Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (55)

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Придружавана от Камил, Ничи слезе по дванадесетте каменни стъпала към бараката на градската стража. Крепостта бе огромна, високите й стени сякаш се врязваха в небето. Не бе молила Камил да идва с нея. Но се съмняваше, че нещо освен смъртта може да му попречи. За нея бе пълна загадка как точно успява Ричард да предизвиква подобна реакция у хората.

На тръгване бе изпаднала в състояние на френетичен ужас, но забеляза, че и другите обитатели на сградата изглеждат някак нервни и напрегнати. Когато двамата с Камил излязоха на улицата и забързани поеха към крепостта, от прозорците ги изпратиха плахо надзъртащи очи. Лицата на всички бяха мрачни.

Какво ли караше всички тези хора да изпитват загриженост към един човек?

Какво караше нея да се притеснява? Вътре в порутената барака бе претъпкано. Кльощави мъже с хлътнали бузи стояха като в унес, загледани в нищото. Бузести жени с шалове на главите ридаеха, в краката им надаваха вой уплашени малки деца. Други жени стояха с безчувствени лица, сякаш бяха на опашка за просо или хляб. Едно хлапе само по ризка, голо от кръста надолу, стоеше изоставено, с притиснати до устата малки юмручета.

В стаята бе като в ада.

Градските стражи, предимно едри млади мъже с каменни лица, си проправяха път през тълпата. През средата на помещението минаваше ниска дървена ограда, която ограничаваше достъпа на навалицата до масите на служителите. Оттатък оградата имаше още стражи, които небрежно разговаряха помежду си. Други носеха рапорти на мъже, насядали на лошо сковани дървени маси, шегуваха се или пътьом раздаваха заповеди.

Ничи се вряза в тълпата и си проправи път до дървената ограда, където се блъскаха тревожни жени, очакващи да ги извикат по име или да чуят нещо за близките си. Надявайки се на чудо от самия Създател, притиснали ръце в грубите дървени талпи, вместо внимание получаваха трески под ноктите.

Ничи дръпна за ръкава един от минаващите стражи. Той се спря насред крачка. Гневният му поглед се плъзна от ръката към очите й. Тя си напомни, че не разполага със силата си и го пусна.

— Ако обичате, бих искала да разбера кой е главният тук?

Онзи я огледа от глава до пети — пред него стоеше жена, която най—вероятно щеше да се окаже без мъж и следователно — свободна. Лицето му се разтегна в мека усмивка. Махна с ръка.

— Ей там, на масата. Защитникът на народа Мъксин.

Възрастният мъж седеше зад купчина папки и документи. Под брадичката, опираща почти в гърдите му, тлъстото му тяло изглеждаше разлято като сланина на слънце. Широката му бяла риза бе плувнала в пот, давайки своя принос за зловонните вълни, носещи се на талази из задушното помещение.

Стражите се навеждаха и шушнеха нещо в ухото му, а плавният му поглед блуждаеше из въздуха, без да се спира никъде. Другите на масата край него работеха трескаво, прелистваха документи или разговаряха помежду си, или пък упътваха сановниците и стражите, минаващи през помещението.

Защитник Мъксин, чието голо теме лъщеше като коруба на дърта костенурка, скрита сред няколко стръка трева, плъзна поглед по тълпата. Очите му шареха непрестанно, плъзгаха се покрай стражите, сановниците и врящата тълпа. Когато минаха покрай Ничи, не регистрираха по—голям интерес към особата й, отколкото към всеки друг от присъстващите. Всички бяха граждани на Ордена — равностойни и равноправни бурмички в системата. Еднакво маловажни.

— Може ли да говоря с него? — попита Ничи. — Важно е.

Усмивката на стража стана подигравателна.

— Сигурен съм. — Той махна с ръка към тълпата в единия ъгъл на стаята. — На опашката. Има ред.

Ничи и Камил нямаха друг избор, освен да се наредят и да чакат. Ничи познаваше прекалено добре подобен род служители, за да се изпусне да направи сцена. Те само това и чакаха. Облегна рамо в омазнената от хиляди други рамена стена. Камил зае позиция зад нея.

Опашката не мърдаше, понеже служителите не приемаха никого. Ничи нямаше представа дали изобщо има часове за прием. Но нямаше какво друго да направят, освен да си пазят реда на опашката. Утрото се влачеше бавно и протяжно, без нищо да се промени. Навалицата се увеличаваше.

— Камил — обърна се тя към момчето, след като бяха чакали вече няколко часа, — няма нужда да стоиш тук с мен. Прибери се.

Очите на момчето бяха червени и подпухнали.

— Искам да остана. — Гласът му й се стори изненадващо подозрителен. — Притеснявам се за Ричард — обяви той след малко.

Прозвуча й като обвинение.

— И аз се притеснявам. Защо си мислиш, че съм тук?

— Дойдох да ти се обадя, понеже бях толкова уплашен, че не знаех какво друго да направя. Всички други вече бяха излезли за работа или за хляб. — Камил се обърна и облегна гръб в стената. — Не ми се вярва да се притесняваш чак толкова за него, но не знаех какво друго да сторя.

Ничи отметна потен кичур коса от челото си.

— Не ме харесваш, нали?

Той не я погледна.

— Не.

— И мога ли да те попитам защо?

Камил се озърна, за да види дали някой не ги подслушва. Всички се бяха отдали на собствените си грижи.

— Ти си жена на Ричард, а му изневери. Заведе Гади в стаята си. Ти си курва.

Ничи примигна от изненада пред думите му. Камил се озърна още веднъж и продължи:

— Не можем да си обясним защо човек като Ричард се е оженил за жена като теб. Всяка неомъжена жена от нашата къща — пък и от околните — е готова да се омъжи за него и да му бъде вярна до гроб — казвали са ми го. И всички се питат защо ти му причини това. На всички им е мъчно за него, но той не дава дума да се изрече.

Ничи се обърна с гръб към Камил. Изведнъж почувства, че не може да понесе срама да гледа в очите младежа, току—що нарекъл я курва, и да знае, че е прав.

— Ти не разбираш за какво става въпрос — прошепна тя.

С периферното си зрение видя как Камил вдига рамене.

— Права си. Не разбирам. Не разбирам как някой може да причини подобно нещо на човек като Ричард, който си скъсва задника от работа и се грижи за теб като за принцеса. За да направи подобно нещо, една жена би трябвало да е изключително зла и неблагодарна и изобщо да не й пука за съпруга й.

Ничи усети как към струйките пот по лицето й се прибавят и сълзи.

— Обичам Ричард повече, отколкото можеш да си представиш.

Той не й отговори. Тя се обърна и го погледна. Той бе облегнал рамене на стената. Не смееше да я погледне — дали от срам или от яд — тя не можеше да каже.

— Спомняш ли си първия ден, когато се преместихме в къщата, Камил?

Той кимна, все още без да я поглежда.

— Спомняш ли си колко жестоко се отнесохте с Ричард двамата с Наби, какви ужасни неща му наговорихте? С какви имена го нарекохте? Как го заплашвахте с ножовете си?

— Това беше грешка — отвърна младежът и явно го мислеше.

— Аз също сбърках. — Не се и опита да скрие сълзите си — и бездруго половината жени в помещението плачеха. — Не мога да ти го обясня, но двамата с Ричард се скарахме. Ядосах му се. Исках да му причиня болка. И сбърках. Беше глупаво от моя страна. Направих ужасна грешка.

Тя подсмъркна и допря до носа си малка кърпичка. Камил я гледаше с крайчеца на окото си.

— Признавам, че грешката ми не беше като тази, която направихте вие с Наби при първата си среща с Ричард, но все пак бе грешка. Аз също се държах грубо.

— Значи не си изпитвала желание към Гади?

— От него ми се повдига. Използвах го само защото бях ядосана на Ричард.

— И съжаляваш?

Брадичката й потрепна.

— Разбира се, че съжалявам.

— И няма да се ядосаш и да го направиш отново? С някой друг?

— Не. Казах на Ричард, че съм направила грешка. Че съжалявам и че никога няма да се повтори. И наистина го мисля.

Камил се замисли, загледан в една жена с дете, което държеше за ръка. Малкият не преставаше да плаче, понеже искаше майка му да го вдигне. Жената му говореше нещо тихичко и го успокояваше. Той се притисна в краката й, но пак не спря да плаче.

— Ако Ричард може да ти прости, няма да ти се сърдя и аз. Той ти е съпруг. Важното е вие двамата да се разбирате, а не аз с теб. — Докосна я по ръката. — Ти направи ужасна грешка. Но вече всичко свърши. Не плачи повече. Чака ни важна работа.

Ничи се усмихна през сълзи и кимна. Той също й се усмихна.

— Двамата с Наби казахме на Гади, че ще го наръгаме с ножовете си заради онова, което стори на Ричард. Той извади своя нож, за да ни накара да го пуснем да мине. Той обича ножа си. Наръгвал е хора с него. При това лошо. Каза ни да го пуснем да мине, защото отивал да се за пише в армията, където щял да използва ножа си, за да посича врага, щял да стане герой и да притежава много по—хубави жени от жената на Ричард.

— Сигурна съм, че няма да съм единствената, която ще съжалява за това, че е срещнала Гади.

В късния следобед Народният защитник Мъксин започна да приема. Гърбът на Ничи се бе схванал от чакането, но тази болка бе нищо в сравнение с тревогата й за Ричард. Хората бяха отвеждани пред Защитника Мъксин един по един от двойка стражи.

Опашката тръгна сравнително бързо, понеже Мъксин не беше по дългите разговори. Най—много да прелисти някоя папка, преди да отрони някоя дума. Какво точно казваше на молителите — Ничи не можеше да чуе при целия този шум от плачещи и викащи хора.

Когато дойде нейният ред, един от стражите избута Камил встрани.

— Само по един гражданин има право да говори със Защитника.

Ничи му направи знак с глава да се подчини и да не прави сцени. Двамата стражи я хванаха под мишниците и буквално я отнесоха пред масата на Мъксин. Стори й се възмутително да се отнасят към нея толкова непочтително — като към… обикновен гражданин.

Винаги се бе наслаждавала на властта си — кога гласно, кога не, и никога не се бе замисляла колко преходно е всичко това. Беше пожелала да накара Ричард да види как живеят обикновените хора. Той като че процъфтяваше в тази среда.

Двамата стражи стояха плътно от двете й страни, в случай че тя реши да създава проблеми с поведението си. Сигурно бяха видели доста сцени. Усети как лицето й пламва от възмущение.

— Защитник Мъксин, съпругът ми беше…

— Име. — Тъмните му очи плуваха върху главите на оставащите хора от опашката, без съмнение пресмятайки колко време остава до вечеря.

— Ричард.

Той я изгледа остро.

— Цялото име.

— Казва се Ричард Сайфър. Беше отведен снощи.

Не искаше да казва „арестуван“, сякаш самото споменаване на тази дума да утежни положението му.

Онзи запрелиства папките, явно Ничи не събуди ни най—малко интереса му. Стана й някак обидно, че мъжът пред нея не я гледа с онзи изпитателен поглед, с който я преценяваха повечето мъже — поглед, преценяващ какво се вижда и какво не от тялото й. Двамата стражи обаче не се посвениха да забият погледи в деколтето й.

— А! — Защитник Мъксин размаха някаква хартийка. — Късметлийка!

— Значи е освободен?

Той я изгледа, все едно бе побъркана.

— Късметлийка си, че му намерих името. Затворници биват отвеждани на много места. Защитниците не могат да знаят всеки къде е пратен.

— Благодаря ви — отвърна Ничи, като не знаеше за какво всъщност благодари. — Защо е задържан? Какви са обвиненията?

Мъжът смръщи чело.

— Откъде да знам какви са обвиненията. Още не си е признал.

На Ничи й призля. Много от жените преди нея бяха припаднали по време на срещата си със Защитника. Ръцете на стражите около нея я задържаха. Ръката на Защитника се канеше да им посочи да я отведат. Преди да е успял да го стори, Ничи събра цялата си енергия и каза с колкото се може по—спокоен глас:

— Моля ви, Защитник Мъксин, съпругът ми не е размирник. Той е смирен работник, труди се от сутрин до здрач. Никога не се е събирал с разни хора. Той е добър човек. Винаги прави това, което му се каже.

За миг й се стори, че човекът пред нея се замисля.

— Има ли някакви умения?

— Той е всеотдаен труженик на Ордена. Товари каруци.

Разбра, че е сбъркала още преди да довърши изречението. Ръката се вдигна, пръстите щракнаха, сякаш прогонват комар. Стражите я подхванаха под мишниците и като отлепиха краката й от земята, я отнесоха зад оградата.

— Но мъжът ми е добър човек! Моля ви, Защитник Мъксин! Ричард не е направил нищо! Той си беше у дома!

Думите й бяха искрени и не по—различни от думите на нещастните жени преди нея. Тя бе бясна, задето не успя да убеди Мъксин, че е по—различна — че Ричард е по—различен. Останалите се бяха опитали да сторят същото — вече го знаеше.

Стражите я отнесоха към къс тъмен коридор, извеждащ до една от страничните врати на крепостта. Камил подтичваше зад тях. Когато й отвориха вратата, навън вече падаше мрак. Изхвърлиха я през прага. Тя се изтърколи по стълбите. След нея излетя и Камил. Падна по лице в мръсотията. Ничи се изправи на колене и понечи да му помогне.

Без да става, извика към вратата:

— Какво ще стане със съпруга ми?

— Ела пак някой друг ден — отвърна й единият страж. — Като признае, Защитникът ще ти каже какви са обвиненията.

Ничи знаеше, че Ричард никога няма да признае нищо. По—скоро би умрял. Което бе все едно за хората тук.

— Мога ли да го видя? — Тя сключи молитвено ръце, както бе коленичила край Камил. — Моля ви, нека поне да го видя?

Единият от стражите прошепна нещо на другия.

— Имаш ли пари? — попита я след малко.

— Не — проплака тя.

Онези тръгнаха да се прибират.

— Чакайте! — изкрещя Камил.

Когато двамата се обърнаха, Камил се хвърли нагоре по стълбите. Вдигна крачола на панталона си и си свали обувката. Изтръска я и в дланта му падна монета. Без да се замисли, подаде сребърната пара на единия страж.

Когато я погледна, онзи направи кисела физиономия.

— Не е достатъчно за свиждане!

Камил се увеси на ръката на едрия мъж, който се канеше да се обърне.

— Имам още у дома. Моля ви, нека отида да ги взема. Ще тичам. Мога да се върна след час.

Мъжът поклати глава.

— Не тази нощ. Свижданията за онези, които могат да платят таксата, са предвидени за вдругиден. След залез слънце. Но се пуска само един посетител.

Камил посочи с ръка Ничи.

— Жена му. Тя ще отиде.

Стражът я изгледа, ухили се мазно, сякаш за да прецени какво още би могла да му даде в замяна Ничи при посещението при съпруга си.

— Само гледайте да донесете таксата.

Вратата се затръшна.

Камил изтича надолу по стълбите и я сграбчи за ръката, а големите му очи бяха пълни със сълзи.

— Какво ще правим? Остават цели два дни. Цели два дни!

Момчето изпадна в паника, дъх не можеше да си поеме. Не го каза на глас, но тя го разора. Имаше предвид още два дни мъчения за изтръгване на признание. После щяха да погребат Ричард в небето.

Тя го стисна здраво за ръката и го поведе.

— Чуй ме, Камил. Ричард е силен. Ще се оправи. Доста е преживял. Много е силен. Сам го знаеш, нали?

Камил закима, после прехапа долната си устна и зарида, внезапно превърнал се в уплашено за приятеля си дете.

Ничи прекара нощта, забила поглед в тавана. На следващия ден отиде да се нареди на опашка за хляб. Докато стоеше заедно с другите жени, осъзна, че има същия съсухрен вид като тях. Движеше се като в мъгла. Не знаеше какво да прави. Всичко й се виждаше безсмислено.

На следващата нощ поспа едва няколко часа. Намираше се в състояние на непрекъснато безпокойство, нетърпеливо броеше минутите до зазоряване. Когато слънцето най—сетне се появи, седна на масата и притисна до гърдите си самуна хляб, който щеше да отнесе на Ричард. Зачака безкрайните часове да се изтърколят и да настъпи вечерта. Съседката, госпожа Шатим, й донесе паница зелева супа. Остана в стаята, за да е сигурна, че Ничи ще я изяде, и през цялото време я гледаше със съчувствие. Ничи й благодари и каза, че супата е превъзходна. Всъщност изобщо не можа да усети вкуса й.

В ранния следобед реши да тръгне към крепостта — не искаше да закъснее. Камил седеше на стълбите и я чакаше. Наоколо сновяха хора от кооперацията.

Момчето скочи на крака.

— Намерих сребърния грош.

Искаше й се да може да му каже, че не е нужно той да плаща, че тя ще се оправи сама — но нямаше пари. Бяха й останали едва няколко пенита.

— Благодаря ти, Камил. Ще ти върна парите.

— Не искам да ми ги връщаш. За Ричард е. Това е нещо, което избрах да направя за Ричард. Прецених, че си струва.

Ничи кимна. Помисли си, че за нея никога никой не бе правил каквото и да било. Не бе получила нито пени от хората. Въпреки че бе посветила целия си живот на това да се раздава на тях. Веднъж Майка й каза, че е грешно да очаква благодарности, че е длъжна да помага, понеже има възможност да го прави. Докато слизаше по стълбите, съкооператорите я изпращаха с най—добри пожелания. Заръчваха й да каже на Ричард да бъде силен, да не се предава. Питаха я дали могат да й помогнат с нещо, дали има нужда от пари.

Вече бяха минали няколко дена от задържането му. Тя не знаеше дори дали е жив. Мълчаливият път до затвора само усили ужаса й. Страхуваше се от новината, че са го убили, страхуваше се и да го види, и да разбере, че умира бавно и в агония от мъченията и разпитите. Тя знаеше прекрасно как служителите на Ордена провеждат разпити.

Край страничната врата, под лъчите на палещото слънце, чакаха още пет—шест жени, придружавани от по—възрастни мъже. Всички жени носеха торби с храна. Никой не говореше. Всички се бяха свили под тежестта на един и същ ужас.

Ничи наблюдаваше как слънцето бавно потъва зад високата стена. Щом взе да мръква, Камил закачи меха с вода на рамото на Ничи.

— Вероятно ще има нужда и от нещо за пиене, за да преглътне хляба.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Тежката желязна врата проскърца. Всички вдигнаха очи към застаналия на прага страж, който им направи знак да се приближат. Погледна някакъв списък. Първата жена се заизкачва нагоре към него. Той я спря и я попита при кого отива. Когато тя каза името, онзи провери в списъка и я пусна. Втората жена върна. Тя зарида, обяснявайки, че си е платила за посещението. Той й отвърна, че съпругът й си е признал за извършените престъпления и няма право на свиждане.

Жената зави на умряло и се свлече на земята. Всички потръпнаха от ужас, представяйки си, че ги сполетява същата участ. Следващата жена каза името и бе пусната. След нея мина още една, а на тази след нея бе съобщено, че съпругът й е умрял.

Ничи се понесе нагоре по стълбите като в унес. Камил я стисна за ръката. Постави в дланта й монетата.

— Благодаря ти, Камил.

Той кимна.

— Кажи на Ричард, че… Кажи му просто да си дойде у дома.

— Ричард Сайфър — отвърна тя на стража с разтуптяно сърце.

Онзи хвърли бърз поглед към списъка и я пусна.

— Този човек ще те заведе.

Цялото й тяло се отпусна облекчено. Значи беше жив. Вътре в тъмния коридор я чакаше тъмничар. Направи й знак с глава.

— Последвай ме.

Потъна в мрака с по една лампа в двете си ръце. Тя го следваше по петите надолу по стълбите, водещи в страховитите подземия.

В малка стаичка, осветена от съскащи факли, седеше и се потеше Народният защитник Мъксин. Разговаряше с двама души — явно низши чиновници на Ордена, ако се съди по сервилното им отношение към дебелия Защитник.

Стражът му подаде листа и онзи го огледа за кратко, след което се изправи.

— Носиш ли таксата?

— Да, Защитник Мъксин. — Ничи му подаде монета та.

Онзи я погледна и я пъхна в джоба си.

— Глобите за граждански престъпления са високи — рече той загадъчно и спря, за да проследи реакцията й.

Ничи облиза устните си. Изведнъж надеждите й политнаха във въздуха. Бе издържала първия тест с плащането. Сега алчното копеле просеше пари за живота на Ричард.

Тя заговори предпазливо, опасявайки се да не допусне грешка:

— Ако знаех сумата, Защитник Мъксин, съм сигурна, че щях да я събера.

Защитникът я изгледа така, че по челото й избиха капки пот.

— Човек трябва да докаже, че наистина се разкайва.

Глоба, която се впива в плътта до кокала, е най—сигурният начин за доказване на разкаянието при акт на гражданско неподчинение. Ако бъде по—малка, ще знаем, че разкаянието не е било искрено. Вдругиден по същото време хората, които са признали размирната си дейност и имат човек, който да плати глобата за тях, ще бъдат призовани пред мен.

Той бе назовал цената — всичко. Беше й казал какво трябва да направи Ричард. Прииска й се да впие нокти в тлъстия врат на дебелака.

— Благодаря ви, задето проявихте такова разбиране към сторения от мъжа ми грях към обществото. Ако имам възможността да го видя, ще се погрижа да му разясня смисъла на врязващото се до кокал разкаяние.

Онзи се усмихна с потните си устни.

— Гледайте да го направите, млада госпожо. Мъжете, прекарали твърде много време тук, долу, насаме с вината — и, накрая признават какво ли не.

Ничи преглътна.

— Разбирам, Защитник Мъксин.

Мъченията нямаше да свършат, преди да бъде платена цената.

Тъмничарят грубо я сграбчи за ръката и я завлече по тъмния като в рог коридор, като носеше двете лампи в другата ръка, Спуснаха се по още някакви стълби и се озоваха в самото сърце на зандана. Тесните коридорчета се провираха зигзагообразно през бетонното туловище на сградата, покрай килиите на затворниците. Цялата крепост не бе далеч от реката и тук, долу, всичко бе просмукано от влага и вонеше на гнилоч. В тъмното й се мярнаха претичващи животинки.

Звукът от стъпките им, газещи във вода до глезените, отекваше надалеч. По вълничките, образувани от движението на краката им, плуваха разлагащи се трупове на огромни плъхове. Мястото й напомни за детските й кошмари за отвъдния свят — една съдба, която Майка й казваше, че очаква всеки, който не изпълнява задълженията си към ближния.

Ниските врати от двете страни на коридора имаха по едно малко отворче — с размерите на мъжки юмрук. Ничи си помисли, че сигурно е предвидено, за да гледат през него стражите. Нямаше никаква светлина — само лампите, които носеха тъмничарите. Затворниците нямаше защо да надзъртат. На светлината на лампата Ничи мярна ококорени очи, надничащи иззад черните дупки. Иззад доста от вратите се чуваха плач и стенания.

Тъмничарят спря.

— Ето тук е.

Сърцето й щеше да се пръсне. Тя зачака. Вместо да й отвори вратата, онзи я сграбчи за гърдите. Тя остана като вцепенена, не смееше да помръдне. Мъжът я опипваше, сякаш опипва пъпеши на пазара. Бе твърде уплашена, за да каже каквото и да е и да изпусне шанса си да види Ричард. Онзи се притисна по—плътно до нея и плъзна месестата си ръка надолу към деколтето й, опипа зърната на гърдите й.

Ничи знаеше, че такива като него са нужни на Ордена, за да стигнат посланията му до всеки. Всички трябваше да разберат колко перверзно същество е човекът. Нежните бяха жертви. Грубияните бяха нужни, за да научат на морал масите. Тя потисна вика си, когато той изви безжалостно нежната плът на гърдите й.

Чу се отвратителният му кикот — явно бе доволен от плячката си. След малко се обърна към вратата. След известни затруднения с ръждивата ключалка най—сетне успя да превърти ключа. Вратата бавно се отвори — колкото да мине човек. Тъмничарят закачи лампата до входа.

— Отивам да се погрижа за някои неща, после се връщам и свиждането ти приключва. — Отново се изкикоти.

— Не си губи времето, ами си вдигай фустата — сигурно е загорял. — Блъсна я в килията. — Хайде, Сайфър. Постарах се да ти я подготвя. — Вратата се затръшна с трясък, който отекна далеч в кривия коридор. Ничи чу прещракването на ключа и пляскащите стъпки на тъмничаря във водата.

Квадратната стаичка бе толкова миниатюрна, че двете й стени можеха да се докоснат с разперени встрани ръце. Таванът опираше в главата й. Затвореното пространство я изпълни с ужас. Изпита неистов порив да излезе на въздух.

Помисли си, че тялото, свлечено в краката й, е мъртво.

— Ричард?

Чу се слаб стон. Ръцете му бяха вързани на гърба със здрави ремъци от кората на дърво. Ужаси се при мисълта, че както е легнал, може да се удави.

В очите й залютяха сълзи. Отпусна се на колене. Тинестата вода, която бе напълнила обувките й, сега се просмука и в роклята й.

— Ричард?

Хвана го за рамото и го обърна по гръб. Той извика и се дръпна инстинктивно.

Когато го видя отблизо, покри устата си с две ръце, за да потисне писъка си. Усети как сълзите й тръгват надолу по лицето, отвори уста да си поеме дъх.

— О, Ричард.

Изправи се и откъсна парче от подплатата на роклята си. Отново коленичи и с парчето плат внимателно изтри кръвта от лицето му.

— Чуваш ли ме, Ричард? Ничи е.

Той кимна.

— Ничи.

Едното му око бе подпухнало и затворено. Косата му бе сплъстена от кал и тиня от водата, в която лежеше. Дрехите му бяха разкъсани. На дрезгавата светлина от малката лампа тя видя подути червени отоци по цялото му тяло.

Той забеляза, че очите й оглеждат раните му.

— Опасявам се, че тази риза няма да успееш да ми закърпиш.

Тя се усмихна колкото можа на черния му хумор. Докато почистваше лицето му, пръстите й трепереха. Не знаеше защо се държи така — бе виждала къде—къде по—ужасни сцени.

Ричард отдръпна глава назад.

— Боли ли?

— Да.

— Извинявай. Нося ти малко вода.

Той кимна с учудваща енергичност. Ничи допря меха до устните му и му помогна да пие. Гълташе жадно. Докато той си поеме дъх, тя каза:

— Камил намери пари за таксата — за да мога да те видя.

Ричард само се усмихна.

— Камил иска да се върнеш у дома.

— И аз искам да се върна у дома.

Не приличаше на себе си. Гласът му бе дрезгав и слаб.

— Ричард, Защитникът…

— Кой?

— Сановникът, който отговаря за затвора. Каза ми, че има начин да те измъкна от тук. Каза, че трябва да се признаеш за виновен за гражданско неподчинение и да платиш глоба.

Ричард кимна.

— Да, и сам се сетих. Попита ме дали имам пари. Казах му, че имам.

— Имаш ли? Имаш спестявания?

Той кимна.

— Имам.

Пръстите на Ничи се вкопчиха в яката му.

— Ричард, трябва да минат още два дни, за да мога да платя глобата. Ще издържиш ли? Моля те, дръж се още два дни!

Той й се усмихна на слабата светлина.

— Не бързам за никъде.

Изведнъж Ничи се сети и извади хляба от чантата си.

— Донесох ти храна. Хляб и малко печено пиле.

— Пилето. Хлябът няма да ми даде достатъчно сила. Тук не ме хранят.

Тя трескаво впи пръсти в пилето. Подаде му едно парче. Не можеше да издържа да го гледа толкова безпомощен. В гърдите й се надигна гняв. Прилоша й.

— Яж, Ричард — подкани го тя, щом главата му клюмна.

Той я разтърси, сякаш за миг бе задрямал и искаше да прогони съня.

— Ето, хапни си.

Изчака го да подъвче.

— Можеш ли да спиш в тази вода?

— Не ме оставят да спя. Не…

Тя му набута голяма хапка месо в устата. Познаваше в детайли методите на Ордена. Не искаше да чува коя точно техника са избрали за него.

— Ще те измъкна, Ричард. Само не се предавай. Ще те измъкна от тук.

Той сви рамене, сякаш за да й каже, че му е все едно.

— Защо? Не си даваш затворника ли? Изпитваш завист, когато други ме измъчват вместо теб? Страхуваш се, че може да ме унищожат преди теб?

— Ричард, не е…

— Аз съм най—обикновен човек. Важни са само висшите добродетели. Това, че съм невинен, няма значение, понеже животът на отделния човек е нищо. Ако трябва да страдам и умра по този начин, за да помогна на другите да разберат, че не бива да следват пътя на твоя Орден и твоя Създател, коя си ти, че да отричаш това тяхно право? Какво значение имат твоите желания? Как можеш да поставиш живота си или моя живот над доброто за другите?

Колко пъти му бе повтаряла тя същите тези думи? И колко презрително, убийствено и фалшиво звучаха от неговата уста.

В този момент Ничи се мразеше. Той някак си успя да й разкрие лъжата във всичко, за което се бори Орденът, във всичко, на което бе посветила живота си. В устата му правенето на добро звучеше толкова… зло. Ето защо Ричард бе толкова опасен. Дори самото му съществуване представляваше заплаха за всичко, за което те се бореха.

Ничи бе толкова близко. Толкова близко да проумее онова, което й бе нужно да разбере. Самият факт, че по очите й се стичаха сълзи, й говореше, че наистина има нещо, което осмисля цялото това мъчение. Прави го важно. Онази неопределима искрица, която бе зърнала в очите му още в първия миг, когато го бе срещнала, явно бе истинска.

Ако само имаше още малко време, за да проумее всичко това, най—сетне щеше да разбере какво трябва да прави. Така щеше да е най—добре и за него. Що за живот щеше да е неговият? Колко страдание би могъл да понесе? Мразеше факта, че трябва да служи на Създателя по такъв начин.

— Огледай се, Ничи. Нали искаше да ми покажеш справедливите дела на Ордена. Огледай се. Не е ли величествено?

Не искаше да вижда едно от прелестните му очи затворено.

— Ричард, трябват ми парите, които си спестил. Ако искаш да излезеш от тук, ми трябват всичките ти пари. Сановникът ме предупреди, че трябва да дадем всичко.

Беше му останала сила само за дрезгав шепот.

— В стаята ни.

— В стаята? Къде? Кажи ми къде са?

Той поклати глава.

— Няма да успееш да ги вземеш. Трябва да знаеш как да отвориш. Иди при Айшак.

— При Айшак? В транспортната компания? Защо?

— Нашата стая някога е била негова приемна. В пода има скрит шкаф. Кажи му защо ти трябват парите. Той ще ти го отвори.

Тя набута още пилешко в устата му.

— Добре. Ще отида при Айшак. — Поколеба се, загледана как дъвче. — Съжалявам, че ще трябва да похарчим всичко, което си успял да заделиш. Знам колко много се труди. Не са прави да ти го вземат.

Той отново сви рамене.

— Това са само пари. Животът е по—важен.

Ничи се усмихна и изтри сълзите от лицето си. Това бе най—доброто, което можеше да чуе. Вратата се отвори.

— Сваляй фустата надолу, жено. Времето изтече.

Докато тъмничарят я извличаше навън за ръката, тя успя да напъха последната хапка от пилето в устата на Ричард.

— Гражданско неподчинение! — провикна се на излизане. — Не забравяй!

Трябваше да се признае за виновен в гражданско неподчинение, което можеше да се плати с глоба. Всяко друго престъпление се наказваше със смърт.

— Няма да забравя.

Тя протегна ръце към него, но тъмничарят вече я бе изнесъл извън тясната килия.

— Ще се върна за теб, Ричард! Кълна се!