Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (60)

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард допря кръглото длето до челото си по същия начин, по който неведнъж бе допирал Меча на истината. Това също бе битка. И тя беше на живот и смърт. „О, острие, бъди ми вярно днес“, прошепна той. Длетото имаше осем ръба, за да не се изплъзва от потна ръка. Виктор правилно бе сложил повече тежест в тъпата му част. Той бе издълбал и инициалите си — В.К., с малки букви на една от фасетките, за да огласи гордостта си на негов създател.

Подобно тежко длето можеше да разбива камък и бързо да отстранява ненужния материал. То бе оръжие, способно да нанесе големи поражения, да изсече от структурата на мрамора слой с три пръста ширина. Ако острието му се допреше невнимателно до незабелязани пукнатини, целият блок можеше да се разпадне.

По—фините длета дълбаеха по—плитки резки, но пък отстраняваха по—малко материал. Ричард знаеше, че дори и с най—малкия свредел би могъл да проникне най—много на половин пръст от последния слой. Паяжината от пукнатинки, която се образуваше след удара на длетото, бе рана в кристалната структура на самия мрамор. Така наранен, камъкът губеше своята полупрозрачност и не можеше добре да се полира.

За да превърнеш камъка в плът, трябва да пристъпиш към последните пластове с внимание, за да останат невредими.

След като тежкото длето свърши работата си по отстраняването на излишния материал, длетата с по—фини остриета щяха да позволят на Ричард да продължи да оформя блока в нужните извивки. Веднъж стигнал на половин пръст от последния пласт, щеше да се залови със назъбените длета — обикновени длета, но със зъбци по края, — за да изсече камъка, без да нарани структурата на мрамора. Грубите резци махаха много камък, оставяйки след себе си неравни вдлъбнатини. Щеше да използва длета с все по—фини и по—фини зъбци, за да заглажда повърхността на творението си. Най—накрая щеше да прибегне до гладки длета, някои от които с дебелина наполовина на малкия му пръст.

Долу на обекта, където дълбаеше грозни сцени на единия от фризовете, другите майстори даваха всичко от себе си, но силите им стигаха едва дотам. След тях оставаха грозни изображения, несръчно обработени и груби, а плътта изглеждаше скована, без ясно очертание на мускул или кост. Човекът в тези скулптури бе лишен от човешката си същност.

С тази статуя Ричард започваше от там, докъдето свършваше другата му работа за Ордена. Щеше да използва едри пили, за да очертае костите, мускулите, дори вените на ръцете. С по—фини пили щеше да отстрани и последните следи от неравности по мрамора и да пусне и най—дребните контури. Щеше да използва пемза, за да изглади следите от фините пили и да подготви повърхността за полиране с абразивна паста, нанасяна първо с кожа, после с парче плат, а най—накрая — със слама.

Свършеше ли добре работата си, щеше да даде образ на мислите си в камък. Плът в камък. Благородство.

Притиснал с палец тежкото кръгло длето към дланта си, той долепи ръка до камъка и усети хладната му повърхност. Знаеше какво има вътре — не само вътре в камъка, но и вътре в самия себе си.

Не изпитваше съмнения, глождеше го само туптящата страст на очакването.

За кой ли път си помисли за Калан. Мина почти година, откакто не е поглеждал в зелените й очи, не е докосвал бузата й, не я е държал в прегръдките си. Тя сигурно отдавна е напуснала сигурността на техния планински дом и се е впуснала в опасности, които въображението му чертаеше в живи образи. За момент бе повален под тежестта на отчаянието, задавен от болезнената липса, смален от величината на любовта си към нея. Но знаеше, че трябва да изключи мисълта за нея от ума си, за да може да се отдаде изцяло на своята задача.

За кой ли път мълчаливо пожела на Калан лека нощ.

После нагласи острието на деветдесет градуса спрямо повърхността на камъка и мощно замахна със стоманеното острие. Наоколо се пръснаха каменни стружки.

Дишането му стана учестено и по—дълбоко. Започна се.

Нападна камъка с огромна ярост.

На светлината на лампите, които Виктор му бе оставил за през нощта, Ричард потъна в работа, сипейки удар след удар. Остри камъчета хвърчаха към дървените стени, а когато улучваха ръцете или гърдите му, го жилваха. С ясна представа за това, което искаше да направи, той отстрани излишния камък.

Ушите му пищяха от звука на удара на стомана върху стомана и на стомана върху камък. Това бе музика. Нащърбени камъчета и стружки отхвръкваха встрани. Сякаш падналият враг. Въздухът се изпълни с белия прах на битката.

Ричард знаеше точно какво иска. Знаеше какво трябва да се направи и как ще се осъществи. Бе изпълнен с целеустременост, имаше път пред себе си. Веднъж започнал, той се отдаде напълно на работата.

Около него се вдигаше прах, дрехите му побеляха, като че ли камъкът ги поглъщаше, а Ричард го променяше, докато двамата се слеят в едно. Остри отломъци камък го драскаха, отскачайки настрани. Голите му ръце, бели като мрамора, скоро се нашариха с кървави драскотини от битката.

От време на време отваряше вратата, за да изрине навън стигналата до глезените му купчина чакъл. Бялата маса се понасяше надолу по хълма със звън — като че ли от хиляди малки звънчета. Белият прах, който го покриваше, бе прорязан от тъмни вадички пот и червени драскотини. Хладният въздух подейства освежително на плувналото му в пот тяло. След малко обаче затвори вратата и остави навън нощта и целия свят, за да бъде сам.

За пръв път от близо година се почувства свободен. Тази работа бе изцяло под негов контрол. Никой не го наблюдаваше. Никой не му казваше какво да прави.

Това бе единствената му цел, чрез която искаше да постигне съвършенство. Нямаше вериги, нямаше ограничения, нито чужди желания, на които да се подчинява. В борбата да направи възможно най—доброто бе съвсем свободен.

Идеята му за тази скулптура противоречеше с всичко, което Орденът представляваше. Той смяташе да им покаже живота.

Ричард знаеше, че когато Братята видят статуята, ще го осъдят на смърт.

След всеки удар с длетото във въздуха политваха каменни стружки, всеки удар го приближаваше към целта. За да стига до върха на мраморния блок, трябваше да стъпи на работно столче. Като местеше столчето от всички страни на монолита, смаляваше мраморния блок до нужните размери и форма.

Ричард размахваше стоманения прът с яростта на воин. Ръката му с длетото се извиваше от звучните удари. Колкото и яростна да беше атаката, тя бе и овладяна. За подобна груба работа можеше да се използва и чук—секач, наречен питчър. Той отстраняваше излишния камък и оформяше блока много по—бързо от тежкото длето, но се използваше с пълен замах, а Ричард се опасяваше да освободи такава сила срещу камъка заради пукнатината. Вярно, че имаше огромна маса, но въпреки това Ричард смяташе, че чукът—секач е твърде опасен точно за този камък.

Щеше да накара Виктор да му направи няколко резци за свредели с лък. С кордата на лъка, завързана за дръжката на свредела, инструментът ще може да се извие и промуши през мрамора. Дълго мисли и се чуди как да се справи с проблема с пукнатината. Реши да изсече по—голямата част от нея. Първо, за да спре по—нататъшно пропукване, ще пробие дупки през нея — така щеше да уталожи напрежението в камъка. С още една поредица от близко разположени отвори ще отслаби камъка в излишната му част около пукнатината и просто ще я махне.

Скулптурата му щеше да се състои от две фигури — на мъж и жена. В крайния й вид на мястото на най—лошата част от пукнатината щеше да лежи празното пространство между тях. Като се отстрани по—слабият камък, останалото ще е достатъчно здраво, за да издържи напрежението на работата. Тъй като пукнатината започваше в самата основа на камъка, той не можеше да я премахне напълно, но можеше да сведе проблема до поносими размери. Това бе тайната на парчето мрамор — махни слабото, за да остане силното. Ричард вярваше, че пукнатината е късмет, първо, защото бе намалила цената на блока и Виктор бе могъл да си позволи да го купи. Според Ричард обаче тя бе ценна най—вече защото го бе подтикнала да мисли повече за материала и за начините, по които ще може да го оформи. Именно така стигна и до своя замисъл. Без пукнатината тази идея не би му хрумнала.

Докато работеше, той се изпълваше с енергия от битката и се понасяше напред с жарта на нападението. Между него и това, което искаше да изсече, стоеше камък и той се стремеше да го отстрани, за да стигне до същността на фигурите. Огромен къс се отхлаби и отчупи, отначало се плъзна бавно, докато накрая се разби в земята с трясък. Докато Ричард работеше, погребвайки падналия враг, около него хвърчаха парчета и стружки.

Още няколко пъти трябваше да отваря вратата и да изхвърля боклука. Гледката на постепенно придобиващия някакви очертания безформен блок бе ентусиазираща. Фигурите все още бяха вклещени вътре в камъка, ръцете им не бяха освободени, краката им не бяха разделени — но вече започваха да се раждат. Трябваше да пипа внимателно, да пробива дупки в откритите части, за да не скърши крайниците.

С удивление забеляза светлината, струяща през прозореца над главата му. Беше работил цяла нощ, без да усети.

Изправи се и одобрително погледна статуята, която вече бе добила повече или по—малко конусовидна форма. Там, където от тялото щяха да се подават ръцете, сега имаше само бучки. Искаше ръцете да са свободни, а цялото тяло да излъчва грация и движение. Живот. Това, което изсичаше за Ордена, не бе свободно, а здраво впито в камъка, загинало за вечни времена, неспособно да помръдне — същински труп.

Половината от това, което стоеше в склада на Виктор миналата нощ, вече го нямаше. Цялото същество на Ричард копнееше да остане и да продължи работата. Знаеше, че не може. Измъкна от ъгъла промазаното платнище, което Виктор му бе оставил, и го метна върху статуята.

Когато отвори вратата, навън политна бял прах. Виктор седеше сред чакъла, смъкнат от каменния му блок.

Ковачът примига.

— Ричард, та ти си стоял цяла нощ!

— Май така излиза. — Махна с ръка, а на лицето му се изписа усмивка.

— Изглеждаш в настроение. Как върви битката с камъка?

Ричард не можа да измисли нищо в отговор. Единственото, което можа да направи, бе да се усмихне широко. Виктор се засмя с дълбокия си смях.

— На лицето ти е изписано. Сигурно си уморен и гладен. Ела, седни и си почини, хапни малко лардо.

* * *

Ничи чу поздрава на Камил и Наби, докато Ричард слизаше надолу по улицата, а после и стъпките им, докато се спускаха на бегом по предните стълби. Хвърли поглед през предния прозорец и в процеждащата се светлина на здрача ги видя да посрещат Ричард от улицата. Тя също бе щастлива, че той се прибра толкова рано.

Откакто той се съгласи да изсече статуята за Брат Нарев, Ничи почти не го виждаше и затова всеки от тези редки моменти за нея бе ценен. Не можеше да си представи как Ричард издържа да вае тази статуя. Тя бе сигурна, че за него това е страшна агония — не толкова заради размерите, колкото заради същността си.

Въпреки всичко Ричард изглеждаше бодър. Често след като бе работил цял ден по фриза с издълбаните морални поуки за фасадата на двореца, отиваше до късно през нощта да работи по статуята за площада пред главния вход. Колкото и уморен да беше, като се прибереше у дома, понякога започваше да крачи нагоре—надолу из стаята. Имаше нощи, в които спеше само два—три часа, после ставаше и хукваше да поработи по статуята часове преди да започне работното му време долу на обекта. На няколко пъти работи над статуята по цяла нощ.

Бе изцяло погълнат от тази работа. Ничи не разбираше как го прави. Понякога си идваше у дома да хапне и да поспи за час и пак се връщаше. Тя го увещаваше да остане и да се наспи, но той казваше, че трябва да си изработи наказанието, ако не иска да го върнат в затвора. Подобна перспектива я ужасяваше и тя не настояваше повече. По—добре да изгуби съня, отколкото живота си.

Ричард винаги е бил мускулест и силен, но откакто бе дошъл в Стария свят, мускулите му бяха станали още по—стегнати и релефни. Целият този труд по товаренето на желязо, а сега — пренасянето на камъни и въртенето на чука, оформяха тялото му още по—добре. Когато се съблечеше гол до кръста, за да измие праха от себе си, от гледката й се разтреперваха колената.

Ничи чу стъпки в коридора и развълнуваните гласове на Камил и Наби, които питаха нещо. Не можа да различи думите на Ричард, но лесно разпозна тембъра на гласа му, докато спокойно отвръщаше на въпросите на двете момчета.

Колкото и да бе уморен, колкото и време да бе прекарал в работа, винаги намираше минутка да поговори с Камил и Наби и с хората в сградата. Сега без съмнение щеше да отиде с двамата младежи в задния двор, за да види какво са изваяли през деня и да им даде напътствия, да си каже мнението. През деня Камил и Наби поддържаха реда в сградата, чистеха и се грижеха за района. Обръщаха пръстта в градината, сипваха тор. Жените бяха доволни, че някой върши тежката градинска работа вместо тях. Двамата правеха всичко — от прането и боядисването до ремонтите — все с надеждата Ричард да одобри работата им и да им покаже нови неща. Камил и Наби често предлагаха помощта си на Ничи — все пак тя бе съпругата на Ричард.

Когато Ричард влезе, тя бе до масата и режеше моркови и лук в едно гърне. Той се стовари на стола от другата страна. Изглеждаше смазан от работния ден на обекта, а преди това бе прекарал няколко часа и при статуята си.

— Върнах се по—рано, за да хапна нещо. Ще се върна да поработя по статуята.

— Това е за гювеча утре. За днес имаме просена каша.

— Само това ли?

Тя поклати глава.

— Имах пари само за просо.

Той кимна, без да се оплаче.

Въпреки че изглеждаше много уморен, в очите му имаше нещо много особено, някаква вътрешна страст, която караше пулса й да бие по—силно. Каквото и да беше онова, което бе видяла у него в онзи миг на първата им среща, то като че ли ставаше все по—силно след онзи ден в който едва не заби ножа в сърцето му.

— За утре ще имаме гювеч — каза тя.

Сивите му очи потъваха някъде в собствените му мисли.

— От градината.

Взе тенджерата и напълни догоре с просена каша дървената паница, която бе сложила пред Ричард. Не остана много за нея, но той имаше повече нужда от храна. Тя бе прекарала сутринта на опашка за просото, а следобеда в усилия да извади всички червеи от него. Някои жени просто го оставяха на огъня, докато се развари дотолкова, че да се превърне в хомогенна маса. Ничи обаче не можеше да храни Ричард с подобни гадости.

Застанала до масата, продължи да реже морковите, докато накрая не издържа:

— Ричард, искам да дойда да видя статуята, която правиш за Ордена.

За момент той не каза нищо, сдъвка хапката си и преглътна. Когато все пак проговори, гласът му носеше онази тиха особеност, която пасваше на погледа в очите му.

— Искам да видиш статуята, Ничи — искам всички да я видят. Но не и преди да съм свършил.

— Защо?

Той повъртя лъжицата из паницата си.

— Моля те, Ничи, заради мен. Нека първо да свърша.

Сърцето й заби в гърдите. Статуята бе важна за него.

— Ти не ваеш това, което ти казаха, нали?

Той вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Не. Вая това, което имам нужда да извая и което хората искат да видят.

Ничи преглътна. Разбра: именно това бе чакала досега. Отначало Ричард бе готов да се предаде, после възвърна желанието си за живот, а сега бе готов да умре за идеята си.

Ничи кимна, отмествайки поглед от тези негови сиви очи.

— Ще почакам, докато свършиш.

Вече разбираше защо напоследък й изглеждаше така погълнат от работата. Нещо й подсказваше, че всичко има връзка с онова качество, за което имаше само намек в очите на баща й и което пламтеше с пълна сила в очите на Ричард. Самата идея бе опияняваща.

В не един случай това бе въпрос на живот и смърт.

— Сигурен ли си, Ричард?

— Да.

Тя кимна отново.

— Добре, тогава ще уважа молбата ти.

На следващия ден тя излезе рано, за да купи хляб. Искаше Ричард да има хляб с гювеча, който сега готвеше. Камил й предложи да отиде вместо нея, но тя имаше нужда да поизлезе. Помоли го да наглежда гювеча, който бе оставила да къкри на огнището в двора.

Денят бе облачен и студен — намек, че зимата наближава. Улиците бяха пълни с хора, наизлезли да търсят работа, бутащи колички, наблъскани с какво ли не — от тор до топове грубо тъмно сукно. Тук—там минаваше по някоя каруца, натоварена най—вече с материали за двореца. Трябваше да стъпва внимателно, за да избягва животинските изпражнения на улицата и да се промъква напред между хората, които се движеха бавно като тинята в откритите отходни канали.

По улиците имаше тълпи от нуждаещи се, много от които бяха дошли в Алтур’Ранг, за да търсят работа, макар че в профсъюзните зали не преливаше от желаещи. Опашките пред фурните бяха дълги. Орденът се грижеше Хората да имат поне хляб, пък бил той сух и черен. Все пак трябваше да се отиде рано, за да не свърши. Заради непрекъснатия наплив от хора хлябът свършваше все по—рано седмица след седмица.

Говореше се, че един ден ще има по няколко вида хляб. Ничи се надяваше днес да може да купи и поне малко масло. Понякога продаваха масло. Хлябът и маслото не бяха скъпи, така че можеше да си позволи да купи малко поне за Ричард — ако, разбира се, имаше. Почти никога нямаше масло.

Ничи бе прекарала сто и осемдесет години в опити да помогне на хората, а тяхното положение като че ли не се бе подобрило ни най—малко. В Новия свят обаче хората благоденстваха. Един ден, когато Орденът започне да управлява в света и тези, които имат, започнат да дават своя справедлив дял на своите събратя, всичко щеше да си дойде на мястото си и най—накрая цялото човечество щеше да заживее с достойнството, което заслужава. Орденът щеше да се погрижи за това.

Фурната бе на един ъгъл, а опашката завиваше чак зад ъгъла на съседната улица. Ничи бе далеч назад, подпряла рамо на стената, загледана в тълпата. Изведнъж едно лице привлече вниманието й.

Очите й са разшириха и тя замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Какво прави тя в Алтур'Ранг?

Всъщност не я интересуваше — не и сега, когато бе тъй близо до отговора на своите въпроси. Мисията й с Ричард бе стигнала до решаващата фаза. Тя бе уверена, че скоро ще има развръзка.

Наметна тъмния шал през русата си глава и го върза здраво под брадичката. Сви се зад една едра жена и се притисна към стената, надничайки иззад хората на опашката.

Наблюдаваше Сестра Алесандра, която, изправила високо глава, се взираше изпитателно в лицата на минаващите. Приличаше на планински лъв, излязъл на лов.

Ничи знаеше за кого души Алесандра.

В друго време би се зарадвала да срещне тази жена, но не и сега.

Облегна се назад върху грапавата стена, снишена зад гърбовете на чакащите на опашката, докато Сестрата не потъна в залялото улиците море от хора.