Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Калан закова коня си на място. Усети как кръвта се качва в главата й.

— Какво правиш? — попита я Кара, щом Калан прехвърли крак през врата на коня и скочи на земята.

Луната осветяваше дантела от тънки облаци, които плавно се носеха по небето, и разкриваше спокойствието на околността.

Тънкият пласт сняг привличаше светлината и вечерта изглеждаше по—светла, отколкото би била без сняг.

Калан посочи малката фигурка, която току—що бе различила на слабата светлина. Мършавото момиченце, не повече от десетгодишно, се бе надвесило над един варел и бъркаше вътре с метален кол, за да разтроши стъклото на дъното му. Веднага щом стъпи на земята, Калан подаде юздите на коня си на Кара.

Запъти се към Сестрите, съсредоточени над работата си в снега. Бяха над сто, всички застанали с гръб към вятъра, погълнати от това, което вършеха. Много от тях се бяха загърнали с наметалата си, образувайки малки палатки около себе си.

Калан се приближи към Вирна, хвана я под мишниците и я изправи. Без да забравя нито за миг сериозността на работата, която се вършеше наоколо й, Калан успя да запази гласа си тих, макар да не можеше да потуши острите нотки в тона си:

— Вирна, какво прави тук Холи?

Вирна плъзна поглед над главите на десетина наклякали покрай дълга греда Сестри, застанали с гръб към вятъра, които внимателно стриваха стъкло в хаванчета. Върху лицето на всяка от тях бе изписано пълно съсредоточаване. Инцидентът с ослепяването на една от Сестрите бе станал, когато вятърът бе обърнал посоката си. Това можеше да се повтори във всеки един миг, макар че с падането на здрача вятърът бе установил по—стабилно посоката си.

Холи се бе увила в доста по—голямо наметало. Докато вдигаше и пускаше металния кол във варела, поставен встрани от опасните действия на Сестрите, на лицето й бе изписана концентрация. Калан забеляза, че колът в ръцете й сияе в зеленикаво.

— Помага, Майко Изповедник.

— Та тя е само дете!

Вирна посочи в мрака, където Калан не бе погледнала:

— Както и Хелън и Валъри.

Калан стисна носа си между палеца и показалеца и вдиша дълбоко.

— Що за лудост е това да използваш деца, за да ти помагат … да ослепяваш хора?

Вирна огледа работещите край нея жени. Хвана Калан за ръка и я отведе встрани, където другите нямаше да я чуят. Когато прецени, че разстоянието е достатъчно, спря и скръсти ръце на гърдите си. На лицето й се изписа тъй естественото за нея непоколебимо изражение.

— Калан, Холи може да е дете, но освен това е родена с дарбата. Освен това далеч не е глупава. Това важи и за Хелън и Валъри. За малкото си години Холи е видяла повече, отколкото обикновен човек вижда през целия си живот. Тя прекрасно знае какво става тази вечер, какво означава предстоящата атака и какво ще последва. Беше ужасена — както и всички деца.

— И ти я доведе в предната линия — където опасност та е най—голяма?

— А какво трябваше да направя? Да я пратя някъде, където за нея да се грижат войниците? Нима искаш от мен да я оставя сама в подобен момент, за да се побърка от страх?

— Но това е…

Тя притежава дарбата. Колкото и ужасена да изглежда, по—добре да се чувства полезна. Това важи и за другите. Тя трябва да е при Сестрите, защото те я разбират и познават способностите й — нещо, което обикновените хора не могат. Нима си забравила усещането да си в компанията на други Изповедници, които знаят точно как се чувстваш в дадена ситуация?

Калан си спомняше, но не каза нищо.

— Сестрите са единственото семейство, което й е останало сега. Тук Холи не е сама, не се страхува. Е, може би още изпитва ужас, но същевременно с това се чувства полезна, помага ни и по този начин страхът й е съсредоточен в някакво усилие, което й помага да преодолее източника на чувствата й.

Калан все още изглеждаше ядосана.

— Вирна, тя е дете.

— И на теб ти се наложи да убиеш дете днес. Разбирам това. Но не бива да допускаш ужасните събития, които предстоят, да се стоварят върху Холи отсега. Да, наистина, тя помага в изграждането на нещо ужасно, но просто така стоят нещата. Може би тази нощ тя ще умре заедно с всички нас. Можеш ли да си представиш какво ще направят с нея онези чудовища, преди да я убият? Добре поне, че това не може да си представи малката й главица. И бездруго разбира достатъчно, за да я е страх. Ако бе поискала да се скрие някъде, щях да й позволя, но тя има право на избор — ако реши да го използва, — да участва в собственото си спасяване. Тя притежава дарбата и може да я използва, като участва в най—простата част от процеса. Тя самата ме помоли да й позволя да помага.

Измъчвана от тежки мисли, Калан се сгуши в наметката си и хвърли поглед назад към момиченцето, което с двете си клечести ръчички продължаваше да вдига и пуска тежкия метален кол във варела. Тя бе потънала в съсредоточение, защото трябваше едновременно да използва силата на дарбата и физическата си сила.

— Добри духове — прошепна на себе си Калан, — това е лудост.

Кара нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Не че ситуацията не я вълнуваше, просто мислеше, че има по—важни неща в момента. Независимо дали беше лудост или не, времето си течеше и както каза Вирна, можеха да измрат до крак, преди да са видели утрото. Колкото и жестоко да звучеше, имаше по—важни неща от един детски живот — по—точно от три.

— Как вървят нещата? Ще успеете ли?

Твърдото изражение на Вирна най—сетне се промени.

— Не знам. — Вдигна колебливо ръка, посочвайки мрачната долина зад тях. — Вятърът духа в правилната посока, но и мястото, откъдето може да се атакуват частите ни, никак не е малко. Не че няма да разполагаме с някакво количество. Работата е там, че ако искаме да успеем, ще ни трябва достатъчно, така че когато врагът приближи, да освободим стъкления прах и той да покрие цялото бойно поле.

— Но все пак имате нещо. Колкото и да е, все ще причините някакви поражения.

— Ако не е достатъчно, могат да го заобиколят, или пък може да се окаже не достатъчно концентриран, за да причини необходимите поражения и да спре набезите им.

Атаката няма да бъде преустановена, ако жертвите са недостатъчно. — Вирна стисна юмрук. — Ако Създателят забави Ордена достатъчно, за да ни спечели още поне час, смятам, че ще успеем.

Калан изтри лицето си с ръка. Това, което искаше Вирна, не бе малко, но при тъмнината не бе изключено Орденът да се забави толкова, че да им даде необходимото време.

— Сигурна ли си, че не можем да ви помогнем? Че няма нещо, което може да се свърши от друг, освен роден с дарбата?

На лунната светлина отново се показа желязната маска на властта на лицето на Вирна.

— О, да, има едно нещо.

— Само кажи.

— Можете да си вървите, за да ме оставите да работя на спокойствие.

Калан въздъхна.

— Искам да ми обещаеш едно нещо.

Вирна вдигна вежди, сякаш насочила цялото си внимание към нея.

— Когато настъпи моментът и трябва да насочиш облака прах към врага, оттегли децата първи. Отведи ги назад, откъдето ще могат да бъдат заведени към просеката и спасени.

Вирна се усмихна с облекчение.

— Май мислим еднакво, Майко Изповедник.

Щом Вирна се запъти да продължи работата си, Калан и Кара се върнаха покрай Сестрите, покрай мястото, където Холи продължаваше да приготвя счукано стъкло за Сестрите. Калан не можа да се въздържи да не я попита:

— Как си, Холи, как се справяш?

Щом момичето отпусна кола върху ръба на варела, Кара, лишена от каквато и да е почит към магията, изгледа подозрително сияещата субстанция. Холи отпусна малките си ръчички от кола и зеленикавата светлина изчезна, сякаш някой бе угасил магически фитил.

— Добре съм, Майко Изповедник. Само дето ми е студено. Ужасно ми омръзна да ми е студено.

Калан й се усмихна топло и прокара нежна ръка по косата на момиченцето.

— На всички ни е студено. — Тя клекна край Холи. — Когато преминем оттатък в другата долина, ще се стоплиш край един прекрасен огън.

— Би било чудесно. — Тя хвърли притеснен поглед към металния кол. — Трябва да продължавам с работата, Майко Изповедник.

Калан не можа да се удържи да придърпа момиченцето към себе си и да го целуне по замръзналата бузка. Отначало колебливо, тънките ръчички обгърнаха отчаяно врата на Калан.

— Толкова ме е страх — тихичко прошепна Холи.

— И мен — прошепна в отговор Калан и прегърна още по—силно момиченцето. — И мен.

Холи се изправи.

— Наистина ли? И теб ли те е страх, че тези отвратителни хора ще ни убият?

Калан кимна.

— Страх ме е, но знам, че има много прекрасни хора, които се грижат за нашата безопасност. Също като теб те работят упорито, за да можем един ден да бъдем свободни и да не се страхуваме от нищо.

Момиченцето пъхна ръчичките си под наметалото, за да ги постопли. Погледът й се втренчи в замръзналата земя.

— И ми липсва Ан. — Тя отново вдигна главица. — Тя добре ли е?

Калан търсеше успокоителни думи:

— Видях Ан неотдавна и беше добре. Мисля, че не бива да се тревожиш за нея.

— Тя ми спаси живота. Толкова я обичам и толкова много ми липсва. Скоро ли ще дойде при нас?

Калан погали момиченцето по лицето.

— Не знам, Холи. Имаше да свърши нещо много важно. Все пак съм убедена, че съвсем скоро ще я видим.

Зарадвана от новините и очевидно успокоена, че не само тя се страхува, Холи се върна към работата си с подновени сили.

Калан и Кара тъкмо стигнаха при конете си, когато чуха приближаващ тропот на копита. Преди да разпознае ездача, тя мярна черното петно на задницата на коня му. Когато я видя да му маха, Зед насочи Паячка към нея. Спусна се от необяздения гръб на животното.

— Идват — без предисловия обяви магьосникът.

Видяла Зед, Вирна се спусна да го посрещне.

— Твърде рано е! Не биваше да пристигат толкова рано!

Той я погледна изумен.

— По дяволите, жено, нима искаш да им кажа, че не е удобно да ни нападнат точно сега и ако обичат, да се върнат, за да ни изтребят след малко?

— Знаеш какво имах предвид — озъби му се тя. — Не сме готови.

— Кога ще са тук? — попита Калан.

— След десет минути.

Тънката нишка на времето бе единствената преграда между тях и неизбежната катастрофа. Калан усети как сърцето й се качва в гърлото и в главата й нахлува неизтриваемият спомен за това да бъдеш бит и удрян до смърт. Вирна застина безмълвна, неспособна да промълви нито дума, гневна, ужасена.

— Нямате ли поне малко готов? — попита Зед толкова спокойно, сякаш питаше дали е готова вечерята.

— Да, имаме — отвърна тя. — Но щом ще са тук толкова скоро, няма да е достатъчно. Скъпи Създателю, нямаме достатъчно дори за да покрием близката част на бойното поле. Толкова малко е все едно нищо.

— Нямаме избор. — Зед заби поглед в тъмнината, вероятно видял неща, видими за очите единствено на магьосник. Лицето му изразяваше горчиво разочарование.

Гласът му бе обезнадежден — като на човек, който знае, че е проиграл всичките си възможности и е изгубил дори вярата си. — Започнете да разпръсквате каквото имате.

Нека не губим надежда. Взел съм куриери. Ще изпратя съобщение за ситуацията до генерал Мейферт. Трябва да знае какво става.

Да видят Зед обезверен и оставил всяка надежда, им подейства по—лошо от каквато и да е перспектива. Той бе човекът, който винаги им повдигаше духа и им вдъхваше смелост, увереност и убеденост. С едната ръка дръпна юздите на Паячка, с другата се хвана за гривата й.

— Чакай — спря го Калан.

Той спря и я погледна. Очите му бяха прозорец към умората, в която тънеше душата му. Тя нямаше представа колко битки е видял през живота си, не знаеше броя им дори само за изминалите седмици. В главата й препускаха хиляди мисли, сред които тя диреше отчаяно онази, която да й помогне да намери изход от безнадеждната ситуация.

Не можеше да допусне Зед да изгуби надежда. Той толкова пъти ги бе изваждал от калта. А сега самият той имаше нужда от опора, за да понесе товара на плещите си. Изгледа го с жестока решителност, преди да се обърне към Прелата.

— Вирна, ами ако не освободим праха по начина, по който възнамерявахме? Ако не го оставим просто да се носи из въздуха с надеждата, че вятърът ще го насочи на където трябва?

Вирна разпери ръце объркано.

— Какво имаш предвид?

— Няма ли да трябва повече стъклен прах — толкова, колкото каза, че ви трябва, — просто за да има достатъчно, та като се понесе през долината, да остане колкото трябва където е необходим?

— Ами… да, разбира се, но…

— Ами ако — попита Калан — го пуснем в права линия по продължение на техния авангард? Точно където е необходим. Така няма ли да е нужно по—малко?

— Предполагам. — Вирна вдигна ръце. — Но вече ти казах, че не можем да използваме магия, защото ще ни усетят и ще обгърнат стъкления прах с щитове веднага щом го освободим срещу тях. Всичко ще бъде напразно. По—добре да пуснем каквото имаме и да се надяваме шансовете да са на наша страна.

Калан плъзна поглед по празното поле, осветено от прозрачните облаци, през които просветваше луната. В долината не се виждаше нищо. Скоро щеше да се види. Скоро девственият сняг щеше да бъде отъпкан от краката на милион мъже.

Единствено звукът от чупенето на стъкло и тътенът на метални колове във варели нарушаваха мъртвешката тишина. Скоро в притихналата нощ щяха да се врежат смразяващи кръвта бойни викове.

Калан изпита същия сковаващ ужас, който я бе обзел, когато си даде сметка, че е нападната от всичките онези мъже и е съвсем сама. Чувството й бе примесено и с гняв.

— Съберете всичко, което имате досега — заповяда тя. — Донесете ми го.

Всички я гледаха изумени. Зед изви вежди.

— Какво си намислила?

Калан отметна косата от лицето си, опитвайки се да осмисли първо за себе си внезапно зародилия се в главата й план.

— Врагът напада срещу вятъра — не пряко, но горе—долу според целите ни. Мисля си, че ако прелетя на коня си по продължение на нашата предна линия, точно под носа на настъпващия враг, и изпусна след себе си стъкления прах, като го оставя да се носи във вятъра зад мен, той ще попадне право в лицата на войниците. Точно там, където трябва. Няма да е по—различно, ако го бяхме оставили да се носи с вятъра с надеждата да покрие цялата долина. — Тя огледа изумените им лица. — Разбирате ли какво ви говоря? По—близо до врага ще е нужно много по—малко от праха.

— Скъпи Създателю — възропта Вирна, — имаш ли представа колко опасно е това, което говориш?

— Да — с мрачна решителност отвърна Калан. — Много по—малко опасно, отколкото да се изправиш срещу врага в непосредствена схватка — при цялата им мощ.

— Мислиш ли, че ще стане? Дали ще е нужно значително по—малко стъклен прах, ако го разпръсквам зад себе си, отколкото ако го оставим да се носи из въздуха сам. Е? Казвай, нямаме време!

— Права си, ще е нужно много по—малко количество.

— Вирна заби поглед в тъмнината и се замисли. — Далеч по—добре е така, отколкото както го бяхме замислили — това поне е сигурно.

Калан я подкани с ръце.

— Тогава събери праха. Веднага. Побързай.

Вирна забрави за протестите си и се втурна да събира готовия прах. Кара тъкмо се канеше да излее цяла тирада възражения, когато Зед вдигна ръка, за да й покаже, че този път той ще протестира.

— Калан, вярно е, че им имаш зъб, но тази работа може да свърши и някой друг. Глупаво е да се рискува …

— Ще ми трябва помощ — прекъсна го тя. — Нещо, което да им отклони вниманието. Ще яздя в тъмното, така че най—вероятно няма да ме забележат, но ще е най—добре, ако има нещо, което да привлече вниманието им — в случай че решат да погледнат другаде — за последен път.

— Както вече казах, може някой друг…

— Не — тихо, но категорично го прекъсна пак тя. — Не мога да накарам никой друг да го направи. Идеята си е моя. Аз ще я осъществя. Няма да позволя някой да заеме мястото ми.

Калан се чувстваше отговорна за сполетялото ги нещастие. Нали именно тя бе допуснала грешка и бе допуснала Джаганг да я изиграе. Нали пак тя състави плана и нареди на част от войските да се оттеглят. И пак тя направи възможна нощната атака на Джаганг.

Прекрасно разбираше ужаса, обзел всички в очакване на атаката. Самата тя се чувстваше по същия начин. Мислеше си за Холи, която се страхуваше да не я убият безскрупулните чудовища на Ордена. Този страх бе твърде истински.

Пак нейна щеше да е отговорността, ако загубеха войната тази нощ, като не успеят да прекарат цялата армия през просеката.

— Ще го направя сама — повтори тя. — Така трябва. Това, че стоим тук и водим глупави спорове, само намалява шансовете ни за успех. Е, измислихте ли как ще им отклоните вниманието. Хайде, нямаме време!

Зед изсумтя ядосано. Пламъкът в погледа му блесна отново. Той щракна с пръсти и посочи.

— Уорън ме чака ей там. Двамата ще тръгнем в различни посоки и ще им отклоним вниманието, както искаш.

— Какво ще направите?

Най—сетне лицето на Зед се разтегна в лукава усмивка.

— Този път нищо забавно. Няма да им правим непочтени номера, както сигурно очакват от нас. Този път ще ги сюрпризираме с истински старовремски огнен бой.

Калан притегна колана, придържащ ризницата й. Кимна още веднъж, за да покаже, че нещата са решени.

— Нека бъде магьоснически огън.

— Докато яздиш, не изпускай от поглед дясната страна. Не искам да пострадаш от онова, с което смятам да изненадам врага. Пази се и от отговора на техните магьосници.

Тя намести наметалото си и кимна в знак на съгласие. Провери предпазните обвивки и на краката си, припомнила си здравите пръсти на вражеските войници, впиващи се в плътта й, за да я свалят от коня.

Вирна се втурна обратно към тях, награбила по една тежка кофа във всяка ръка. Част от Сестрите я придружаваха.

— Добре — рече уморено тя. — Да вървим.

Калан посегна към кофите.

— Ще взема…

Вирна ги дръпна назад.

— Как си представяш да яздиш с това? Прекалено е. Освен това не познаваш качествата на праха.

— Вирна, няма да ти позволя …

— Престани да се държиш като упорито дете. Да вървим.

Кара сграбчи една от кофите.

— Вирна е права, Майко Изповедник. Няма да можеш да яздиш, да разпръскваш праха и да носиш двете кофи едновременно. Вие двете вземете онази, другата е за мен.

Тъпичката Сестра Филипа се спусна към Кара и вдигна едната кофа.

— Господарката Кара е права, Прелате. Вие двете с Майката Изповедник няма да се справите сами с двете кофи. Вие вземете едната, Господарката Кара и аз ще вземем другата.

Нямаше време за спорове с трите упорити жени. Калан знаеше, че нищо не може да я спре да изпълни решението си, така че предполагаше, че и с тях е същото. Освен това в думите им имаше право.

— Добре — примири се накрая тя и си сложи ръкавиците.

Пристегна кожената наметка, която носеше върху вълнената пелерина. Не искаше нищо да се развява зад гърба й на вятъра. Дръжката на меча й беше покрита, но си каза, че той няма да й трябва. Дръжката на меча на Ричард стърчеше над рамото й — постоянното й напомняне за него, ако изобщо се нуждаеше от такова. Завърза бързо косата си с една кожена препаска.

Вирна хвърли във въздуха шепа сняг, за да провери накъде духа вятърът. Не бе променил посоката си. Беше лек, но постоянен. Това поне бе в тяхна полза.

— Вие двете вървете напред — обърна се Калан към Кара. — Аз и Вирна ще изчакаме около пет минути, за да може прахът, който вие пуснете, да се понесе към врага, и да не попаднем в облака. След това тръгваме. Така ще се подсигурим допълнително и ще знаем, че не сме оставили пролуки в облаците прах. Трябва да сме напълно сигурни, че няма празно местенце, откъдето да може да се промъкне Орденът. Унищожението и паниката трябва да са колкото се може по—мащабни.

Сестра Филипа, забелязала приготовленията на Калан, последва примера й и също пристегна наметалото си.

— Така е по—добре.

Повторното разпръскване ще направи усилията ни по—ефективни — съгласи се Вирна.

— Предполагам, няма време да спорим за глупостта на това начинание — обади се Зед и сграбчи Паячка за гривата, мятайки се на гърба й. — Дайте ми преднина от една—две минути, за да ви изпреваря и да кажа на Уорън какво става, и тогава двамата с него ще им покажем на тези отрепки какво е истинско магьосничество.

Той завъртя коня си и се усмихна. Усмивката му подейства добре на всички.

— Като свършим цялата тая дивотия, очаквам някой да се погрижи за нещо за хапване, така че да мога да вечерям, щом стигнем оттатък просеката.

— Ако трябва, сама ще ти сготвя — увери го Калан.

Магьосникът им махна сърцато и потъна в тъмнината.