той пусна ръката й, все едно бе жив въглен. Въображението му й приписваше сили, които тя не притежаваше. Той плю върху нея. —

— Убий ме тогава, мръсна кучко. Удряй!

Ничи тръсна китката си и измъкна своята дакра. Дакрата бе оръжие, подобно на нож, което всяка Сестра носеше неизменно със себе си. Когато заостреният метал провикнеше в жертвата, независимо в коя част на тялото, Зестрите можеха да убиват, като предаваха силата си на дакрата. Кадар Кардиф не знаеше, че тя не може да използва силата си. Но дори и без магическата дарба дакрата пак бе опасно оръжие и можеше да пробие сърцето, дори черепа на човек.

Той предпазливо се дръпна назад. Искаше да умре, но се страхуваше.

— Защо не отиде при Джаганг? Той нямаше да те остави да просиш. Джаганг бе твой приятел. Щеше да се погрижи за теб. Нямаше да ти се налага да просиш.

Кадар Кардиф се изсмя.

— Това би ти харесало, нали? Да ме видиш как се храня с трохите от трапезата на Джаганг? И ти би искала да седнеш до него, Кралицата на робите, и да го накараш да ме види така изпаднал, да гледаш как двамата ми подхвърляте трохите от вашия пир.

— Изпаднал докъде? Да те видя обиден? И двамата сме били обиждани.

Той пак я сграбчи за китката.

— Умрях като герой за Джаганг. Не искам да знае, че съм се молил като някой от слабите глупаци, които мачкахме под ботушите си.

Ничи притисна дакрата към корема му, принуждавайки го да се отдръпне.

— Убий ме тогава, Ничи! — Той вдигна ръце. — Свърши с мен, както отдавна трябваше да направиш. Никога преди не си оставяла работата си недовършена. Убий ме на място, както отдавна искаш.

Ничи пак се усмихна.

— Смъртта не е наказание. Всеки ден от живота ти е хиляди пъти смърт. Но ти и сам го знаеш, нали, Кадар?

— Толкова ли отвратителен бях с теб, Ничи? Толкова ли бях жесток?

Как да му каже, че е било точно така, че го е мразила неистово, задето я бе използвал като играчка в забавленията си? Ордена използваше мъже като Кадар Кардиф за общото благо. Как можеше да слага себе си, собствените си интереси, над благото на човечеството?

Ничи се обърна и затича надолу по алеята.

— Благодаря ти за пенито! — подигравателно той извика след нея. — Трябваше да изпълниш желанието ми. Трябваше, Ничи!

Тя искаше да се прибере и да изчисти въшките от косата си. Вече ги усещаше как тичат по главата й.