Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Докато Калан и Кара се приберат в лагера от ранени, спящи и изтощени до смърт Д’Харански войници, бяха останали едва няколко часа до зазоряване. Калан си бе мислила, че може да се наложи да останат да спят някъде в полето и да изчакат зората, за да намерят пътя обратно, но бяха извадили късмет — пелената от облаци се бе разкъсала на места и звездите бяха успели да осветят достатъчно, че да им покажат пътя. На фона на трептящи—небесни светила бяха успели да различат силуетите на нивите в далечината. Следвайки този указател, можеха проникнат дълбоко в пустошта, заобикаляйки Императорския орден, за да могат по—късно да се насочат обратно на север към Д’Харанските части.

В лагера ги очакваха. Посрещна ги шпалир от войници, надаващи радостни възгласи. Калан изпита някакво притъпено чувство на гордост, идващо от факта, че бе успяла да даде на тези момчета онова, от което най—много се нуждаеха в момента — вкус към отмъщението. Седнала зад Кара, тя вдигна ръка за поздрав и се усмихна.

Застанал край мястото, където бяха вързани конете, генерал Мейферт бе чул радостните възгласи и ги очакваше с нетърпение. Завтече се да ги посрещне. Край портата на временната конюшня един войник пое юздите на коня и Кара и Калан скочиха на земята. Калан присви очи, изненадана от внезапна болка в мускулите, възпалени от неколкодневната здрава езда, последвана от нощна битка. Дясното й рамо пулсираше от напрежението на нанасяните с меча удари. Каза си, че ръката никога не я бе боляла така след фалшивите им битки с Ричард. Заради насъбралите се наоколо хора тя се поизправи и продължи нататък бодра стъпка, сякаш се завръщаше от тридневна почивка.

Генерал Мейферт, който не изглеждаше по—зле след неживяната битка, я поздрави с юмрук до сърцето:

— Майко Изповедник, не можете да си представите колко се радвам да ви видя.

— И аз вас, генерале.

Той се наведе напред.

— Моля ви, Майко Изповедник, повече няма да се спускате в никакви безразсъдства, нали?

— Не беше безразсъдство — обади се Кара. — Нали бях с нея и я пазех.

Той я изгледа смръщено, но не каза нищо. Калан се запита как е възможно човек да се бие на война без да предприема безразсъдни ходове.

— Колко души изгубихме? — попита в отговор Калан Лицето на генерал Мейферт грейна в усмивка:

— Нито един, Майко Изповедник. Можете ли да си представите! С помощта на Създателя всички се завърнахме живи и здрави.

— Не си спомням да съм видяла Създателя да размахва меч заедно с нас тази вечер — не се сдържа Кара.

Калан стоеше като замаяна.

— Това е най—прекрасната новина за тази вечер, генерале.

— Майко Изповедник, думи нямам да ви опиша каква гордост изпитаха момчетата тази нощ. Но моля ви, нека не предприемаме подобни отчаяни ходове занапред!

— Не съм дошла да махам с ръка за поздрав, да се усмихвам и да радвам очите на войниците, генерале. Тук съм, за да им помогна да натикаме онези кучи синове във вечните лапи на Пазителя.

Той въздъхна примирен.

— Приготвихме ви палатка. Сигурен съм, че сте уморена до смърт.

Калан кимна и се остави генералът да ги поведе двете с Кара през вече утихналия лагер. Онези, които не спяха, се изправяха и поздравяваха мълчаливо с юмруци в гърдите. Калан се опитваше да им отвръща с усмивка. В очите им четеше колко високо оценяват онова, което бе сторила, за да обърне хода на кървавата битка поне малко в тяхна полза. Вероятно си мислеха, че го прави за тях. Което бе истина само отчасти.

Пристигнаха пред една добре охранявана групичка от пет—шест палатки и генерал Мейферт посочи тази в средата.

— Това бе палатката на генерал Рейбич. Разпоредих се да пренесат нещата ви вътре. Помислих си, че е редно да спите в най—удобната палатка. Ако ви притеснява, че е неговата, мога да се погрижа да пренесат багажа ви където пожелаете.

— Всичко е наред, генерале — Калан погледна в лицето на младия войник и забеляза сянката на тъга. Припомни че той е почти на нейната възраст. — На всички ще ни липсва.

На лицето му бе изписана едва част от болката, която тя предполагаше, че изпитва.

— Не бих могъл да го заменя, Майко Изповедник. Той бе не само велик пълководец, но и страхотен човек. Научи ме на много неща и ме благослови с доверието си. Той беше най—добрият човек, комуто съм служил. Не искам да си създавате никакви илюзии относно това, че бих могъл да го заменя. Невъзможно е.

— Никой не иска това от теб. Всичко, което очакваме, е да дадеш най—доброто, на което си способен. И то ще бъде напълно достатъчно, сигурна съм.

Той се усмихна на щедростта й.

— Ще го имате, Майко Изповедник. Обещавам ви, това ще го имате. — Обърна се към Кара и смени темата: — Вашите неща са в съседната палатка, господарке Кара.

Кара огледа околността, отбелязвайки си мислено разположението на всички патрули. Когато Калан й каза, че възнамерява веднага да си ляга и че Кара също трябва да поспи, Морещицата се съгласи и им пожела и на двамата лека нощ, преди да потъне в определената за нея палатка.

— Благодаря ви за помощта тази вечер, генерале. Струва ми се, че и вие трябва да поспите.

Той сведе глава и се обърна да върви. Спря се за миг.

— Знаете ли, винаги съм се надявал един ден да стана генерал. Мечтая си го още от малък. Представях си … — и отвърна поглед от Калан. — Сигурно съм си представял, че това ще ме направи щастлив, ще ме изпълни с гордост — Закачи пръсти на джобовете си и се вгледа в мрака вероятно търсейки всички тези свои мечти от миналото, може би припомняйки си всичките легнали на плещите му задължения. — Но в момента никак не се чувствам щастлив — рече накрая.

— Знам — с топло съчувствие му отвърна Калан. — Не това е начинът, по който един честен човек би искал да се издигне в чин, но понякога пред нас се изправят внезапни предизвикателства, които трябва да сме готови да посрещнем. Тя въздъхна тихо и се опита да си представи как ли се чувства мъжът срещу нея. — Един ден, генерале, удовлетворението и гордостта ще дойдат. Те ще са резултат от добре свършена работа и от съзнанието, че правиш нещо за народа си.

Той кимна.

— Беше прекрасно, Майко Изповедник, да ви видя тази нощ как се завръщате в лагера, яхнала коня на Кара зад гърба й. С нетърпение очаквам деня, в който ще видя да се завръща и Господарят Рал. — Той отвърна поглед. — Желая ви лека нощ. До утрото остават едва няколко часа. Нов ден, нов късмет. Когато се събутите, рапортите ще ви чакат.

Вътре в палатката я чакаше Зед. Калан простена вътрешно.

Бе смъртно уморена и нямаше никакво желание да отговаря на въпросите на стария магьосник. Понякога, особено когато човек е уморен, въпросите на Зед можеха да бъдат наистина дразнещи. Знаеше, че не го прави с лошо чувство, но просто не й беше до това. Чудеше се дали ще успее да запази самообладание, когато той започне да я залива с безкрайните си въпроси. Бе толкова късно, а тя бе толкова уморена, че искаше само да я оставят на мира. Застана в средата, без да казва нищо, проследи с поглед как той се изправя. Вълнистата му бяла коса бе по—рошава от обикновено. Тежката му роба бе мръсна и оплескана с кръв. Около коленете бе направо покафеняла от зловещи съсиреци.

Изгледа я продължително, после я прегърна в кокалестите си ръце. Безмълвно притисна главата й до рамото си и сигурно си мислеше, че тя ще се разридае, но като че ли не бяха й останали сълзи. Бе абсолютно безчувствена, не предполагаше, че е в резултат на постоянната ярост — не можеше да плаче повече. Единственото чувство, което й се струваше, че може да изпитва, бе гняв.

Най—сетне Зед я откъсна от себе си и я стисна за раменете с изненадващо силни ръце.

— Просто исках да те почакам, докато се върнеш, за да се убедя, че си добре, преди да си легна. Исках да те видя, преди да заспя. — Усмихна й се тъжно. — Камък ми падна от сърцето, когато те видях жива. Лека нощ, Калан.

Завивката й, все още стегнато овързана с кожените ремъци, бе метната върху дебел сламеник. Самарът на коня и раницата бяха оставени в един ъгъл. Срещу леглото имаше малка сгъваема маса и стол. До тях — кошница с навити на руло карти. Върху друга сгъваема маса се виждаха гевгир и леген. На една летва, стърчаща от масата, бе окачена чиста хавлиена кърпа.

Палатката бе просторна за стандартите на лагера, но и някак схлупена. Платнището изглеждаше достатъчно здраво, за да предпазва от почти всякакво време. Лампите, окачени в двата ъгъла върху рейките, поддържащи покрива, хвърляха мека светлина. Калан се опита да си представи как огромният генерал Рейбич е кръстосвал по цели нощи из тясното пространство, почесвайки рижата брада, замислен над проблемите на армия, по—голяма от доста градове.

Зед изглеждаше изтощен. Кокалестото му лице бе набраздено от мъка. Тя си припомни, че старецът току—що бе научил, че внукът му, единственият му жив роднина, е попаднал в жестоките лапи на врага. Освен това Зед се бе бил без почивка цели два дни, като бе използвал нощите, за да лекува ранени. Беше го видя на идване как с мъка се откъсна от ледения труп, който после се оказа, че е на генерал Рейбич. Знаеше, че като той не е успял да го спаси, значи наистина не е било възможно.

Отметна кичур коса от лицето си и му посочи стола.

— Поседни за минутка, Зед, какво ще кажеш?

Той погледна към стола, после към завивките й.

— Само за минутка, докато си оправиш леглото. Трябва да си починеш.

По това нямаше спор. Установи, че главата й пулсира болезнено. Страстта на боя бе избутала на заден план дреболии като главоболието й. В този миг сламеникът й се струваше по—мек и привлекателен от пухено легло. Свали вълчата кожа и наметалото си и ги хвърли върху сламата. Щяха да й топлят.

Без да каже нищо, Зед проследи с поглед как тя сваля от гърба си Меча на истината. Именно той бе дал това оръжие на Ричард. Калан също бе присъствала и го бе молила да не го прави, но той бе отвърнал, че няма друг избор. Че Ричард е избраният. И се бе оказал прав. Наистина Ричард бе истинският Търсач.

Усети как лицето й пламна, когато преди да остави меча, целуна дръжката, където Ричард често отпускаше ръка. Дори да бе забелязал, той не каза нищо и тя положи меча в лъщящата ножница край леглото си.

В неловката тишина Калан свали от себе си и Галеанския кралски меч. Едва тогава забеляза, че по ножницата му има кръв. Развърза и свали предпазителя от светла кожа и го остави край раницата си.

Освен кървавите петна забеляза и следи от пръсти. Спомни си как към нея се бяха протягали хищни вражески ръце, опитващи се да я свалят от коня, но не помнеше да я бяха докопвали. От внезапно втурналите се в главата й спомени за малко да й прилошее, затова побърза да насочи мислите си в друга посока.

— Двете с Кара прекосихме планините Ранг’Шада, на север от Агаден, и минахме през Галеа — запълни тя неловката тишина.

— Досетих се — отвърна Зед.

Тя направи неясен жест към лагера.

— Реших, че би било по—добре да доведа подкрепление.

— Ще ни бъдат от помощ.

Тя се вгледа в мътните му очи.

— Взех колкото войници имаше в готовност — не исках да губя време.

Зед кимна.

— Мъдро решение.

— Принц Харолд искаше да тръгне с мен, но аз го по молих да събере по—мощна армия и тогава да тръгне на сам. Трябва да защитим Средната земя, а затова ще ни трябват повече сили. Той се съгласи с мен.

— Така е.

— Принц Харолд ще пристигне веднага щом събере достатъчно голяма армия.

Зед само кимна. Тя се покашля.

— Де да бяхме дошли по—рано.

Той сви рамене.

— Дойдохте възможно най—бързо. Важното е, че вече сте тук.

Калан се обърна към леглото. Строполи се на колене и се зае да развързва кожените ремъци, притягащи завивката й. Поради някаква причина възлите й се виждаха размазани — предположи, че е от умората.

Хвърли бърз поглед през рамо към лампата, после отново се зае с възлите.

— Предполагам искаш да знаеш как успя онази Сестра на мрака да плени Ричард.

Той остана смълчан за миг. След малко гласът му дойде до ушите й тих и нежен:

— Има достатъчно време да ми разкажеш за това. Не е нужно да го правиш тази нощ.

Докато се бореше с упорития възел, косата й се свлече по рамото. Наложи се да я отметне назад, за да вижда е пипа. Тъпият ремък не щеше и не щеше да помръдне. Искаше й се да изкрещи на онзи, който го бе вързал толкова здраво, но знаеше, че го е направила самата тя, че нямаше кого да обвини.

— Използва майчино заклинание срещу мен. Свърза ме със себе си. Каза, че може … че може да ме убие ако Ричард не направи каквото поиска тя и не тръгне с нея. — Зед само простена тихо. — Ричард не може да я убие, защото направи ли го умирам и аз.

Тя зачака отговора му. Най—сетне го получи:

— Само съм чел за подобно заклинание, но доколкото мога да преценя, май не те е излъгала.

— Получих рана на устната си. Не съм я направила аз.

— Стана предния ден — чрез връзката. Каквото се случи с нея, сполетява и мен. Надявам се Ричард да я е ударил.

Струваше си.

— Не мисля, че би го направил.

Тя също го знаеше. Просто го искаше.

Една от лампите трептеше и караше сенките да танцуват. Другата съскаше тихичко. Калан избърса носа си с ръкава.

— Ричард пожертва свободата си, за да запази живота ми. Толкова ми се иска да умра, за да го освободя, но той ме накара да обещая, че няма да го направя.

Калан усети приятелската му ръка на рамото си. Зед не каза нищо. Това бе най—милото нещо, което можеше да стори за нея в този миг — да не зарива сърцето й под лавина от въпроси.

Успокоена от топлината на ръката му, тя най—сетне успя да развърже възела. Зед седна обратно на стола, докато тя си нагласяше завивката върху сламеника. Вътре бе увила фигурката на Дух — като талисман. Беше висока точно колкото да се пъхне напряко във рулото със завивките й. Калан я взе и за миг я притисна до сърцето си. После се обърна и остави Дух на масата.

Зед бавно се изправи на крака. Приличаше на същински скелет под тежката си роба. С вдигната към фигурката кокалеста ръка и зяпнала уста той приличаше на вледенено от зимата оголяло дърво.

— Къде другаде сте спирали на път за насам? — Той я — изгледа подозрително. — Да не сте отмъквали съкровища от дворци?

Калан си даде сметка, че погледът му е не толкова подозрителен, колкото предизвикателен. Прокара пръст по ефирната рокля на Дух, като остави погледа си да се плъзне по силния силует на жената. Имаше нещо толкова истинско в начина, по който бе отметнала назад главата си, в стиснатите й край тялото юмруци, в извития й гръб, противопоставящ се на невидимата сила, която се опитваше да го подчини.

— Не — преглътна Калан. — Ричард я направи за мен.

Зед свъси чело. Известно време застина, приковал очи във фигурката, после внимателно протегна клечест пръст към нея, сякаш бе безценно съкровище.

— Добри духове …

Калан се насили да се усмихне.

— Почти. Нарича се Дух, така я кръсти Ричард. Той ми я издялка от дърво един път, когато си мислех, че никога няма да стана от леглото. Много ми помогна …

В ужасната тишина Зед най—сетне извърна глава от жената, стиснала юмруци край тялото си и погледна Калан в очите. Бе странно намръщен.

— Това си ти — каза той почти на себе си. — Добри Духове … момчето е издълбано статуя на духа ти. Познавам го. Ясно е като бял ден.

Зед бе дядо не само на Ричард — бе и неин дядо. Освен Пръв магьосник той бе и човекът, отгледал Ричард. — сега Ричард бе неговото семейство.

Като се изключат природените брат и сестра на Калан, с които я свързваше почти само кръвта, тя също бе сам-сама на този свят. И също си нямаше никого.

Сега, благодарение на Ричард, се бе сдобила с още един роднина — Зед. Но дори да не ги бе свързвала роднинска връзка, тя знаеше, че старият магьосник не би означавал по—малко за нея.

— Ще си го върнем, скъпо дете — прошепна той с топло съчувствие. Клечестата му ръка нежно я погали по лицето. — Ще си го върнем.

Всичко се размаза пред погледа й. Тя се отпусна в прегръдката му и се разрида.