Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (8)

ОСМА ГЛАВА

Преди да започне, забеляза нещо, което взриви възмущението й. Гневно изкрещя на една застанала наблизо жена:

— Къде перете?

Изненадана от въпроса, жената посочи с треперещ пръст една двуетажна сграда недалеч.

— Ей там, Господарке. В двора зад грънчарницата има корита — там си перем дрехите.

Ничи стисна жената за гърлото.

— Намери ми ножица. Донеси ми я тук. Жената я гледаше с ококорени, изпълнени с ужас очи. Ничи я разтърси. — Веднага! Или не ти се живее?

Ничи измъкна единия от снопа обковани с шипове ремъци, препасани през рамото на командир Кардиф. Той не направи опит да я спре, но щом тя вдигна ремъка да направи каквото е намислила, той я стисна в безмилостната си хватка.

— Виж дали не е по—добре направо да удавиш малката курва. Защо не да накълцаш кожата й на парчета и за финал да й избодеш очите.

От устата му се носеше воня на лук и бира. Усмивката му бе мазна.

— Всъщност ти си гледай работата с нея, а докато пищи и се моли за живота си, аз мога да започна да разчленявам някои от младите мъже наоколо или пък да избера за назидание няколко жени. Ти с какво ще се заемеш този път?

Ничи извърна поглед към пръстите, стиснали ръката й. Той ги отмести, като не остана длъжен на огнения й поглед. Тя се обърна към момичето и уви ремъка два пъти около врата й като яка, а останалата част стисна в юмрук, за да може по—лесно да контролира движенията на жертвата си. Детето не очакваше подобно развитие на нещата и започна да пищи, давейки се. Вероятно никой в живота й не се бе държал с нея така грубо. Ничи я задърпа към посочената от жената сграда.

Свидетели на внезапния неудържим гняв на Ничи, хората от тълпата замръзнаха по местата си. Една жена наблизо, без съмнение майката на момичето, започна да крещи в знак на протест, но щом хората на Кардиф насочиха вниманието си към нея, млъкна. Дотогава Ничи вече бе довлякла паникьосаното момиче до ъгъла.

В задния двор се виждаше бозаво пране. Разкривените и изпомачкани от мъчението си на простора дрехи бяха защипани в редици и се мятаха неистово на вятъра, сякаш в опит да се изскубнат. Над покрива на сградата се виеше дим. Жената, към която Ничи се бе обърнала преди малко, вече я чакаше, нервно потръпвайки, с огромни в ръце.

Ничи замъкна момичето до едно пълно с вода корито я дръпна да падне на колене. Напъха главата й във вода. Докато малката се мяташе, Ничи грабна ножиците от жената. Изпълнила задачата си, онази вдигна престилката си към устата, за да заглуши болезнените си викове, и избяга обляна в сълзи, за да не гледа умъртвяването на детето.

Ничи измъкна главата на малката над водата и докато тя отчаяно се опитваше да си поеме въздух, започна да стриже до дъно мократа й тъмна коса. След малко приключи с грубото настригване на неравномерни, подгизнали туфи и отново потопи главата й, като в същото време протегна ръка към калъп бледожълт сапун, оставен на дъската за пране върху пръстта край ведрото. След като отново измъкна главата на момичето от водата, започна да я търка със сапуна. Малката закрещя, размахала безпомощно клечестите си ръце и като протягаше пръсти към стегнатия около шията й ремък. Ничи разбираше, че й причинява болка, но яростта замъгляваше почти изцяло съзнанието й, така че всичко друго й бе като в мъгла.

— Я се виж! — разтресе тя давещото се момиче. — Не знаеш ли, че си пълна с въшки!

— Но, но…

Сапунът беше грапав и нащърбен като шкурка. Щом Ничи наведе главата й и започна да натиска още по—силно, момичето закрещя с пълно гърло.

— Какво? Значи искаш да си пълна с въшки, така ли?

— Не!

— Не, сигурно ти харесва, защо иначе ще ги държиш!

— Моля ви! Ще се опитам да направя нещо! Ще се изкъпя. Обещавам! — Ничи си спомни колко отвратително се чувстваше, когато се случеше да се зарази с въшки от местата, където я пращаше майка й. Спомни си как се дръгнеше с най—твърдия възможен сапун. И как после майка й я пращаше на ново място и тя отново прихващаше омразните гадини. След като я натърка със сапуна и потопи във водата повече от десет пъти, Ничи най—сетне завлече момичето до едно ведро с чиста вода и я бухна вътре, за да я изплакне. Момичето замига яростно, опитвайки се да предпази очите си от щипещата сапунена вода, стичаща се на струйки по лицето й. Ничи я стисна за брадичката и се взря в очите й.

— Без съмнение дрехите ти също гъмжат от гадините. Трябва да се переш всеки ден, особено бельото — иначе все едно нищо не си направила. — Тя стисна момичето за бузите и очите на малката се насълзиха. — В теб има нещо. Не бива да се оставяш въшкава. Нима не го знаеш!

Момичето кимна, доколкото можеше, стисната между силните пръсти на Ничи. Огромните, тъмни, интелигентни очи, макар и зачервени от водата и ококорени от ужаса, все още бяха изпълнени с онова рядко срещано учудване. Колкото и болезнено и ужасяващо да бе случилото се, то не изтръгваше любопитството от погледа й.

— Изгори си чаршафите. Вземи си нови.

Като се имаха предвид условията, при които работеха и живееха тези хора, това звучеше като безнадеждно предизвикателство.

— Цялото ти семейство трябва да си изгори чаршафите. Изпери дрехите на всички.

Момичето обеща с кимване.

Свършила работата си, Ничи поведе момичето обратно към насъбралата се тълпа. Докато я придърпваше напред с ремъка, Ничи изведнъж бе връхлетяна от спомен.

Споменът за първата й среща с Ричард.

Почти всички Сестри в Двореца на пророците се бяха събрали в голямата зала, за да видят новото момче, доведено от Сестра Вирна. Ничи стоеше край махагоновия парапет и навиваше на пръста си ширит, висящ от корсета й, подръпваше го, после отново го навиваше. Изведнъж двойната орехова врата се отвори. Ленивото жужене на разговорите, прекъсвано от време на време от звъня смях, изведнъж секна, щом групата, предвождана от Сестра Вирна, влезе в помещението, премина покрай белите колони със златни капители и спря под огромната арка.

Момчета с дарбата се раждаха все по—рядко и откриването им и отвеждането им в Двореца на пророците бе причина за очаквано удоволствие и радост. За онази вечер бе планирано тържество. Повечето Сестри, облечени в най—новите си премени, се бяха подредили на долния етаж, нетърпеливи да се запознаят с новото момче. Ничи бе заела позиция към средата на долния балкон. Все й беше тая дали ще го види или не.

Беше малко шокиращо да видят Сестра Вирна поостаряла след пътешествието си. Завършването на подобни мисии обикновено отнемаше около година. Нейната, отвела я чак отвъд великата бариера към Новия свят, бе продължила двадесет. При цялата несигурност на събитията оттатък бариерата Вирна явно бе тръгнала твърде рано.

Животът в Двореца на пророците бе дълъг и спокоен. Вътре в самия Дворец никой не остаряваше видимо за някакви си двадесет години. Но далеч от заклинанието около Двореца, Вирна се бе оказала подвластна на времето. Тя, с нейните сто и шестдесетина години, би трябвало да е с поне двадесет по—млада от Ничи. И въпреки това в момента изглеждаше два пъти по—стара от нея. Хората извън Двореца, естествено, остаряваха с нормално темпо. Но да видиш, че това се е случило със Сестра …

Докато залата се тресеше от бурни овации, доста от Сестрите, станали свидетели на толкова неочаквано събитие като остаряването на Вирна, не успяха да сдържат сълзите си. Ничи се прозя. Сестра Фийби остана с вдигнала ръка, докато страстите се успокоят.

— Сестри — гласът й трепереше. — Моля ви, приветствайте с добре дошла у дома Сестра Вирна.

Наложи се да вдигне ръка за втори път, за да възпре ахналите с нова сила бурни овации. Щом отново настъпи тишина, продължи:

— И ми позволете да ви представя нашия нов ученик, новото чедо на Създателя, нашия най—нов възпитаник. — Тя се извърна и протегна ръка, размаха пръсти, за да покани напред очевидно срамежливото момче. — Моля ви, посрещнете Ричард Сайфър в Двореца на пророците.

Щом той се появи, повечето от жените отстъпиха назад в почуда. Очите на Ничи се ококориха, гърбът й се изпъна. Това не бе момче. Бе истински мъж.

Тълпата, въпреки изненадата, продължи да приветства с топли възгласи новодошлия. Ничи сякаш не ги чуваше. Вниманието й бе привлечено от онези негови сиви очи. Представиха го на някои от по—близкостоящите Сестри. Послушницата, която му бе избрана — Паша, — застана пред него и се опита да му каже нещо.

Ричард я отблъсна встрани, сякаш елен отпраща птичка, и застана сам в центъра на залата. Цялото му държание прилягаше изцяло на онова нещо, което Ничи бе видяла в очите му.

— Имам да ви кажа нещо.

Огромната зала замлъкна в изумление.

Нищо не убягна от погледа му. Когато очите му за части от секундата попаднаха върху нейните — както вероятно върху очите на още безброй други Сестри, — Ничи едва не ахна.

Треперещите й пръсти потърсиха сигурността на парапета.

В този момент тя се закле да стори всичко необходимо, но да бъде назначена за една от учителките му.

Пръстите му подириха поставената на врата му Рада’Хан.

— Докато държите това нещо върху мен, вие сте мои поробители, а аз — ваш пленник.

Въздухът се изпълни с шепот. Рада’Хан помагаше не само за контролирането, но и за защитата на бъдещите магьосници. Никой не считаше момчетата за затворници — възприемаха ги като свои възпитаници, които се нуждаят от закрила, грижи и обучение. За Ричард обаче нещата не стояха така.

— След като не съм ви причинил нищо лошо, а се намирам тук в този вид, значи сте мои врагове. От този момент сме във война.

Някои от по—възрастните Сестри се олюляха, още малко и щяха да припаднат. Лицата на половината жени в залата пламнаха. Останалите пребледняха. Ничи не можеше да осъзнае подобно поведение. Поведението на този човек я заковаваше на място, тя стоеше с широко отворени очи, за да не пропусне нещо. Поемаше дъх бавно и внимателно, за да не пропусне някоя негова дума. Бясно препускащото си сърце обаче не можеше да усмири по никакъв начин.

— Сестра Вирна ми обеща, че тук ще ме научите да контролирам дарбата си и щом науча каквото се полага, ще бъда пуснат да си вървя. Засега, докато удържате това обещание, сме в примирие. Но при определени условия.

Ричард вдигна в ръка червената кожена палка, висяща на изящна верижка на шията му. По онова време Ничи нямаше представа, че това е оръжие на Морещица.

— И преди ми е била поставяна яка. Човекът, взел ме за свой пленник, ми причиняваше болка, за да ме накаже, да ме обучава, да ме подчини.

Ничи знаеше, че човек като него е предопределен за такава съдба.

Това е единствената цел на яката. Яка се поставя на шията на звяр. Или на враг.

— Към онази жена отправих същото предложение, което направя и на вас: помолих я да ме пусне. Тя отказа. Бях принуден да я убия. Никоя от вас никога няма да бъде достатъчно добра, че да излиже дори ботушите й. Тя постъпи с мен така, понеже е била измъчвана и прекършена, в известна степен подлудена, че да няма друг избор, освен да поставя яка на вратовете на хората, за да ги измъчва. Но това вършеше срещу природата си. Вие… — Погледът му обиколи втренчените в него очи. — Вие го правите понеже си мислите, че е ваше право. Поробвате в името на вашия Създател. Аз не го познавам този ваш Създател. Единственото същество отвъд пределите на този свят, за което знам, че постъпва като вас, е Пазителят.

Тълпата ахна.

— Доколкото мога да преценя, със същия успех можехте да сте и негови последователи.

Той едва ли знаеше, че по отношение на някои от тях изобщо не е далеч от истината.

— Ако постъпвате като онази жена и използвате яката, за да ми причинявате болка, примирието приключва.

Може да си мислите, че държите в ръцете си контрола над тази яка. Но ви обещавам, че ако се стигне до приключва не на примирието, ще установите, че онова, което всъщност държите, е светкавица.

В залата бе тихо като в гроб.

Той бе сам, непокорен, сред стотици магьосници, които можеха да използват всяка искрица от силата, с която бяха родени. Не знаеше почти нищо за своите способности, освен това имаше на врата си Рада’Хан. Вярно, приличаше на елен, но елен, предизвикващ стадо лъвове. Гладни лъвове.

Ричард нави нагоре левия си ръкав. Извади меча си — меч! — в знак на незачитане на изумителната сила, сбрана пред него. Характерният звън на метала изпълни тишината, щом оръжието напусна ножницата.

Докато той изреждаше условията си, Ничи стоеше като гръмната.

Най—сетне той посочи назад с меча си.

— Сестра Вирна ме залови. Аз й създавах проблеми през всяка една крачка от пътешествието ни. Тя опита всичко освен убийство, за да ме доведе до тук. Макар Сестра Вирна също да е мой похитител и враг, имам към нея някои дългове. Ако някой я докосне с пръст заради мен, ще го убия и примирието ще приключи.

За Ничи подобно чувство за чест бе абсолютно непонятно, но нещо й подсказваше, че то пасва идеално на погледа в очите на този човек.

Тълпата ахна отново, щом той прокара острието на меча си по вътрешната страна на ръката си. Обърна го, за да потопи в кръвта и другия му край. Накрая кръвта закапа от върха. Ничи ясно виждаше, макар другите да бяха слепи за това — така както забеляза в очите му качества, невидими за останалите, — че мечът се свързваше и допълваше някаква магия вътре в Ричард.

Кокалчетата му, стискащи дръжката, бяха побелели. Той вдигна искрящото алено острие във въздуха.

— Заклевам ви се в кръвта си! — изкрещя той. — Нараните ли Бака Бан Мана, нараните ли Сестра Вирна, нараните ли мен — с примирието е свършено и ви обещавам, че ще видите какво е война! Ако се стигне до война, камък върху камък няма да остане от Двореца на пророците!

От най—горния балкон, там, където Ричард не можеше да го види, Джедидайа извиси подигравателно глас:

— И всичко това сам—самин?

— Съмнявайте се колкото си щете. Аз съм затворник, нямам какво да губя. Аз съм осъществено пророчество.

Аз съм онзи, който носи смърт.

В изумената тишина не настъпи отговор. Сигурно всяка жена в залата знаеше за пророчеството за онзи, който носи смърт, макар никой да не бе сигурен в смисъла му. Текстът на това пророчество, заедно с всички други пророчества, се пазеше в подземията, дълбоко в недрата на Двореца. Това, че Ричард го знаеше, че се осмелява да го спомене гласно пред подобна компания, подсказваше влошава възможна интерпретация. Лъвиците, присъстващи в залата, прибраха нокти и зачакаха. Ричард също прибра меча си в ножницата, сякаш за да наблегне на отправената заплаха.

Ничи знаеше, че дълбоката важност на онова, което бе видяла в очите му, и присъствието на този човек ще я преследват вечно. Знаеше още и че трябва да го унищожи.

От този миг нататък бе готова да прави услуги и изпълнява задължения, каквито никога не си бе представяла, че ще върши доброволно. В замяна на това се оказа една от шестте учителки на Ричард. Цялата тежест, която бе понесла, за да спечели тази привилегия, си струваше — до последния грам. Даваше си сметка за това, когато оставаше насаме с Ричард, седнала оттатък масата в неговата стая, леко докосваща ръцете му — сякаш бе възможно да се докосва „леко“ светкавица, — докато се мъчеше да го научи да докосва своя Хан: ядрото на живота и духа в сърцето на родените с дарбата. Въпреки усилията — и нейни, и негови — Ричард не усещаше нищо. Само по себе си това бе странно. Намекът за онова, което тя усещаше в него обаче, често бе предостатъчен, за да се върже езикът й дотолкова, че да не може да каже повече от няколко плахи думи. Небрежно бе подпитвала другите учителки и бе разбрала, че никоя от тях не е изпитвала подобни усещания.

Макар Ничи да не разбираше каква е тази искра от интелекта му, която озарява очите и поведението му, бе наясно, че именно тя е причина за затоплянето на бездната от ледено безразличие, в която потъваше душата й. Бе готова на всичко, за да си обясни този въпрос, преди да се наложи да унищожи Ричард. И в същото време изгаряше от желание да го унищожи, преди да получи отговор на въпроса си.

Всеки път, когато започваше да си мисли, че е на път да разгадае мистерията на уникалния му характер и си казваше, че вече знае как би реагирал в дадена ситуация, той я изненадваше с абсолютно неочаквана постъпка — чак невъзможна. Ричард наново сриваше до основи онова, което тя си мислеше, че е същината на разбирането й за него. Прекарваше с часове сама, потънала в дълбока мистерия. Знаеше, че отговорите са някъде пред очите й но не можеше да ги види. Разбираше обаче, че във всичко това се крие някакъв извънмерно важен принцип, който остава извън обсега й.

С времето Ричард, който нито за миг не се примиряваше с положението си, ставаше все по—дистанциран. Отчаяна изоставила всяка надежда, Ничи реши, че времето е дошло.

Когато влезе в стаята му, за да му предаде последния урок и да свърши с него, той я изненада, като й поднесе рядка бяла роза. Още по—лошо, подаде й я с усмивка и без никакви обяснения. Докато ръката му се бе вдигнала във въздуха пред нея, тя бе толкова вцепенена, че единственото, което успя да каже, бе: „О, Ричард, толкова ти благодаря!“ Белите рози растяха на едно—единствено място — опасна забранена зона, където никой ученик не бе успявал да проникне. Това, че Ричард очевидно го бе направил и че тъй смело й предоставя доказателството за неподчинението си, я изуми. Пое внимателно бялата роза между палеца и показалеца си, без да подозира, че чрез този забранен подарък Ричард всъщност й отправя предупреждение — като й казва, че той е онзи, който носи смърт. А може би пък просто е било жест на нежност — макар и странен. Ничи застана нащрек. Природата на Ричард още веднъж възпря ръката й.

Останалите Сестри на мрака също крояха планове.

Дарбата на Ричард, доколкото бе наясно Ничи, вероятно бе най—незначителното и маловажно нещо у него. Въпреки това Лилиана, една от другите му учителки, жена с неизмерна алчност и ограничени възгледи, си бе втълпила да открадне вродената сила на неговия Хан за себе си. Този Хан притежаваше смъртоносни качества, които Лилиана не бе забелязала. Шестте учителки — старшата, Улиция и останалите пет — след като бяха разкрити, бягаха презглава от Двореца, за да свършат в лапите на Джаганг. Накрая Ничи не можеше да каже, че знае за онази искра в очите му повече, отколкото в началото, всичко се бе изплъзнало между пръстите й…

Щом Ничи освободи обкования ремък от врата на момичето, то се спусна към майка си.

— Е? — изкрещя командир Кардиф, вдигнал ръце на хълбоците си. — Свърши ли с игричките си? Време е тези хора да научат истинския смисъл на думата „безпощаден“!

Ничи се вгледа в дълбините на мрачните му очи. Бяха предизвикателни, гневни и изпълнени с решителност — и въпреки това нямаха нищо общо с очите на Ричард.

Ничи се обърна към войниците.

Вдигна ръка.

— Вие двамата. Хванете командира.

Мъжете примигваха тъпо. Лицето на командир Кардиф пламна от гняв.

— Достатъчно! Отиде твърде далеч. — Обърна се към хората си, залели околността докъдето поглед стига: всичко две хиляди души. Посочи с пръст през рамо към Ничи.

— Хванете изкуфялата вещица!

Пет—шест от най—близкостоящите мъже се втурнаха напред с извадени оръжия. Подобно на всички войници от Ордена, те бяха едри, силни и бързи. И опитни.

Ничи посегна с юмрук към най—близкия, който тъкмо се канеше да я впримчи с ласото си. С бързината на мисълта Адитивната и Субстрактивната магия, събрани у нея в смъртоносна смес, избълваха едновременно от концентрираната вълна сила. В резултат се получи толкова нагорещена и свръхбяла взривна маса, че в сравнение с нея слънцето заприлича на студена мъглява топка.

Взривът проби в тялото на войника дупка колкото пъпеш. За миг, точно преди вътрешното налягане на органите му да запълни внезапно зейналата бездна, Ничи мярна през нея войниците зад него. Ореолът на пламъка остана в съзнанието й като свод на светкавица. Киселата мирис на опърлен въздух залютя в очите й. Тътенът на гръмотевицата, последвала освобождаването на силата й, разтресе околните зелени пшеничени поля.

Преди войникът да се строполи на земята, Ничи освободи силата си срещу още трима от тичащите към нея мъже, отнесе цялото рамо на втория, силният удар го превъртя и той бликна като ужасяващ фонтан, а откъснатата част от тялото му отхвръкна към тълпата. Третият бе разсечен почти на две. Ничи усети сътресението от следващия гръм дълбоко в себе си. Посред ослепителната светлина главата на четвъртия мъж се взриви в облак червена мъгла и костна каша.

Предупредителният й поглед срещна очите на двама мъже с ножове, стиснати в побелелите им от напрежение юмруци. Те спряха. Повечето от останалите отстъпиха назад, докато четирите последователни тътена, които хем й се сториха раздалечени във времето, хем като че се сливаха, все още отекваха в сградите.

— А сега — рече тя със спокоен, тих, премерен глас, който по самата си мекота издаваше колко смъртна заплаха се крие в него, — ако не следвате заповедите ми и не хванете командир Кардиф, ще го сторя сама. Но, разбира се, не и преди да съм ви изтребила до крак.

Единственият звук, който се чуваше, бе тихият стон на вятъра между сградите.

— Направете каквото ви казвам или се пригответе да срещнете смъртта. Няма да чакам дълго.

Войниците я познаваха достатъчно добре, за да са наясно, че не им остава много време. Затова взеха решение си мигновено и се спуснаха да хванат командира си, който успя да извади меча си. Не му бе за пръв път да влиза в неравен бой. Докато се биеше със собствените си войни не преставаше да им крещи заповеди. В мелето падна — един от тях. Някои крещяха от раните си. Неколцина успяха да измъкнат командира си. В този момент към тях се спуснаха още войници, накачулиха се един върху друг и повалиха Кадар Кардиф на земята, за да го обезоръжат и обезвредят.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш? — крещеше към Ничи той, докато войниците му го изправяха на крака.

Тя се приближи до него. Мъжете държаха ръцете му извити зад гърба. Погледът й срещна подивелите му очи.

— Нищо, просто изпълнявам заповедите ти.

— Моля?

Тя се усмихна безстрастно. Знаеше, че това ще го вбеси още повече.

Един от мъжете хвърли поглед през рамо.

— Какво ще заповядате да правим с него?

— Не му причинявайте болка, искам го в пълно съзнание. Съблечете го и го вържете на кола.

— На кола ли? Какъв кол?

— Колът, на който бяха набучени онези прасета, които вие, момчета, изядохте.

Ничи щракна с пръсти и мъжете започнаха да събличат командира си. Тя наблюдаваше без капчица чувство, докато той остана чисто гол. Екипировката и ценните му оръжия мигом се превърнаха в плячка и бяха разграбени без капчица свян от мъжете, които допреди миг бяха негови подчинени. Струваше им доста усилия да вържат голия, космат командир на кола.

Ничи се обърна към изумената тълпа:

— Командир Кардиф иска да ви покажем колко безмилостни можем да бъдем. Аз ще изпълня заповедите му и ще ви направя малка демонстрация. — Тя се извърна към войниците. — Сложете го на огъня да се опече като прасе.

Войниците понесоха мятащия се, изпаднал в ярост Кадар Кардиф, героя от победата при Малкия проход, към огнището. Знаеха, че Джаганг ги наблюдава през нейните очи. Имаха причина да смятат, че ако императорът бе пожелал, досега да я е прекъснал. В крайна сметка той бе пътешественик по сънищата и те неведнъж бяха виждали как Ничи и другите Сестри изпълняват всичко, което им нареди независимо колко унизително е то.

Войниците нямаше как да знаят, че по някаква причина точно в момента Джаганг няма достъп до нейното съзнание.

Дървените краища на кола изтракаха и след миг се наместиха в издълбаните за тях дупки върху двете каменни подпори отстрани на огнището. Колът се олюля под тежестта на едрото тяло, Накрая се успокои и Кадар Кардиф остана да виси с лице към огъня. Не му оставаше друго, освен да наблюдава тлеещите въглени под него.

Макар огънят да бе утихнал, не след дълго горещината на трепкащите, ниски пламъци започна да му причинява дискомфорт. Докато хората наблюдаваха сцената в мълчаливо изумление, командирът започна да се гърчи, крещеше заповеди, настояваше да го свалят, обещаваше им наказания, ако се забавят. Ругатните започнаха да отслабват, командирът трябваше да положи усилия да овладее нарастващия си ужас.

Вгледана в очите на хората от града, Ничи посочи с ръка зад гърба си:

— Ето колко безжалостен може да бъде Императорският орден: войниците му могат бавно и мъчително да опърлят до смърт свой велик командир, герой от войната, мъж, познат и уважаван надлъж и нашир, мъж, служил им предано, само и само за да ви докажат — на вас, жителите на някакъв си незначителен градец, — че няма да се поколебаят да отнемат живота на когото и да било. Нашата цел е добруването на всички и тази цел е по—важна от живота на всеки от нас поотделно. Ето ви доказателството. Все още ли продължавате да мислите, че ще се поколебаем да нараним когото и да било от вас, ако откажете да действате за постигане на общото благо?

Почти всички едновременно заклатиха глави и промърмориха:

— Не, Господарке.

Зад нея командир Кардиф продължаваше да се мята.

Все още крещеше на хората си да го свалят и да убият „ненормалната вещица“. Никой от войниците не понечи да изпълни заповедта му. Лицата им с нищо не показваха че ушите им чуват нещо. В очите им нямаше и искрица съчувствие. Знаеха, че трябва да избират между живота и смъртта, И избраха живота. Което означаваше смърт за Кадар Кардиф.

Времето течеше, а Ничи не откъсваше очи от тълпата. Командирът висеше доста над ниските пламъци, но в огнището тлееха достатъчно въглени. Тя знаеше, че поривите на вятъра от време на време променят посоката на горещите вълни и го даряват с миг облекчение. Това обаче само щеше да удължи мъките му. Жегата бе неумолима. Не заръча да донесат повече дърва. Нямаше закъде да бърза.

Хората бърчеха носове. Въздухът се изпълни с миризма на опърлени косми. Никой не смееше да се обади. С всяка изминала минута кожата по гърдите и стомаха на Кардиф ставаше все по—червена, а после потъмня. Минаха още петнадесетина минути, преди да се чуе цвърчене и накрая тъканта да се спука. Той крещеше от болка почти през цялото време. Миризмата се промени в изненадващо вкусния аромат на печено месо.

Накрая командирът го удари на молби за милост. Крещеше името й, умоляваше я да престане, искаше или да го свали от там, или да го убие бързо. Докато слушаше как повтаря името й, тя поглаждаше златната халка на устната си, виковете му привличаха вниманието й съвсем малко повече от жуженето на муха.

Плътният слой мазнина, покриващ широките му рамене, започна да се топи. Гласът му предрезгавя. Захранени от мазнината, пламъците се вдигнаха и опърлиха лицето му.

— Ничи! — Кардиф знаеше, че молбите му за милост попадат на безразлични уши. Даде воля на истинските ей чувства: — Ах ти, гадна кучко! Заслужаваш всичко, каквото съм ти сторил!

Тя небрежно хвърли поглед към подивелите му очи.

— Да, така е. Предай моите поздрави на Пазителя, Кадар.

— Сама си ги предай! Когато Джаганг разбере какво си направила, ще те разкъса парченце по парченце! Съвсем скоро ще паднеш в ръчичките на Пазителя!

Гласът му ставаше все по—треперлив и отслабващ.

Докато продължаваше спектакълът, по лицата на хората изби пот. Не бе нужно да им се казва, че от тях се очаква да останат по местата си до края на действието. Въображението на всеки от тях, ако си помислеха да не се подчинят на неизречените й заповеди, можеше да измисли наказания, за каквито дори тя не би могла да се сети. Само момчетата бяха впечатлени от забележителния спектакъл. Разменяха си разбиращи погледи. Мъчение като това бе ценен опит. Някой ден от тях сигурно щяха да излязат добри войници на Ордена — ако пораснеха.

Ничи срещна пламналия поглед на момичето. Омразата в тези очи бе съкрушителна. Макар малката да се страхуваше от търкането и миенето, очите й тогава говореха, че светът въпреки всичко е прекрасно място и че самата тя е някак специална. Сега показваха изгубена невинност.

През цялото време Ничи стоеше изправена, изпънала гръб, повдигнала рамене, готова да поеме до последната капка новозародилата се омраза на момичето, поддала се на рядкото усещане, че нещо се случва.

Момичето нямаше представа, че командир Кардиф бе заел нейното място в огъня.

Когато той най—сетне притихна, Ничи извърна очи от момичето и погледна тълпата.

— Миналото минало. Сега сте част от Императорския Орден. Ако не поемете моралното задължение да помагате. Добруването на събратята си от Ордена, ще се върна.

Никой не се съмняваше в думите й. Ако имаше нещо, ето те със сигурност желаеха, то бе никога повече да не се срещнат с нея.

Изведнъж един от войниците се затътри крадешком напред с треперещи покрай тялото ръце. Очите му бяха огромни, изпълнени с болка и объркване.

— Искам те обратно, скъпа — изръмжа той с глас, който ни най—малко не подхождаше на смаяното изражение в очите му. Гласът придоби смъртоносни нотки. — Искам те веднага!

Нямаше съмнение — това бе изпълненият със смъртна ярост глас на Джаганг.

За него бе трудно да проникне в съзнанието на човек, който не е роден с дарбата. Бе впримчил войника в непоколебима хватка. Никога не би използвал простосмъртен, показвайки по този начин безсилието си, ако имаше друг начин да се добере до съзнанието на Ничи.

Тя нямаше никаква представа защо императорът така внезапно бе изгубил способността да влиза в съзнанието й. Вече й се бе случвало. Знаеше, че Джаганг скоро ще вземе нещата в свои ръце и отново ще я контролира. Трябваше просто да почака.

— Ядосан сте ми, Ваше Сиятелство?

— А ти как мислиш?

Тя сви рамене.

— След като Кадар така или иначе бе по—добър от вас в леглото, си мисля, че би трябвало да сте доволен от смъртта му.

— Връщай се веднага тук! — боботеше войникът с гласа на Джаганг. — Ясно ли е? Веднага!

Ничи се поклони.

— Но разбира се, Ваше Сиятелство.

Щом се изправи, тя измъкна дългия нож на войника от колана му и прониза с един замах мускулестото му тяло. Стисна зъби от усилието да завърти острието в двете посоки, очертавайки смъртоносна арка в червата му.

Докато очакваше каретата си, прекосяваща към нея, Ничи си помисли, че войникът едва ли е осъзнал какво става с него. Бе умрял с ужасния смях Джаганг на уста. Тъй като пътешественикът по сънища можеше да обитава единствено живо съзнание, засега следобедът се успокои.

След като каретата спря рязко в облак прах, един войник протегна ръка и отвори вратата. Ничи се качи на стълбичката и обърна глава към тълпата, придържайки се с една ръка за парапета, за да може да стои достатъчно изправена, та всички да я виждат. Русата й коса полетя в слънчевия бриз.

— Не забравяйте този ден и помнете, че животът на всички ви е бил пощаден от Джаганг Справедливия! Командирът щеше да ви избие до крак. Императорът чрез мен ви показа милостивото си сърце. Разкажете на всички за неговата милост и мъдрост и няма да имам причина да ви навестявам отново.

Тълпата замърмори, че ще изпълни заръката й.

— Ще заповядате ли да вземем с нас командира? — попита един войник.

Той, енергичният секундант на Кадар Кардиф, вече бе окачил на кръста си меча на доскорошния си господар. Подобно на зеленчуците, свежестта на чувството за вярност бързо увяхва, докато накрая се разложи и завони.

— Остави го да се опече за спомен. Всички други се връщат с мен във Феърфийлд.

— На вашите заповеди! — отвърна мъжът с поклон.

Описа кръг с ръка и заповяда на войниците да се качват по конете и да тръгват.

Ничи се наведе напред и се обърна към кочияша:

— Негово Сиятелство желае да ме види. Макар да не го спомена изрично, имам сериозни основания да смятам, че би искал да побързаш.

Ничи се настани на твърдата кожена седалка вътре, изпънала гръб върху облегалката, а кочияшът подсвирна остро и камшикът му изплющя. Екипажът скочи напред и Каретата потегли. Стиснала с ръка рамката на прозореца, я се опита да се закрепи, докато железните колелета подкачаха по твърдата, грапава земя на градския площад, Докато най—сетне излязат на пътя, където каретата влезе в обичайния си равномерен тръс. Слънцето блестеше в прозореца, лъчите му падаха върху празната скамейка насреща й. Блестящото ярко петно се измести встрани, щом каретата свърна, последвала завоя на пътя, и най—сетне се установи в скута на Ничи подобно на топло коте. Тежковъоръжени конници от двете страни, отпред и отзад на каретата препускаха, изправени на седлата си. Трополящите копита вдигаха облаци прах, примесени с тежък тътен.

За момент Ничи бе извън властта на Джаганг. Беше заобиколена от две хиляди мъже и при все това се чувстваше абсолютно сама. Не след дълго ужасната празнина в душата й щеше да бъде запълнена от достатъчно болка.

Не изпитваше нито радост, нито страх. Питаше се защо понякога не изпитва друго чувство освен желание за болка.

Докато каретата летеше към Джаганг, в мислите й се настани друг мъж. Опитваше се да изброи наум всички ситуации, в които го бе виждала. Прекара през главата си всеки миг, прекаран с Ричард Сайфър, или както бе известен сега — и както го познаваше Джаганг, — Ричард Рал.

Мислеше за сивите му очи.

До деня, когато го срещна, не си бе представяла, че е възможно да съществува човек като него.

Всеки път, когато се сещаше за Ричард, в душата й възкръсваше едно—единствено изгарящо желание — да го унищожи.