Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

СЕДМА ГЛАВА

— Погледни ме в очите, дете — промълви Ничи с мекия си копринен глас и повдигна с ръка брадичката на момичето.

Кокалестото личице се повдигна. Очите, тъмни и ококорени, примигнаха с тъпо объркване. В тях не можеше да се прочете нищо — момичето бе простовато.

Ничи се изправи разочарована. Винаги ставаше така. Понякога се улавяше да се взира в хорските очи просто ей така, без да знае защо. Дори да търсеше нещо, не знаеше какво е.

Продължи бавната си разходка покрай редицата от местни хора, скупчени от едната страна на прашния градски площад. Хора от съседните ферми и по—малки селища без съмнение слизаха в града по няколко пъти в месеца, в пазарните дни, някои оставаха да пренощуват, ако идеха отдалеч. Денят не бе пазарен, но бе достатъчно подходящ за целите й.

Някои от сгушените една в друга сгради имаха и втори етаж, обикновено една или две стаички за нощуване над малкото семейно магазинче. Ничи мерна пекарна, шивачница, магазин за грънци, ковачница, билкарница, магазин за кожени изделия — обичайните места. Всички тези домове си приличаха. Мнозина от хората в тях работеха ширналите се крайградски полета с жито или сорго, продаваха животни и отглеждаха зеленчуци в обширни градина. Тъй като имаше изобилие от тор, слама и глина, жито, а в къщи от преплетени, замазани клони. На пръсти се брояха двуетажните къщи, гордо показващи гредоред конструкцията си. По—голямата част от площада зад нея бе изпълнен с намусени войници, стиснали излъсканите си до блясък оръжия. Всички бяха уморени от усилната езда и още по-лошо — отегчени. Ничи знаеше, че са само на крачка от неподчинението. Град, пък бил той и с оскъдна плячка, бе подмамващо разнообразие. За тях привлекателното бе не толкова количеството на плячката, колкото самото й заграбване. Макар че понякога и първото не бе за пренебрегване. Уплашените жени рядко срещаха дръзките погледи на бойците.

Докато вървеше покрай опърпаните хора, Ничи се вглеждаше във втренчените в нея очи. Повечето бяха ококорени от ужас и впити не във войниците, а в обекта, всяващ неописуем страх и паника — Ничи, или както бяха започнали да я наричат хората, „Господарката на смъртта“. Това обръщение не й харесваше, но не я и дразнеше. Всъщност бе просто регистриране на факт — факт, който за нея не бе от по—голямо значение от това, ако някой й бе казал, че й е закърпил чорапите.

Знаеше, че част от хората гледат златната халка през долната й устна. Вероятно мълвата вече ги бе информирала, че белязана с този знак жена е лична робиня на император Джаганг — същество, по—низшестоящо дори от най—простите селяни като тях. Това, че погледите им бяха втренчени в златната халка и мислите им се въртяха около званието й, я интересуваше дори по—малко от обръщението „Господарка на смъртта“.

Джаганг имаше власт над тялото й само и единствено тук, в този свят. Пазителят щеше да вземе душата й за вечни времена в следващия. Съществуването на тялото й на този свят бе мъчение. Съществуването на душата й в следващия щеше да е не по—малко. Съществуването и мъчението просто бяха две страни на една монета — с друго не бе известна.

От едно огнище зад лявото й рамо се виеше ивица пушек, разнасян от лекия ветрец и обагрящ в оловни оттенъци бистрото синьо следобедно небе.

Подредените плътно един до друг камъни от страни на комуналното огнище поддържаха огнището. На него можеха да се пекат едновременно две или прасета или агнета. Вероятно използваха подвижни подпори за да използват огнището в помещение за опушване.

Обикновено градчета като това разполагаха и с още едно външно огнище, често в близост до кланицата. На него варяха сапун, понеже това бе дейност, която не можеше да се върши вътре. Встрани на площада Ничи забеляза облицована в дърво яма за пепел, използвана в приготвяне на луга, край нея стоеше голям метален казан за събиране на мас. Лугата и маста бяха основните съставки на сапуна. Някои жени обичаха да прибавят различни аромати с билки и други подобни — например слагаха лавандула или розмарин.

Като малка майката на Ничи всяка есен, когато се колеха животните, я изпращаше да помага в правенето на сапун. Учеше я, че да помагаш на другите изгражда характер у човека. По ръцете и лактите на Ничи все още личаха мънички белези по местата, където е била опръскана от горещата мас. Всеки път, когато я изпращаше да помага, майка й я караше да си облича хубава рокличка — не за да предизвиква възхищението на околните, които нямат възможност да си купят дрехи като нейните, а за да я накара да се чувства неловко и неудобно. Вниманието, което привличаше розовата й рокличка, бе далеч от възхищение. Както стоеше с дългата дървена бъркалка в ръка и разбъркваше сместа във врящия казан, докато изсипваха в него лугата, някои от другите деца, в опитите си да опръскат и съсипят хубавата й рокля, изгаряха и самата Ничи си повтаряше, че тези изгаряния са наказание от Създателя.

Докато Ничи продължаваше разходката си, оглеждайки събралото се множество, единствените звуци, които чуваха, бяха пръхтенето на оставените оттатък сградите, редките покашляния на хората и плющенето ранения от вятъра пламък в огнището. Войниците вече бяха привършили с двете набучени на шишове прасета, така че ароматът на печено месо почти се бе стопил във въздуха, оставяйки киселата смрад на пот и мирисът на човешко присъствие да вземат връх над всичко друго. Независимо дали на дадено място се събираше бойна армия или обикновени хора, миризмата бе една и съща.

— Всички вие знаете защо съм тук — започна Ничи. — Защо ми създавате грижи и ме принуждавате да предприемам подобно пътуване? — Тя огледа строго редиците от по четири—пет човека в дълбочина, наброяващи общо около двеста души. Войниците, които бяха събрали най—безцеремонно хората от домовете им и от полето, ги надвишаваха значително по брой. Ничи се спря пред един мъж, когото бе забелязала, че другите поглеждат: — Е?

Вятърът развяваше изтънялата му сребриста коса, разпиляна по оплешивяващата му наведена глава с втренчени в земята пред нозете й очи.

— Нямаме какво да ви дадем, Господарке. Ние сме бедна общност. Не разполагаме с нищо.

— Лъжец! Имахте две прасета. Както изглежда, възнамерявахте да си устроите разточително чревоугодническо пиршество, вместо да помогнете на изпадналите в нужда.

— Но нали трябва да се храним.

В думите му прозвуча не толкова негодувание, колкото молба.

— Както и другите хора, но те не са извадили късмет като вашия. Те познават единствено жилото на глада, пронизващо телата им всяка нощ. Що за грозна трагедия, всеки ден хиляди деца умират, понеже не разполагат с най—елементарното нещо, необходимо за живота им — храна.

Още милиони други са подложени на изгарящата болка на изгризващия вътрешностите глад. А в същото време такива като вас, които са родени с късмета да живеят върху щедро надарена земя, не им предлагат нищо друго освен извиненията си. Да получат онова, от което се нуждаят за оцеляването си, е тяхно право и би трябвало да се уважава от хората, които имат възможност да помогнат.

Нашите войници също имат нужда от храна. Да не ей мислите, че борбата ни в името на доброто е лесна? Тези момчета ежедневно рискуват живота си, за да можете вие да отглеждате децата си в подредено, цивилизовано общество. Как изобщо си позволявате да ги гледате в очите? Как ще съумеем ние да изхраним войските си, ако такива като вас отказват да съдействат за каузата?

Треперещият мъж нямаше какво да каже.

— Какво би трябвало да сторя, за да ви убедя в сериозността на задължението ви спрямо чуждия живот? Да помагате на нуждаещите се, това е ваш свещен морален дълг, който ще допринесе за добруването на всички хора.

Пред погледа на Ничи изведнъж всичко побеля. С болка, предизвикана сякаш от впиването на милиони нагорещени игли в очите й, в съзнанието й нахлу гласът на Джаганг.

„Защо играеш тази игра? Дай примери с хора! Дай им урок, за да разберат, че не съм за пренебрегване!“. Ничи успя да се задържи на крака. Болката, бушуваща в главата й, я бе ослепила напълно. Тя я пусна да премине през тялото й, сякаш всичко това се случваше на друг. Коремните й мускули се гърчеха в спазми. Ръждиво нащърбено копие, прокарано през червата й, не би й причинило повече болка. Ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, докато тя очакваше края на гневния пристъп на своя повелител или смъртта си.

Не можеше да прецени колко време продължаваше мъчението. В случаи като този времето придобиваше други измерения — болката поглъщаше всичко около себе си. Знаеше от трети лица, присъствали на моментите, който Джаганг правеше това с нея, както от случаите, когато сама биваше свидетел на мъчението на други, че понякога може да трае само миг. Друг път да се точи с часове, но второто за Джаганг си бе чисто губене на време — жертвата му така или иначе не забелязваше разлика. Винаги му го бе казвала.

Изведнъж установи, че не може да си поеме дъх. Сякаш могъщ юмрук бе затиснал сърцето й. Помисли си, че дробовете й ще експлодират. Колената й се подкосиха.

„Не смей да не ми се подчиняваш още веднъж!“ Дробовете й рязко се изпълниха с въздух. Обучението на Джаганг както винаги завърши с непоносимо тръпчив и кисел вкус в устата й, сякаш бе поела неочаквано порция възкисел лимонов сок. После дойде и внезапната болка, пронизваща нервите в дъното на устната кухина, някъде към меката част на ушите. Главата й закънтя, зъбите й започнаха да пулсират. С отварянето на очите си както винаги остана изненадана, че не лежи в локва кръв. Докосна крайчеца на устата си, после погали с пръст едното си ухо. Кръв нямаше.

Запита се как ли Джаганг е успял да проникне в съзнанието й сега. Напоследък все по—често се случваше да не може. Нещо, което не се бе случвало с никоя от другите Сестри — до тяхното съзнание императорът винаги имаше достъп.

Щом пред очите й се проясни, видя втренчените в нея хорски погледи. Никой не можеше и да предположи защо бе спряла на място. Младежите, а също и някои от по—възрастните тайно я оглеждаха. Бяха свикнали да виждат жени, навлечени в дрипави, безформени рокли; жени, чиито тела плащаха данъка на безконечната черна работа и почти постоянната бременност, която започваше веднага след достигане на възрастта, в която семето е възможно да покълне в утробите им. Никога преди не бяха виждали жена като Ничи — висока и изправена, с прям поглед, облечена във фина черна рокля, прилепнала по почти безукорната я фигура, ненакърнена нито от тежка работа, нито от бремето на раждането. Твърдата черна материя контрастираше с бледата мека ивица между гърдите й, извадена на показ от изрязаното деколте на корсета й. Ничи оставаше безучастна към подобни погледи. Понякога те отговаряха на целите й, в повечето случаи — не, така че ги пренебрегваше.

Отново тръгна покрай редицата хора, без да обръща внимание на заповедите на император Джаганг. Изобщо рядко се подчиняваше на заповедите му. В повечето случаи оставаше напълно безразлична към налаганите й наказания. Всъщност приемаше ги на драго сърце.

„Ничи, прости ми. Знаеш, че не искам да ти причиня болка.“ Не обърна внимание и на гласа му, а продължи да изучава втренчените в нея погледи. Не всички се осмеляваха да я гледат. Харесваше й да се взира в очите на онези, които проявяваха достатъчно смелост, та да рискуват да бъдат засечени от нейния поглед. Повечето бяха изпълнени от най—чиста проба ужас.

Съвсем скоро страховете им щяха да се оправдаят.

„Ничи, трябва да направиш каквото ти казвам, в противен случай ще ме принудиш да ти сторя нещо наистина ужасно. Никой от двама ни не го желае. Някой ден ще съм принуден да сторя нещо, от което после няма да можеш да се възстановиш.“ Ако го искаш — давай, помисли си тя в отговор.

Не бе предизвикателство. Просто не й пукаше.

„Знаеш, че не го искам, Ничи.“ Без болката гласът му бе малко по—натрапчив от досадна муха. Не му обръщаше внимание. Обърна се към тълпата.

— Искам да ви попитам, хора, дали някой от вас изобщо има представа за усилията, вложени в тази борба, с цел вашето освобождение? Или искате само да се ставате от благата, без да допринасяте с нищо? Мнозина смели мъже пожертваха живота си в битки с насилниците, в бой за нашето ново начало. Борим се, за да могат всички хора да могат по еднакъв начин да се възстановят от настъпващото добруване. Трябва да ни помогнеш нашите опити за подобряване на вашето благосъстояние. Също както да помагаш на изпадналите в беда е първоначално задължение на всеки човек, така и вие трябва да дадете своето.

Киселата, недоволна физиономия на командир се намести пред Ничи. Слънчевата светлина, обливаща сипаничавото му лице, хвърляше дълбоки сенки под хлътналите му очи. Неприветливото му изражение не я развълнува. Той никога не бе доволен. Е, размисли тя, почти никога.

— Единственият начин за постигане на добродетелност е чрез подчинение и жертвоприношение. Вашата дан към Ордена е да направите точно това. Не сме тук, за да ви даваме уроци по гражданско поведение!

Командир Кардиф бе убеден, че се намира на по—високо стъпало в йерархията от нея. Той също можеше да й причинява болка. Тя понасяше мъченията му със същото хладно отстранение, с което и хрумванията на Джаганг.

Едва в най—нечовешките спазми на болката Ничи изпитваше някакви усещания. Дори болката бе за предпочитане пред празнотата, която обикновено изпълваше съществото й.

Кадар Кардиф вероятно не знаеше за наложеното й само преди миг наказание от страна на Джаганг, нито за заповедите му. Негово Сиятелство не използваше съзнанието на командир Кардиф. За Джаганг бе изключително трудно да държи под контрол хората, които не притежават дарбата — всъщност можеше да го прави, но рядко си заслужаваше усилието; нали разполагаше с достатъчно магьосници и чародейки, които да се грижат за останалите вместо него. Пътешественикът по сънищата някак си успяваше да използва дарбата в онези, които я притежаваха, за да помогне за завършването на връзката в съзнанията им. По някакъв начин родените с дарбата правеха възможно това Джаганг да ги контролира толкова лесно.

Кадар Кардиф я прониза с огнен поглед, щом очите и се вдигнаха към загорялото му и набръчкано лице. Той имаше внушителен вид, подсилен от обкованите кожени ремъци, кръстосани върху огромните му гърди, обвитите в метал кожени нагръдници, ризницата, богатия арсенал от явно често използвани оръжия. Ничи го бе виждала да души хора само с една от огромните си, мощни ръце. Многобройните белези по лицето му бяха мълчаливи свидетели на смелостта му в битките. Тя бе присъствала на всичките.

Малцина бяха офицерите с по—голям ранг и ползващи се с по—голямо доверие от Кадар Кардиф. Бе постъпил в Ордена още младеж, издигайки се в йерархията постепенно за да стигне до положението на дясна ръка на Джаганг заедно с разширяването на владенията на Императорския орден извън границите на родната им Алтур’Ранг към постепенно превземане на останалата част на Стария свят. Кадар Кардиф бе героят от кампанията при Малкия проход, човекът, който едва ли не сам преобърна курса на битката, врязвайки се в редиците на врага и пронизвайки със собствените си ръце тримата велики крале, присъединили се към войските си, за да оградят и разбият Императорския орден, преди той да е успял да плени въображението на милиони хора, живеещи в лабиринта от кралства, господарства, кланове, градове—държави и огромни области, контролирани от съюзнически сили.

Старият свят се бе превърнал в кутия огниво, в очакване да бъде запалена искрата на революцията. Тази искра бяха проповедите на Ордена. Ако висшите духовници бяха душата на Ордена, Джаганг бе неговият скелет и мускул. Малцина разбираха гения на Джаганг — виждаха в него само пътешественика по сънищата. А той бе далеч повече.

Бяха му нужни десетилетия, докато най—сетне успее да вдигне на крак Стария свят — да изведе Ордена на финалната права на великата слава. През дългите години на за Ордена, въвлечен в почти непрекъсната война, той работеше неуморно върху изграждането на пътна настилка, която да прави възможно придвижването на голям брой хора и провизии с достатъчна бързина. Колкото повече земи и народи заробваше, толкова повече работници биваха ангажирани в построяването на още повече пътища, чрез които да могат да се завземат още повече територии. По този начин той успяваше да поддържа комуникациите и да реагира на ситуации по—бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Доскоро изолирани страни изведнъж се оказваха присъединени към останалата част на Стария свят. Джаганг ги привързваше една към друга с мрежа от пътища. По тези пътища го следваха хората от Стария свят, решили да вървят с неговия Орден.

Кадар Кардиф бе взел участие във всичко това. Неведнъж бе излагал себе си под обстрел, за да спаси господаря си. Веднъж Джаганг бе отклонил пътя на стрела от арбалет, за да спаси на свой ред живота на Кардиф. Ако бе възможно Джаганг да има приятел, то Кадар Кардиф се доближаваше най—много до това понятие.

Ничи го бе срещнала за пръв път, когато бе дошъл в Двореца на пророците в Танимура на молитва. Старият крал Грегъри, управлявал страната заедно със столицата Танимура, бе изчезнал безследно. Кадар Кардиф бе изключително набожен човек. Преди всяка битка се молеше на Създателя за кръвта на противника, а след края й — за душите на убитите от него хора. Говореше се, че в онзи ден бил дошъл да се моли за душата на крал Грегъри. Изведнъж се бе оказало, че новото управление на Танимура е в ръцете на Императорския орден. Празненствата по улиците продължаваха с дни.

В продължение на три хиляди години Сестрите наблюдаваха от обиталището си в Двореца на пророците в Танимура смяната на различни правителства. През повечето време Сестрите, предвождани от своя Прелат, считаха въпросите на властта за жалка глупост, на която е по—добре да не се обръща внимание. Вярваха в по—висшето си призвание. Бяха убедени, че ще останат в Двореца на пророците необезпокоявани в работата си дълго след изчезването на Ордена в пепелта на историята. Бяха дошли и отминали много революции. Тази обаче ги бе застигнала.

По онова време Кадар Кардиф бе близо двадесет години по—млад — представителен и атлетичен, пристигнал на кон в града. Повечето Сестри ценяха мъжката красота. Не и Ничи. Затова пък той бе оценил нейната.

Император Джаганг, разбира се, не би изпратил безценни кадри като командир Кардиф да умиротворяват завладените територии. Той бе възложил на Кардиф далеч по—важна задача — да охранява неговата изключително скъпа собственост — Ничи.

Тя отклони вниманието си от командира и отново се обърна към тълпата.

Спря погледа си на мъжа, с когото бе говорила допреди малко.

— Не можем да допуснем който и да е от вас да се измъква от отговорност и да застрашава новото ни начало.

— Моля ви, Господарке … Нямаме нищо …

— Незачитането на каузата ни се счита за предателство.

Човекът замълча, решил да не проявява незачитане чрез думите си.

— Явно не разбирате, че човекът зад мен настоява да проумеете, че Императорският орден е категоричен в отдадеността си към каузата — ако не изпълните задълженията си. Знам, че и до вас са стигнали слуховете, но този човек иска да изпитате жестоката реалност. Да си го представяш никога не е същото. Никога не е толкова мъчител но и тъжно.

Тя се вгледа в мъжа в очакване на отговор. Той облиза изпръхналите си от вятъра устни.

— Трябва ни само още малко време… Посевите ни вървят добре. Когато дойде жътвата… ще можем да дадем своя дял в борбата за… за…

— Новото начало.

— Да, Господарке — допълни той, клатейки глава, — за новото начало. — Щом погледът му се върна върху земята в краката му, Ничи продължи нататък. Целта й не бе да наказва, а да сплашва. Времето бе дошло. Едно втренчено в нея момиче я накара да спре, отклонявайки я от намеренията й. Огромните тъмни момичешки очи блестяха в невинна почуда. За нея всичко бе ново и бе нетърпелива да види колкото се може повече. Майката на Ничи също бе родена с дарбата. Беше й повтаряла че дарбата е проклятие и изпитание. Бе проклятие, понеже даряваше със способности, които другите не притежаваха, а бе изпитание, защото човек можеше да провери дали правилно използва властта си над другите. Майката на Ничи почти никога не бе използвала дарбата си. За къщната работа се грижеше прислугата. Тя прекарваше по—голямата част от времето си сред многобройните си приятели, отдадена на по—висши мисли.

— Скъпи Създателю, що за чудовище е бащата на Ничи — оплакваше се тя и чупеше ръце. Някои от приятелките й промърморваха нещо в знак на съчувствие. — Защо слага на плещите ми такъв товар! Опасявам се, че за вечната му душа няма нито надежда, нито молитва.

Останалите жени изразяваха съгласието си с мрачно поклащане на глави.

Очите на майка й имаха мекия кафеникав оттенък на гърба на хлебарка. Според вкуса на Ничи разстоянието между очите на майка й бе твърде малко. Устните й бяха тънки, сякаш вечно стиснати една в друга в знак на вечното й недоволство. Ничи никога не бе смятала майка си за приветлива, нито пък за красива, макар приятелките й непрестанно да й повтаряха, че е такава.

Майката на Ничи твърдеше, че красотата е проклятие за чувствителната жена и благодат за курвите.

Объркана от вечното недоволство на майка от баща й, Ничи най—накрая я попита какво е сторил той…

— Ничи — бе отвърнала майка й, стиснала в дланта си малката й брадичка. Ничи бе застинала в нетърпеливо очакване. — Имаш прекрасни очи, но още не си се научи ла да виждаш през тях. Хората са жалки развалини — такава е съдбата човешка. Даваш ли си сметка какво им е на всичките онези хора, които не притежават твоите качества, като гледат прекрасното ти личице? Това е всичко, който причиняваш на другите — непоносима болка. Създателят те е довел в този свят с единствената заръка да облекчаваш чуждото нещастие, а ето че ти носиш единствено болка. — Приятелките на майка й, без да престават да си пият чая, кимаха и шепнеха една на друга мрачното си, но непоколебимо съгласие.

Тогава Ничи за пръв път разбра, че носи в себе си незаличимото петно на някакво мрачно, неназовимо, непризнато зло.

Ничи се вгледа в необикновеното лице, взряно в очите й. Днес тъмните очи на това момиче щяха да видят неща, които до момента дори не са си представяли, че съществуват. Тези огромни очи гледаха страстно, без да виждат нищо. Детето не знаеше какво ще се случи, нито знаеше защо.

Какъв ли живот я чака?

Така ще е най—добре.

Времето бе дошло.