Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на Прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПоредицаМечът на истината

ПреводачНевена Кръстева
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на Прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“. Публикуван е за първи път през април 2000 година. На български е преведен от Невена Кръстева и издаден през същата година.

Сюжет

В разгара на войната за спасяване на магията, Ричард е отвлечен от могъща магьосница на име Ничи – сестра на Мрака, отдадена на целите и философията на най-големия враг на Ричард – Джаганг. Ничи търси смисъла на живота си и е убедена, че може да го намери само в прекараното с Ричард време и наблюдението върху реакциите му. Залогът за пленничеството му е животът на любимата му – Калан.

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард пое дълбоко дъх и отвори очи. Някак бе успял да легне в положение, в което не го болеше. Страхуваше се да помръдне, да не би непоносимата болка да се върне.

Как е възможно? Бе пронизан с меч.

Мракът около него бе неподвижен и тих. В далечината чуваше шума на битката. Земята под него се тресеше от някаква сила.

Около него имаше хора. На мокрия под лежаха трупове. Разбра, че е положен на някаква дъска, за да не лежи във водата. Беше покрит с топло наметало. Виждаше тъмните приведени сенки на хората, събрани в малката стая.

Под пръстите му лежеше Мечът на истината. Страстта на неговата магия бе стихнала, което означаваше, че е прибран в ножницата си.

Вдигна очи и през отворите в гредите мярна розовата светлина на зората.

— Калан? — прошепна той.

Трите фигури в стаята скочиха, като че ли изведнъж камъкът бе оживял.

Най—близката се надвеси над него.

— Тук съм. — Взе ръката му в своята.

С другата си ръка той внимателно опипа раната си. Не успя да я намери. Не чувстваше болка, а само леко дразнене.

Още една фигура се приближи.

— Господарю Рал? Буден ли си?

— Какво стана?

— О, Ричард, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз те пронизах. Всичко е заради мен. Трябваше да се за мисля за секунда, преди да го направя. Толкова съжалявам.

Ричард се намръщи.

— Калан, аз те оставих да ме победиш.

Отвърна му мълчание.

— Ричард — каза най—накрая Калан, — няма нужда да се опитваш да облекчиш вината ми. Знам, че бях аз. Пронизах те с меча.

— Не — настоя Ричард, — аз те оставих да ме победиш.

Кара го потупа по рамото.

— Разбира се, че беше така, Господарю Рал. Разбира се.

— Не, аз наистина я оставих.

Когато третата фигура се обърна към него, пръстите му стиснаха дръжката на меча.

— Как се чувстваш? — попита Ничи с онзи кадифен глас, който той така добре познаваше.

— Премахна ли връзката с Калан?

Ничи вдигна ръка и с два пръста сряза въображаема нишка във въздуха.

— Няма я вече.

Ричард въздъхна.

— Значи съм добре.

Опита се да стане, но ръката на Ничи го възпря. — Ричард, никога няма да поискам от теб прошка, защото никога няма да мога да върна това, което ти отнех, но искам да знаеш, че вече разбирам колко съм грешала. Била съм сляпа през целия си живот. Не се оправдавам. Просто искам да знаеш, че ми върна зрението. Даде ми отговора, който търсех, върна ми живота. Даде ми причина, за да продължа да живея.

— И какво видя, Ничи?

— Живот. Ти го извая в огромна статуя, така че дори и някой, който така сляпо е служил на злото като мен, да го види. Вече няма нужда да се доказваш пред нас. Сега аз и тези, които ти вдъхнови, ще трябва да ти се докажем.

— Вие трите май вече сте започнали, иначе нямаше да съм жив.

— Значи … ти пак си Сестра на светлината? — попита Калян.

Ничи поклати глава.

— Не. Аз съм Ничи. Магьосническите ми способности са си мои, аз съм тази, която съм. Способностите ми няма да ме направят робиня на останалите, защото така са поискали. Животът си е мой. Той не принадлежи никому, освен може би на вас двамата. Вие ми показахте смисъла на живота, идеята за свободата. Ако вече ще служа някому, то ще е на онези, които споделят същите ценности.

Ричард сложи ръка върху ръката на Ничи.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. По едно време си помислих, че съм направил грешка, като оставих Калан да ме прониже.

— Ричард — запротестира Калан, — стига си се опитвал да успокояваш чувството ми за вина.

Ничи се бе втренчила в очите на Ричард, въпреки че заговори на Калан:

— Той не те лъже. Казва истината. Видях как го направи. Искаше да ме накара да се изправя пред избора дали да го спася, като преди това разваля магията, която ни свързваше. Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.

Още в мига, в който видях статуята ти, аз вече бях взела решението.

Той отново се опита да се изправи, но Ничи пак го задържа.

— Ще е нужно време, докато се възстановиш напълно.

Още страдаш от остатъчните ефекти на раната. Това, че си жив, не означава, че си здрав. Ти премина през тежко изпитание и загуби много кръв. Трябва да възстановиш силите си. Опасността да умреш още не е отминала, ако не внимаваш.

— Добре — примири се Ричард. Надигна се предпазливо с помощта на Калан. — Ще запомня думите ти, но все пак трябва да отида горе. — Обърна се към Калан. — Между другото, ти какво правиш тук? Как разбра къде съм? Какво става на север, в Новия свят?

— Ще говорим за това по—късно — отвърна тя. — Трябваше да съм с теб. Реших, че това е животът ми и че трябва да съм с теб. Прав беше за войната в Новия свят, но ми трябваше доста време, докато го разбера. Най—накрая го проумях. Дойдох при теб, защото ти си единствен то, което ми остана.

Той погледна към Кара.

— Ами ти?

— Винаги съм искала да обиколя света.

Ричард се усмихна, докато се изправяше с помощта на Калан и Кара. Чувстваше се замаян, но това бе чудесно усещане в сравнение с предишното му състояние. Калан му подаде меча. Той го преметна през глава, сложи кожения ремък на рамото си, а ножницата увисна до бедрото му. Сега, когато познаваше оръжието доста по—отблизо, бе изпълнен с още по—голямо уважение към него.

— Нямам думи да изразя колко съм щастлива да ти го върна — каза Калан. Тя се усмихна виновно. — Имам предвид сега, а не преди малко.

В края на залата, в почти пълен мрак и само сред две—три свещи ги чакаше разтревоженият Камил. С него имаше още няколко души. Ричард не познаваше никого освен него. Сложи ръка на рамото на усмихнатия младеж.

— Камил, радвам се да те видя.

— Ричард, аз я видях. Видях статуята ти. — Усмивка та му угасна. — Съжалявам, че бе разрушена.

— Тя бе само парче камък. Идеите, които олицетворяваше, са истинската й красота.

Хората в сумрака закимаха. Ричард видя жената с ранения крак и й се усмихна. Тя му изпрати целувка и с върха на пръстите си докосна челото му.

— Бог да те благослови за смелостта да изваеш тази статуя — каза тя. — Всички сме щастливи, че успя да се спасиш тази нощ, Ричард.

Той им благодари за грижата. Земята отново се разтърси.

— Какво е това? — попита Ричард.

— Стените — отвърна един от мъжете. — Хората рушат стените с онези ужасни сцени на смъртта.

* * *

Докато някои събаряха каменните стени, други продължаваха битката. На слабата светлина на зората Ричард видя боевете на околните хълмове. Оказа се, че доста хора не са се зарадвали на идеите, изразени чрез статуята на Ричард. Това бяха онези, които се страхуваха от свободата и предпочитаха безгласното съществуване на хора, които не мислят сами за себе си.

Площадката на двореца обаче бе в сигурни ръце. Огънят на свободата се разрастваше, а от него припламваха и огънчетата на промяната.

На площада каменният полукръг и колонадата бяха още здрави. Всичко обаче изглеждаше различно. Това бе мястото, където хората бяха видели статуята и бяха избрали живота. Тази част от двореца нямаше да бъде разрушена.

Ричард се потътри по прашния под. В центъра на площада бе останал само слой мраморен прах. Всяко парченце от статуята бе отнесено като спомен.

От другата страна на площадката, където стоеше с неколцина други мъже, Виктор забеляза Ричард, Камил и Ничи. Двамата с Айшак се запътиха към тях.

— Ричард! — извика Виктор и ускори крачка. — Ричард!

Кара го крепеше от едната страна, а Камил — от другата. Той нямаше сили да извика в отговор и просто изчака двамата мъже да се приближат, задъхани от тичането.

— Ричард, побеждаваме! — каза Виктор и посочи към хълмовете. — Всички онези чиновници вече ги няма и ние …

Ковачът утихна, когато очите му попаднаха върху Калан. Айшак също се взираше в нея и после свали червената си шапка.

Устните на Виктор се размърдаха, докато думите най—накрая си пробият път. Ръката му, обикновено толкова изразителна, просто я посочи, като че ли не можеше да е жива.

— Ти… — каза й той, — ти си любовта на Ричард.

Калан се усмихна.

— Как разбра?

— Видях статуята.

На светлината на зората Ричард видя как лицето й пламва.

— Е, не бе съвсем като мен — изпротестира Калан царствено.

— Не външният вид, а… същността.

Калан се усмихна, поласкана.

— Виктор, Айшак, запознайте се с Калан. Съпругата ми.

Двамата примигваха объркано и се втренчиха в Ничи.

— Както сами се досещате — каза тя, — аз не съм добър човек. Аз съм магьосница. Използвах силата си, за да накарам Ричард да дойде с мен. Но той ми показа, както показа на толкова много други хора, благородството на живота.

— Значи ти си му спасила живота? — попита Виктор.

— Камил ни каза, че си ранен, Ричард — поясни Айшак, — и че някаква магьосница те лекувала.

— Ничи ме излекува — потвърди Ричард.

Виктор махна широко с ръка.

— Ами, предполагам, че това си е нещо, да спасиш Ричард Сайфър.

— Ричард Рал — поправи го Ричард.

Гърленият смях на Виктор се изля от устата му.

— Да бе. Днес всички сме Ричард Рал.

Ничи се наведе.

— Той наистина е Ричард Рал, господин Квасела.

— Ричард Рал е — потвърди Калан и кимна.

— Господарят Рал — каза Кара навъсено. — Отдайте дължимото уважение на Търсача на истината, владетеля на Д’Харанската империя, магьосника на войната, съпруга на Майката Изповедник. — Кара вдигна ръка и го представи с грациозен, царствен жест: — Господарят Рал.

Ричард изпъчи гърди. Повдигна блестящата, обвита в сребро дръжка на своя меч и им показа думата Истина, инкрустирана със златни букви, а после пъхна оръжието си обратно в ножницата.

— Каква красота! — възкликна Камил.

Виктор и Айшак запримигаха, после паднаха на колене и наведоха глави в дълбок поклон. Ричард завъртя очи.

— Я престанете и двамата. — Той хвърли смръщен поглед към Кара.

Виктор предпазливо надникна изотдолу.

— Ние просто не сме знаели. Съжалявам. Нали не ми се сърдите, че се пошегувах с вас?

— Това съм аз, Ричард, Виктор. Колко пъти сме яли заедно лардо?

— Лардо ли? — попита Калан. — Да не би да можеш да правиш лардо, Виктор?

Ковачът стана и я погледна, по лицето му се разля усмивка.

— Нима знаете какво е лардо?

— Разбира се. Мъжете, които ваеха белия мрамор в Двореца на Изповедниците, ядяха лардо, което приготвяха сами в големи мраморни каци. Когато бях малка, много обичах да посядвам с тях и да си хапвам. Казваха ми, че щом ям лардо, ще порасна голяма и ще облека бялата рокля на Майката Изповедник.

Виктор се посочи в гърдите си с палец.

— И аз правя лардо в мраморни каци.

— А оставяш ли я да отлежи една година? — попита Калан. — Истинското лардо трябва да преседи една година.

— Разбира се, че една година! Аз правя само истинско лардо.

Калан го погледна със зелените си очи и го дари с най—прекрасната си усмивка.

— Някой път ще намина да я опитам.

Виктор я прегърна с огромните си ръце.

— Заповядай, с удоволствие ще те почерпя с моето лардо.

С мрачно изражение Кара сложи ръка на гърдите на ковача и го бутна назад. После отдели ръцете му от рамената на Калан.

— Само Господарят Рал има право да докосва Майката Изповедник.

Виктор изгледа Кара въпросително.

— Ти яла ли си някога лардо?

— Не.

Виктор я потупа по гърба и се засмя.

— Хайде, тогава, и ти си поканена. Тогава ще разбереш — всеки, с когото съм ял лардо, ми е приятел за цял живот.

Капан зае мястото на Камил и подхвана Ричард. Виктор го хвана от другата страна и тръгнаха по новоосвободените улици към ковашката работилница на хълма, за да се почерпят с лардо.