Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (68)

ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ричард не знаеше какво го изуми повече — разбитата му статуя или напорът на тълпата към площада, след като Виктор се обяви за свободен човек.

Множеството заливаше стражите, втурнали се към стълбището, за да го спрат. Мнозина падаха ранени или убити. Телата им оставаха под краката на напредващата тълпа. Тези, които бяха отпред, не можеха да спрат, дори и да искаха — силата на десетките хиляди зад тях ги тласкаше напред. Никой обаче не искаше да спре. Тътенът бе оглушителен.

Братята се паникьосаха. Чиновниците отзад се паникьосаха. Няколкото хиляди въоръжени стражи се паникьосаха. За миг светът се прехвърли от всемогъщия Орден, събран на площада, към отделните хора.

Ричард търсеше Брат Нарев. Вместо това видя въоръжени мъже да се нахвърлят отгоре му. Изви се и заби чука в гърдите на мъжа, който тичаше с вдигнат меч срещу него. Онзи полетя, чукът остана да стърчи от гърдите му, а Ричард грабна неговия меч и се впусна напред.

Малка група стражи остана да защитава Братята. Ричард се вряза между тях, поразявайки с всеки удар. Всеки замах или пробождане оставяха труп.

Но не стражите интересуваха Ричард. Щом щеше да изгуби всичко, искаше в замяна главата на Нарев. Докато си пробиваше път през хаоса на тълпата, заляла площада, той търсеше Брат Нарев, но не можеше да го види.

Виктор се появи от мелето, хванал някакъв Брат за косата. Към ковача се присъединяваха все повече мъже, като всеки посягаше да докопа Брата. Якият приятел на Ричард бе смръщил вежди и изглеждаше способен да огъне с тях желязо. Очите на нещастния Брат се въртяха, като че ли бе ударен по главата и не можеше да дойде на себе си.

— Ричард! — изкрещя Виктор.

Мъжете, някои от които още стискаха Брата за кафявата роба, се скупчиха около Ричард. Заобиколиха го като плътна стена, десет—петнайсет души дебела.

— Какво да правим с този? — попита един от мъжете.

Ричард се огледа. Видя хора, които познаваше от строежа. Сред тях бяха Приска и Айшак.

— Защо ме питате? Това е вашият бунт. — Той срещна очите на мъжете с предизвикателен поглед. — Вие какво мислите да правите с него?

— Ти ни кажи, Ричард — каза един от каменоделците.

Ричард поклати глава.

— Не. Вие ми кажете какво смятате да правите с него.

Трябва обаче да знаете, че този човек е магьосник. Когато се свести, ще започне да убива. Всичко е въпрос на живот и смърт и той го знае. А вие знаете ли го? Става въпрос за вашия живот. Вие решавате, а не аз.

— Този път искаме да си с нас, Ричард — каза Приска, — но дори да не пожелаеш да се присъединиш, ние пак Ще поискаме да ни върнат живота — и без теб. Така ще бъде!

Мъжете размахаха юмруци в знак на съгласие.

Виктор притисна замаяния Брат към гърдите си и натисна главата му, докато вратът му се счупи. Осакатеното тяло се свлече на земята.

— Ето това мислехме да правим с него — каза Виктор.

Ричард му подаде ръка с усмивка.

— Винаги съм щастлив да се запозная със свободен човек. — Двамата сплетоха ръце. Ричард погледна Виктор в очите. — Аз съм Ричард Рал.

Виктор примига и изведнъж издаде дълбокия си смях. Със свободната си ръка потупа Ричард отстрани по рамото.

— Ами да, кой друг да си. Всички сме Ричард Рал! За малко да се хвана, Ричард. Наистина успя.

Напорът на тълпата ги изтласка към колонадата. Ричард се пресегна и измъкна робата на мъртвия Брат, дърпайки и тялото му. Високите каменни стени и мраморните колони предлагаха някаква защита от разгневената маса на народа.

Земята потрепери. Стената бе пробита от някакъв взрив. Мракът се изпълни със светлина. Из въздуха полетяха каменни парчета. Десетки окървавени хора се люшнаха назад.

— Какво беше това? — извика Виктор над шума от писъци, закани и тътена на експлозията.

Без да обръща внимание на опасността, тълпата отново се понесе напред към хората, които ги бяха заробили. На мястото на статуята гъмжеше от хора и всеки събираше парченца мрамор. Те целуваха пръстите си и продължаваха напред, полагайки целувките си върху надписа на гърба на падналия бронзов диск. Те бяха избрали живота.

Ордите бяха заловили няколко Братя и чиновници и ги налагаха до смърт с парчетата бял мрамор от разбитата статуя.

— Брат Нарев е магьосник — повтори Ричард. — Трябва да организираш някои от тези мъже, Виктор, да овладеете тълпата. Нарев може да използва магическата си сила. Аз освободих желанията на тези хора, но ако не овладеем положението, ще има твърде много убити и ранени.

— Разбирам — отвърна Виктор, докато се бореше да не бъде отнесен настрани от течението.

Неколцина от мъжете, които се бяха струпали около Ричард, за да го защитават, чуха думите му и кимнаха в знак на съгласие. Сред тълпата започнаха да се разнасят заповеди. Хората искаха да успеят. Искаха да постигнат целта си и виждаха смисъла в издадените заповеди. Много от тези мъже бяха свикнали да организират големи групи работници. Те си знаеха работата.

Ричард започна да смъква робата от убития Брат.

— Вие трябва да задържите тези хора извън двореца.

Нарев е вътре. Всеки, който влезе, ще стане лесна жертва.

Трябва да задържите хората отвън. Вътре е смъртоносният капан на Братята.

— Разбирам — каза Виктор.

— Ще ги удържим — извикаха няколко от мъжете към Ричард.

Той метна кафявата роба на врата си. Виктор го стисна за ръката.

— Какво правиш?

Ричард си показа главата през отвора на робата.

— Влизам вътре. В тъмнината Нарев ще си помисли, че съм Брат, и така ще успея да се приближа до него.

Той мушна завзетия меч под полите на робата, за да го скрие. Покри дръжката с китката си.

— Дръжте хората навън, защото Нарев притежава смъртоносна магия. Трябва да го спра.

— Пази се — каза Виктор.

Мъжете, които поеха ръководството, започнаха да се разгръщат, принуждавайки хората да се подчинят на заповедите им. Някои поемаха същата задача, следваха ги други. След като всички чиновници, които бяха заловени, вече лежаха мъртви на земята, тълпата започваше бавно да се организира, и то тъкмо навреме. Смазващата тежест на човешката маса, заляла площада, вече започваше да става опасна.

Хората плачеха, вдигайки от земята парчета мрамор от статуята и притискайки до гърдите си тези частици свобода и красота. После се отдръпваха, за да могат и останалите да вземат своето парче. Това бяха хора, които видяха своя живот и го взеха в ръцете си. Те доказаха себе си.

Виктор видя какво правят хората.

— Ричард … толкова съжалявам …

Мощен взрив разтърси площада, поваляйки поне стотина души. Части от тела се разхвърчаха във въздуха. Огромна каменна колона падна и смаза хората наоколо, които не можеха да избягат, притиснати от гъстата тълпа.

— После — извика Ричард над целия хаос. — Трябва да спра Нарев! Задръж хората навън, вътре са обречени на смърт!

Виктор кимна и се втурна заедно с останалите мъже, в опит да наложи контрол върху положението.

Ричард остави хаоса и шума зад себе си и пристъпи през отворената врата между колоните … в мрака.

Напред се простираха километри недовършени коридори, някои от тях бяха преградени от трупове. При първия порив, когато хората заляха площада, те тръгнаха да преследват Братята и чиновниците в лабиринта на двореца. Мнозина имаха нещастието да срещнат Брат Нарев. Вонята на изгорена плът изпълни ноздрите на Ричард, докато се промъкваше тихо в мрака.

Дълго преди да стане Търсач, дълго преди да стане Господаря Рал, той бе работил като горски водач. Мракът бе неговата стихия. В ума си той събра около себе си плътна завеса мрак.

Сред масивните каменни стени, под тежките греди, недовършените дървени подове и каменните плочи на покрива глухо ехтеше далечният тътен на бунта. През отворените рамки без врати се откриваха зали без покриви или покрити само от пода на горния етаж. Вътре нахлуваше лунна светлина, която хвърляше мрежа от сенки. Здрачът нашепваше за безброй опасности.

Ричард попадна на възрастна жена, която лежеше в залата, обляна в кръв и стенеща в агония. Той коленичи и нежно я подхвана за рамото, без да откъсва очи от мрака пред себе си и тъмните коридори встрани.

Усети как жената потреперва под пръстите му.

— Ранена ли сте? — прошепна той. Отметна качулка та на робата назад, така че лунната светлина, проникваща пред недовършения дървен таван, да освети лицето му. — Аз съм Ричард.

Лицето й светна в усмивка, когато го позна.

— Кракът ми — каза тя.

Повдигна роклята си. На слабата светлина той видя тъмна рана точно над коляното. С меча си отряза част от дрехата й, за да я използва като превръзка за раната.

— Искам да живея. Исках да помогна. — Тя взе парче то плат и избута ръцете му. — Благодаря ви, че ми отрязахте превръзка. Вече мога и сама. — Тя стисна робата му и го придърпа към себе си: — Вие ми показахте живота с вашата статуя. Благодаря ви.

Ричард се усмихна и я стисна за рамото.

— Опитвах се да хвана онази хлебарка. Ще го направите ли вместо мен?

Ричард целуна пръста си и го допря до челото й.

— Да. Превържете крака си и останете тук, без да мърдате, докато овладеем положението. После ще изпратя хора да ви помогнат.

Ричард продължи напред. В далечината чуваше писъци на ярост и болка. Стражите, които се бяха измъкнали в лабиринта на недовършения дворец, се биеха с хората, влезли да ги преследват.

Ричард забеляза един Брат, треперещ зад ъгъла. Не беше Нарев — имаше качулка, а не кепе. Преструвайки се на Брат, Ричард придърпа качулката си над лицето и се приближи към човека. Онзи като че ли се успокои, като видя свой.

— Кой си ти? — прошепна към Ричард и вдигна ръка, като запали с магия малък пламък в дланта си.

— Правосъдието — отвърна Ричард пред смаяните му очи и заби меча си в сърцето му.

Изтегли острието и го пъхна обратно под робата. Ничи несъмнено щеше да си отмъсти. Но вече нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Тя достатъчно често бе показвала на Ричард какъв избор има. Той бе твърдо решен да унищожи Ордена. Само да можеше да влее малко разум в главата й и да я убеди да му помогне. Понякога бе мярвал в сините й очи поглед, който почти разбираше. Знаеше, че тя го харесва. Искаше да се възползва от чувствата й, да я накара да го разбере, да му помогне, да скъса веригите около врата му — само дето не знаеше как.

Отстъпи назад в мрака на залата, като чу стражите да тичат по стъпките му. Когато те влязоха, той извади меча си. Те се приближиха и той изскочи отпред и отсече главата на първия. Вторият замахна с меча си, но пропусна и го вдигна за втори удар. Ричард заби своето оръжие в открития му корем. Раненият страж отстъпи назад и освободи острието. Преди Ричард да успее да го довърши, в залата нахлуха още мъже. Раненият в корема вече не бе опасен, след часове агония щеше да умре.

Ричард потъна навътре в мрака, като подмамваше мъжете да го последват. Застина в мрака и щом те нахлуха вътре задъхани, разритващи боклука с краката си, Ричард ги засече по шума и ги нападна из засада. Поне петима загубиха живота си в пълния мрак на залата, останалите избягаха.

Ричард се втурна напред към звука от експлозии. Всеки път, когато в тъмнината на залата изригваха мощни пламъци, той закриваше лице с ръка, за да предпази очите си. Когато ослепителните взривове спряха, продължи в посоката, от която се бяха появили.

Километър по километър напредваше из залите на двореца. Някои водеха към площадки, където още нищо не бе построено. Други нямаха покрив, а само стени. Трети се виеха като мрачни тунели, затворени от всички страни. Ричард слизаше по стълби в тъмнината, в подземията на двореца, подмамен от тътена на взривовете.

Под основния етаж имаше мрежа от свързани зали, съставена от объркваща поредица от стаи и тесни коридори. Когато се вмъкна в лабиринта от нашарени със сенки помещения и тръгна през дупките в недовършените стени и празните рамки на вратите, изведнъж попадна на човек с пелерина и меч. Знаеше, че никой от Братята не е въоръжен.

Онзи замахна с оръжието си, но тъй като Ричард се бе дегизирал в роба, си даде сметка, че щом непознатият го напада, вероятно не е истински враг.

На лунната светлина очите му с изумление мярнаха Меча на истината над рамото на нападателя. Беше Калан.

Той замръзна в шок.

Тя видя само фигура в кафява роба — Брат, облян в лунна светлина. Лицето му бе закрито от качулката.

В същия момент, преди да успее да извика името й, видя зад рамото й забързана фигура. Ничи.

В един заслепяващ миг Ричард осъзна какво трябва да направи. Това бе единствената му надежда, единственият шанс Калан да бъде освободена.

Разбираше всичко с кристална яснота и го обзе ужас. Не знаеше дали ще успее да го направи.

Трябваше.

Вдигна меча си и блокира удара на Калан.

После я нападна.

Спусна се към нея с овладян жест, като внимаваше да не я нарани. Познаваше стила й. Нали той я бе учил да се бие. Изигра ролята на тромавия противник, извадил късмет.

Ничи се приближаваше.

Ричард не можеше да протака повече. Трябваше всичко да стане навреме. Изчака Калан да загуби равновесие и с един мощен удар изби меча й близо до дръжката. Тя извика в ужас, оръжието се изплъзна от ръката й, а ударът я завъртя настрани, точно както го бе преценил.

Тя не се поколеба. Без да спре, още докато се въртеше, се пресегна зад рамото си и извади Меча на истината. Въздухът отекна с характерния звън, който той така добре познаваше.

Калан се спусна с меча напред. За части от секундата той видя страшната ярост в очите й. Заболя го от израза в прекрасните очи на Калан. Знаеше какво означава той.

Ричард изпадна в нов, ням свят. Знаеше какво да прави. Не почувства нищо. Блокира я високо, контролирайки нападението й и насочи острието й. Трябваше да я накара да го рани където трябва, за да има някакъв шанс.

Със стиснати зъби Калан заби меча в тялото му, което той нарочно бе открил за нейния удар.

* * *

Калан бе обладана от необуздан гняв. В момента, в който грабна дръжката, Мечът на истината я обля с туптяща ярост. На света нямаше по—хубаво чувство от съзнанието, че ще убиваш с него. Оръжието само искаше кръв.

Тези хора бяха хванали Ричард. Братята бяха осакатили живота им. Тези хора изпращаха убийци в родината им. Тези хора изпратиха убийците на Уорън.

Сега срещу нея бе застанал един от тях.

Докато се завърташе, изкрещя от ярост, от жажда за кръв. Чудесно бе, че обектът на тази ярост е тъй наблизо.

Той допусна грешка — откри се. Без да се поколебае, тя се хвърли със студено настървение с меча напред.

Той бе неин.

Ричард усети острието в себе си. Изпадна в шок. Не беше това, което си бе представял. Помисли си, че вероятно статуята му се е почувствала по същия начин след мощния му удар с чука.

Устата му зяпна. Сега бе моментът — трябваше да я спре, да й попречи да стигне по—нататък. Сега. Ако го прониже навътре с острието, ако го забие още по—дълбоко, Ничи никога нямаше да може да му помогне. Силата й все пак имаше граници.

Ничи щеше да бъде принудена да освободи Калан, за да си възвърне контрола над магията и да може да го излекува.

Той прецени, че тя го обича достатъчно, за да го направи.

Устата му остана отворена, а острието продължаваше да пронизва плътта му. Шокът бе невероятен. Въпреки че го очакваше, не можеше да го осъзнае напълно. Още бе потресен.

Трябваше да й каже, че е той. Да я спре.

Трябваше поне да извика името й, за да не продължи, за да не стане твърде късно.

Устата му остана отворена.

Не му достигаше въздух.

Не можа да изрече името й. Докато се оглеждаше бясно за Ричард, Ничи видя двама души да се бият. Единият бе от Братята. Не можеше да разпознае другия, въпреки че цялата сцена й се видя някак тревожна. Усети странна тръпка. Чувството й се стори някак познато, но сред хаоса от емоции не успя да го определи.

Двамата бяха далеч.

Човекът с наметалото изпусна меча си. Като че ли Братът го бе победил. Ничи искаше да помогне, но как? Трябваше да намери Ричард. Някой й каза, че е влязъл в двореца. Трябваше да го намери.

Втурна се към двойката. Човекът с наметалото извади друг меч през рамото си. Ничи бе завладяна от странно чувство. Нещо се бе объркало съвсем, но не знаеше какво. Тогава видя грешката на Брата. Ничи спря. С вик на смъртна ярост човекът с наметалото заби меча си в тялото на противника си.

Когато силата на удара го тласна назад, лъч лунна светлина падна върху лицето му под качулката.

Тогава силното чувство я събори, този път с категорична яснота.

Очите на Ничи се разшириха. Тя изпищя:

— Калан! Спри!

От шока Калан вдигна очи. Видя лицето му на лунната светлина. В същия миг чу писъка на Ничи.

Калан се дръпна, ръката й изпусна Меча на истината, като че ли бе ударена от гръм. Падна назад с ужасен писък.

Ричард хвана острието на меча, неговия меч, за да му попречи да проникне в него от самата си тежест. Тя го бе пронизала почти до фаталната точка. Топла кръв се стичаше по острието върху пръстите му.

— Ричард! — изкрещя Калан. — Не—е—е! Не—е—е!

Ричард се свлече на колене върху каменния под. Беше учуден, че не го болеше много с меча в тялото му. Умът му бе зашеметен най—вече от шока на удара. Беше му трудно да мисли. Бореше се да не падне напред върху острието, което щеше да прониже вътрешностите му. Залата започна да се движи.

— Извадете го! — прошепна едва.

Трябваше да го извадят. Като че ли това щеше да му помогне. Искаше проклетото нещо да изчезне. Чувстваше острите му ръбове в тялото си. Почти виждаше как се подава от гърба му.

Калан, изпаднала в истерия, се втурна да изпълни молбата му. Ричард видя Кара, която изскочи от мрака. Тя го сграбчи за раменете, докато Калан извади острието с бързо, уплашено движение — като че ли така щеше някак да поправи стореното.

— Какво стана? — извика Кара. — Какво направи?

Светът се въртеше бясно. Ричард усещаше неприятно мократа топла кръв, която го обливаше. Усещаше собствената си тежест върху Кара. Калан се приближи.

— Ричард! О, скъпи духове, не! Това е невъзможно. Не може да бъде. — Сълзи на ужас се стичаха по красивото й лице.

Ричард не можеше да проумее какво прави тя тук. Защо е в Стария свят? Какво търси в императорския дворец?

Не можеше да не й се усмихне.

Чудеше се дали е видяла статуята му, преди да я разруши.

Дали не бе направил фатална грешка.

Не, това бе единственият шанс на Калан да е свободна. Единственият му шанс да разкъса магията на Ничи.

Ничи все още тичаше към тях.

— Помогни ми, Ничи — опита се да извика Ричард. Гласът му обаче бе само шепот. — Трябваш ми, спаси ме, Ничи. Моля те.

Макар и прошепната, Ничи чу молбата му.

Ничи никога не бе бягала толкова бързо. Ужасът я бе стиснал в здрава хватка. Калан го прониза с меча. Страшна грешка. Всичко бе една огромна грешка. Ничи им бе причинила такава мъка. Всичко стана по нейна вина.

Дори и в шок, тя ясно схвана какво трябва да направи.

Тя щеше да го излекува. Калан беше тук. Ничи не можеше да разбере защо, нито как, но тя беше тук. Щом като Калан е тук, щеше да успее да развали магията. А щом връзката изчезнеше, щеше да може отново да използва силата си. Щеше да излекува Ричард. Всичко щеше да се оправи. Щеше да го спаси. Ще се оправи. Ще го излекува. Можеше.

Този път можеше да направи нещо добро и да помогне, наистина да помогне. Можеше да помогне и на двама им.

От мрака се подаде ръка, хвана я за врата и я извади от равновесие. Тя извика, потъвайки в тъмнината. Впи нокти в ръката и усети яки мускули. Мъжът вонеше. Усещаше въшките да пълзят по лицето й, докато скачаха към нея.

Обзе я ужас. Такъв внезапен и тотален ужас бе непознато за нея чувство и замая ума й.

Заби пети в камъка, докато той я влачеше назад в мрачния лабиринт. Риташе ожесточено към нападателя си. Опита се да извади своята дакра от ръкава, но той сграбчи ръката й и я изви зад гърба й.

Ръката му притисна гърлото й и я задуши, като я вдигна над земята.

Ничи не можеше да диша. Мъжът се кикотеше от задоволство, влачейки я през тъмните зали под двореца на Джаганг.

Очите им се срещнаха, когато тя бе внезапно и грубо дръпната към мрака.

* * *

Ричард видя в очите й нещо важно — видя, че тя иска да му помогне. В следващия миг вече я нямаше.

Кара отчаяно го стискаше за рамената му, а той се бе отпуснал върху нея. Беше студен. Тя беше топла.

Калан падна назад и се загьрчи в мрака. Посегна с нокти към гърлото си. Той я чуваше как се задушава.

— Майко Изповедник! Майко Изповедник! Какво има?

Ричард се пресегна и сграбчи Кара за врата. Дръпна лицето й към себе си.

— Някой е хванал Ничи! Задушават я! Кара, трябва да спасиш Ничи, иначе Калан ще умре. Ничи е единствената, която може да ме излекува. Върви! Побързай!

Преди да пусне врата й, той усети как Кара кимна.

— Разбирам — каза тя тихо, но бързо го положи на студения камък.

После изчезна.

Беше мокро. Не знаеше дали от кръв или вода. Бяха в подземие, в дълбоките недра на Вечния дом. През отворите в тавана, където гредите още не бяха сложени, проникваше лунна светлина и осветяваше гърчещата се Калан. Докато тя се бореше с невидимия си враг, Ричард успя да види, че е вода. Точно така. Не кръв. Вода. Дворецът бе близо до реката. В малките стаи и залите в подземието бе мокро.

— Калан — прошепна той. Тя не отговори. — Дръж се …

Хванал корема си и затворил раната с ръка, за да не изскочат вътрешностите му, бавно се влачеше през водата по студения камък. Болката най—после дойде. Усещаше ужасните поражения по тялото си. Опита се да изтласка с мигане сълзите на агония, които напираха в очите му. Трябваше да издържи. Лицето му се обля в студена пот. Калан трябваше да издържи.

Ръката му, цялата в кръв, се пресегна към нея. Пръстите му намериха нейните. Тя почти не отговори, но поне Пръстите й се размърдаха. Когато усети потрепването им, нямаше думи за благодарността му.

Планът бе добър. Добър беше. Щеше да проработи, ако някой не беше хванал Ничи. Щеше да проработи.

Глупав начин да умре. Мислеше си, че трябваше да е някак по … по—велико.

Не в тъмното, студено, мокро подземие на двореца.

Искаше му се да може да каже на Калан, че я обича и че не го е убила тя, а сам го е направил. Той го направи, не тя. Просто я използва за плана си. Щеше да проработи.

— Калан — прошепна той, без да знае дали тя още го чува. — Обичам те. Само теб. Никой друг. Щастлив съм, че бяхме заедно. Не бих те заменил за нищо на света.

Ричард отвори очи и застена в агония. Искаше всичко да свърши. Прекалено много болеше. Просто искаше всичко да свърши сега. Нищо не стана. Сега ще плати. Искаше смазващата, разкъсваща, ужасна болка да спре.

Не знаеше колко време е минало. Погледна и видя Калан простряна на мокрия под. Не мърдаше.

Над него падна сянка.

— Я виж ти. Ричард Сайфър — изхили се брат Нийл.

— Виж ти, виж. — Изхили се пак, щом погледна към Калан. — Тази пък коя е?

Ричард усети Меча на истината, усети магията му. Не беше далеч от пръстите му.

— Не знам. Тя ме прониза. Сигурно е някоя от вашите.

Пръстите му намериха меча. Обвиха се около плетеницата на металната дръжка.

Нийл настъпи острието.

— Няма да стане. Вече причини достатъчно бели.

В пръстите на Нийл светна пламъче. Вече викаше магията си. Смъртоносна магия. Ричард, който едва успяваше да остане в съзнание, не можеше да намери сили да съсредоточи собствената си магия срещу Нийл. Поне болката щеше да свърши. Поне Калан нямаше да мисли, че тя го е убила.

Внезапно се чу страшен шум от чупещи се кости. Нийл тежко се свлече на колене.

Ричард, вече стиснал меча, го извади изпод краката на Нийл и с един мощен тласък го заби в сърцето му.

Нийл се оцъкли изненадано. Тогава Ричард видя, че човекът е бил мъртъв и преди острието да го прониже. Очите на Брата се забелиха и той падна настрани, щом Ричард изтегли меча от тялото му.

Зад Нийл стоеше жената, на която Ричард бе помогнал. Кракът й бе превързан. В ръцете си тя държеше мраморната ръка на изваяната от Ричард фигура на жена. Тя бе смазала черепа на Нийл с парчето, което бе взела за спомен от статуята.