Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

По заповед на принц Харолд капитан Райан и двамата му подчинени отидоха да нагледат войниците и конете, докато всички останали се натъпкаха в малката ловна хижа. Зед и Уорън се настаниха на пейка, стъкмена от дъска, поставена върху два пъна. Вирна и Ейди седнаха на подобна пейка, опряна край отсрещната стена. Кара застана до малкия прозорец. До нея се изправи генерал Мейферт, който наблюдаваше как принц Харолд прокарва пръст по ръба на масата. Калан скръсти ръце върху таблата.

— Е — започна тя, опасявайки се от най—страшното, — как е Сирила?

Харолд приглади дрехата си.

— Кралицата… се възстанови.

— Кралицата? — Калан скочи от стола. — Сирила се е възстановила? Харолд, това е прекрасно. И се е съгласила да се качи отново на трона? Та това е още по—прекрасно!

Калан с облекчение прие новината, че може да изостави ролята си на Кралица на Галеа. Като Майка Изповедник това за нея бе допълнително бреме, което считаше, че Сирила понася по—успешно. Освен това бе наистина щастлива да разбере, че природената й сестра се е възстановила. Макар двете никога да не бяха влизали в особено близки отношения, изпитваха дълбоко взаимно уважение.

Към всичко това се прибавяше и дълбокото чувство на облекчение, че принц Харолд най—сетне е присъединил своите войски към тези на Д’Харанската армия. Надяваше се наистина да е успял да събере онези сто хиляди бойци, за които бяха говорили. Това щеше да бъде добро начало за армията, която Калан се надяваше да събере.

Харолд облиза напуканите си от вятъра устни. По изморения му вид тя можеше да съди, че събирането на подобна армия никак не е било лесно и че пътуването насам е било доста изнурително. Никога не бе виждала на лицето му по—голяма умора. Имаше мътния пуст поглед на баща им.

Тя се усмихна сърдечно, решена да покаже благодарността си.

— Колко души успя да събереш? Със сигурност не бихме се отказали от твоите сто хиляди. Това почти би удвоило бройката, с която разполагаме в момента. Духовете са ми свидетели, че наистина имаме нужда от тях. — Въодушевлението й бе посрещнато с мълчание. Докато местеше погледа си от един човек на друг, никой не се осмели да срещне погледа й. Чувството й на облекчение започна да помръква. — Харолд, колко души армия водиш със себе си?

Пръстите му отново намериха гъстата тъмна коса.

— Около хиляда.

Тя се отпусна обратно на стола, не можа да намери думи.

— Хиляда?

Той кимна, все още без да я поглежда в очите.

— Капитан Брадли и хората му. Същите, с които вече си участвала в бой.

Калан усети как лицето й пламва.

— Ще имаме нужда от всичките ти войници. Харолд, какво става?

Най—сетне погледът му се вдигна да срещне нейния.

— Кралица Сирила отхвърли плана ми да отведа войските на юг. Малко след като ти беше при нас, тя излезе от състоянието си. Отново беше себе си — изпълнена с амбиция и живот. Познаваш я. Винаги е била неуморна, когато става въпрос за Галеа. — Пръстите му нервно потропаха по масата. — Но ми се струва, че болестта я е променила. Сега се страхува от Императорския орден.

— Както и аз — отвърна Калан, едва сдържайки яростта си. Усещаше меча на Ричард плътно притиснат до гърба си. Видя как очите на Харолд се плъзнаха към него.

— Всеки в Средната земя се страхува от Ордена. Точно затова имаме нужда от тези войски.

Докато тя говореше, той кимаше в знак на съгласие.

— Обясних й всичко това. Наистина. Тя отвърна, че в качеството си на Кралица на Галеа трябва да се погрижи най—напред за родината ни.

— Но Галеа се присъедини към Д’Харанската империя!

Той разпери безпомощно ръце.

— Докато беше болна, тя … е нямала представа какво се случва. Каза, че ти е поверила короната в името на сигурността на народа й, а не за да отнемаш суверенитета на страната. — Принцът отпусна ръце покрай тялото си. — Твърди, че никога не ти е предоставяла подобна власт и че отказва да се подчини на това споразумение.

Калан огледа останалите присъстващи, които седяха притихнали по местата си подобно на строги и мрачни съдии.

— Харолд, вече сме обсъждали всичко това. Средната земя е изложена на опасност. — Тя протегна ръка напред.

— Целият Нов свят е застрашен! Трябва да отхвърлим тази заплаха с общи усилия, а не всеки сам да защитава собствената си територия. Борим ли се всеки за себе си, със сигурност ще загубим — един по един. Трябва да се държим един за друг.

— Принципно съм съгласен с теб, Майко Изповедник. Кралица Сирила обаче не е.

— В такъв случай не бих казала, че Сирила се е възстановила, Харолд. Тя все още е болна.

— Може и така да е, но аз не бих могъл да съдя.

Положила лакът на масата, Калан отпусна глава на пръстите си. Мислите препускаха хаотично в главата й, сякаш да намерят някакво доказателство, че това не се случва в действителност.

— Ами Джебра? — обади се Зед от ъгъла на стаята.

Калан си отдъхна, като чу гласа му. Той й вдъхна надежда, че разумът може да разбие цялата тази лудост, ставаща пред очите й. Сякаш тежестта на още един глас можеше да оправи нещата.

— Оставихме Прозрителката да помага на Сирила и да ви съветва. Джебра със сигурност е казала на Сирила, че не постъпва добре.

Харолд отново увеси глава.

— Опасявам се, че Кралица Сирила заповяда Джебра да бъде хвърлена в тъмница. Нещо повече — разпореди чуе ли някой макар и една богохулна думица от устата на Джебра, така се изрази Сирила, — езикът на Прозрителката да бъде отрязан.

Калан трябваше да си припомни да примигне. Вече не я изненадваше толкова поведението на Сирила. Думите й прозвучаха накъсани и крехки — оголелите кости на погиналото уважение:

— Харолд, защо се вслуша в думите на една луда?

Лицето му замръзна в гримаса, сякаш бе обиден.

— Майко Изповедник, тя не е само моя сестра, но и Кралица. Клел съм се да се подчинявам на волята на моята Кралица, за да защитавам народа на Галеа. Всичките онези мъже, които ни чакат навън и които ти познаващ също са дали такава клетва. Аз им предадох заповедите на Кралицата. Всички ние трябва незабавно да се върнем в Галеа. Съжалявам, но така трябва да стане.

Калан удари с юмрук по масата и скочи на крака.

— Галеа е на входа на долината Калисидрин! Това е портата към сърцето на Средната земя. Нима не разбираш, че това е един от най—съблазнителните пътища за Императорския орден? Нима не ти е ясно, че нещото, кое то те желаят най—силно, е да разцепят Средната земя?

— Разбира се, че го виждам, Майко Изповедник.

Тя вдигна напрегната ръка към лагера оттатък хижата.

— Значи очакваш всичките тези хора да поставят живота си между теб и Ордена? Двамата с Кралица Сирила егоистично очаквате от всичките тези хора да пожертват живота си за вас? Докато си стоите на топло в Галеа? И се надявате те да отблъснат Ордена?

— Разбира се, че не, Майко Изповедник.

— Какво ти става! Нима не разбираш, че като се присъединиш към нас в борбата срещу Ордена, ти всъщност се бориш за оцеляването на твоя народ?

Харолд облиза устни.

— Майко Изповедник, вероятно всичко, което казваш, е истина. Но в същото време няма нищо общо. Аз съм главнокомандващият на Галеанската армия. Целият ми живот е бил отдаден в служба на моя народ и моя суверен — в лицето на майка ми и баща ми, а по—късно и на сестра ми. Още от малък, от времето, когато седях на коленете на баща си, са ме учили преди всичко друго да мисля за сигурността на страната си.

Калан положи всички усилия да не изпусне гласа си:

— Харолд, Сирила очевидно все още е болна. Ако на истина искаш да защитиш народа си, трябва да си наясно, че това, което възнамеряваш да направиш, е дълбоко погрешно.

— Майко Изповедник, натоварен съм от моята Кралица с отговорността да се грижа за сигурността на народа си. Знам задълженията си.

— Задължения ли? — Калан обърса лицето си с ръка. — Харолд, не можеш слепешката да скачаш според аршина на тази жена. Пътят на свободата и живота е възможен единствено чрез разума. Тя може да е Кралица, но единствено разумът може да бъде твой суверен. Да се откажеш от разума в момент като този, да откажеш да мислиш, е равносилно на интелектуална анархия.

Той я изгледа, сякаш беше някакво дете, което не разбира отговорността на света на възрастните.

— Тя е моя Кралица. Кралицата е отдадена на своя народ.

Калан забарабани с пръсти по масата.

— Това, което е Сирила в момента, е забулено от призраците, които все още я преследват. Тя ще доведе народа ви до гибел. А ти ще си този, който ще й помогне, воден от желанието нещо да е истина, дори когато не е. Ти виждаш в нея онова, което е била някога, а не това, което е сега.

Той сви рамене.

— Майко Изповедник, разбирам те много добре, но това не променя нещата. Трябва да изпълня повелята на моята Кралица.

Подпряла лакти на масата, тя за миг отпусна глава между ръцете си, трепереща от гняв пред цялата лудост а чутото. Най—сетне вдигна глава, за да погледне брат си.

— Харолд, Галеа е част от Д’Харанската империя. Тя има своя Кралица само по снизхождение на Империята, макар да е Кралица, която не признава законите на Д’Харанската империя, тя все пак е — както винаги е било — подчинена на Майката Изповедник на Средната земя. Като Майка Изповедник, а също и главнокомандващ на Д’Харанската империя в отсъствието на Господаря Рал, аз финално слагам край на нейната самостоятелност. На Сирила й се отнема властта и е отстранена от трона. Тя не е Кралица на никого, камо ли на Галеа. Нареждам ти да се върнеш в Ебинисия, да арестуващ Сирила от съображения за собствената й сигурност, да освободиш Джебра и да се върнеш при армията заедно с Прозрителката и всички Галеански части, освен отряд войници, които да охраняват престолния град.

— Майко Изповедник, съжалявам, но моята Кралица ми…

Калан удари с длан по масата.

— Достатъчно!

Щом тя се изправи, той млъкна. Тялото й се наведе напред към Харолд.

— Като Майка Изповедник ти заповядвам незабавно да се подчиниш на заповедите ми. Тази среща приключи. Казахме си, каквото имаше да си казваме.

В стаята се усети напрежението на ставащото. Всички стояха в очакване да видят какво ще се случи.

Харолд се обади с глас, който й напомни за баща й:

— Разбирам, че за теб може би няма смисъл, Майко Изповедник, но аз трябва да избера дълга към народа си пред дълга към теб. Сирила ми е сестра. Крал Уиборн винаги ми е казвал да поддържам армията в отлично състояние. Един войн трябва да се подчинява на своята Кралица. Тя заповяда на войниците от моята армия да се завърнат в родината си, за да я защитават. Аз съм човек на честта и ще изпълня онова, което ми е заповядано от моята Кралица.

— Ти си един надут глупак. Как се осмеляваш да ми говориш за честта си? Та ти рискуваш живота на невинни хора само за да запазиш чувството си за самоизмамна чест. Ти нямаш чест, Харолд.

Калан се отпусна на стола си. Плъзна поглед покрай него и спря очи в огнището.

— Дадох ти заповедите си. Отказваш ли да ми се подчиниш?

— Принуден съм да откажа, Майко Изповедник. Нека само ти кажа, че не го правя от лошо чувство.

— Харолд — каза тя равно, без да го поглежда, — това е измяна.

— Давам си сметка, че може да ви се стори така, Майко Изповедник.

— О, можеш да бъдеш сигурен, че е така. Измяна спрямо народа ти, спрямо Средната земя, спрямо Д’Харанския съюз срещу Императорския орден и спрямо Майката Изповедник. Как мислиш трябва да постъпя в такъв случай?

— Предполагам, че ако наистина мислите всичко това, би трябвало да ме осъдите на смърт, Майко Изповедник.

Тя го погледна.

— Щом проявяваш достатъчно разум, за да го разбереш, тогава какво удовлетворение ти носи придържането към заповедите на една луда? Така само ще предизвикаш смъртта си и пак няма да изпълниш заповедите на своята Кралица. Подобно поведение само ще лиши народа ти от твоята помощ, а нали именно Галеа твърдиш, че поставяш над всичко друго? Защо просто не се вслушаш в разума и не ни помогнеш да помогнем на народа ти? Отказът ти само показва, че освен чест ти липсва и разум.

Тя го погледна, едва потискайки гнева си. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Нека си кажа думата, Майко Изповедник. Да застана зад чувството си за чест, дори това да ми струва живота, това ще означава да защитя честта на семейството си, на сестра си, моята Кралица, на родината си. На родината, създадена от моя баща, Крал Уиборн, и моята майка, Кралица Бернадин. Когато бях малък, баща ми, моят Крал, бе отнет от майка ми, от семейството ми, от родната Галеа, Изповедниците, бе повален от Изповедническата сила заради егоистичните желания за съпруг на твоята майка, заради егоистичните й желания да се сдобие със силен и здрав мъж, от когото да има дете — теб. Сега ти, Майката Изповедник, дъщеря, родена след открадването на моя им баща от семейството му, искаш да ме отделиш от страната ми. Да откъснеш и нея от нашата родина. Да ме отклониш от дълга ми да служа на своята Кралица, на своята страна и най—вече на своя народ! Последният дълг, с който ме натовари баща ми, преди майка ти да ни го отнеме и да го унищожи без никаква причина, освен собственото си желание да го притежава, бе, че винаги трябва да бъда верен на дълга към сестра си и родината си. Смятам да изпълня последната повеля на баща си, дори ти да смяташ, че тя е равносилна на лудост.

Калан го погледна в леден ужас.

— Съжалявам, че приемаш нещата така, Харолд.

Лицето му бе станало по—мрачно и като че ли бе остаряло.

— Знам, че не си отговорна за случилото се преди твоето раждане и винаги ще обичам онази част от теб, в която живее баща ни, но в същото време трябва да те приема като цяло. Трябва да бъда искрен със себе си, с чувствата си.

— Чувствата ти — повтори като ехо тя.

— Да, Майко Изповедник. Това чувствам аз и смятам да се доверя на него.

Калан преглътна болезнената буца в гърлото си. Пръстите й, отпуснати върху плота на масата, потръпнаха.

— Вяра и чувства. Харолд, ти си не по—малко луд от сестра си.

Тя стана рязко и скръсти ръце на гърдите си. Погледна за последен път природения си брат — човек, когото смяташе, че познава — и произнесе присъдата си:

— Считано от утре заран, Д’Харанската империя и Галеа са във война. След изгрев слънце, ако аз или някой от хората ми те срещне, ще бъдеш екзекутиран за държавна измяна. Няма да допусна онези смелчаци навън да умрат като изменници. Императорският орден по всяка вероятност ще се насочи на север към долината Калисидрин. Ще останете сами. Войниците на Ордена ще ви избият до крак, също както направиха в Ебинисия. Джаганг ще подари Сирила на своите войници за курва. И всичко това ще се дължи на теб, Харолд, защото отказа да използваш способността си да мислиш и вместо това следваш чувствата си и вяра в нещо несъществуващо.

Харолд, скръстил ръце на гърба си, вдигнал високо брадичка, не направи опит да я прекъсне.

— Кажи на Сирила, че най—доброто, на което може да се надява, е съдбата, която описах пред теб току—що, защото ако Орденът не мине през Галеа, ще го направя аз. Клела съм се да не проявявам милост към Ордена. Изменничеството на Галеа я обрича на същата съдба. Ако Орденът не плени Сирила, кълна ти се, че ще я хвана аз. И тогава ще я върна в Ейдиндрил и ще я хвърля в същата онази тъмница, от която ти я извади, и ще пусна при нея всички изнасилвачи и убийци, които успея да хвана, за да й бъдат компания до живот.

Харолд зяпна.

— Майко Изповедник, не можеш…

Погледът на Калан веднага опроверга думите му.

— Погрижи се да предадеш на Сирила какво я чака. Джебра вероятно се е опитала да я предупреди, за което е била хвърлена в тъмница. Сирила отказва да погледне в отворената паст на тъмницата, а ти отиваш вътре с нея. Нещо по—лошо — влечеш зад себе си и всичките си невинни сънародници.

Калан изтегли Галеанския кралски меч. Стисна го за дръжката и за острието с две ръце. Стиснала зъби, огъна плоската му част в крака си. Стоманата се огъна, докато мечът се счупи с трясък. Калан хвърли счупения меч в краката си.

— А сега изчезвай от погледа ми.

Харолд се обърна да си върви, но преди да е успял да и крачка, Зед стана и протегна ръка, сякаш за да го помоли да остане.

— Майко Изповедник — обади се той, като подбираше внимателно думите си. — Струва ми се, че оставяш чувствата ти да те водят.

Харолд махна с ръка към Калан, зарадван от намесата на стария магьосник.

— Кажете й, магьоснико Зорандер, кажете й.

Калан не можеше да повярва на ушите си. Остана където е, вгледана в мътните очи на Зед.

— В такъв случай бихте ли ми обяснили къде греша в преценката си, Първи магьоснико?

Зед погледна първо Калан, след това отново Харолд.

— Майко Изповедник, Кралица Сирила очевидно не е на себе си. Принц Харолд не само й вреди, но й дава възможност да обвие народа си в сянката на смъртта. Ако избере страната на разума, той ще защити своя народ и ще се отнесе с почит към миналото на сестра си, когато тя бе жена с изключителен ум. Вместо това той изостави дълга си към своя народ, като отвори сърцето си към онова, което му се иска да е истина за нея, вместо да приеме истината. По този начин той се обърна към смъртта, осъждайки на смърт и народа си. Принц Харолд с право бе обявен за виновен в изменничество. Чувствата ти към него пречат на справедливата ти присъда. Той очевидно представлява заплаха за нашата кауза, за живота на жителите на Средната земя и за живота на собствения си народ. Не може да бъде пуснат да си върви.

Харолд изглеждаше като гръмнат.

— Но, Зед…

В мътните очи на Зед също се четеше присъдата за тежка вина. Той изчака, сякаш за да остави мъжа да даде ново доказателство за изменничеството си. Харолд понечи да каже нещо, но от устата му не излязоха думи.

— Някой да не е съгласен с мен? — попита Зед.

Погледна Ейди. Тя поклати глава. Вирна направи същото. Уорън погледна Харолд за миг, после също поклатя глава.

Лицето на Харолд пламна.

— Няма да допусна това. Майката Изповедник постави срок до сутринта, за да се махна от тук. Длъжни сте да уважите присъдата й.

Той направи две крачки към вратата, след което спря, притискайки гърдите си с ръце. Започна да се свлича към земята, олюлявайки се, очите му се обърнаха. Краката му се подгънаха и след малко се строполи на пода.

Калан остана изумена. Никой не се бе помръднал и никой не бе казал нещо. Генерал Мейферт падна на едно коляно край тялото, за да провери пулса на принца. Вдигна глава към Калан и поклати глава. Плъзна поглед от Зед към Ейди, после към Вирна и Уорън. Лицето на никой не изразяваше нищо.

Калан стана и каза тихо:

— Не искам никога да разбирам кой от вас направи това. Не казвам, че сте сбъркали… Просто не искам да знам.

Четиримата кимнаха.

На вратата Калан се спря за миг в светлината, оставяйки се на студения въздух да окъпе лицето й, докато накрая забеляза капитан Райан, облегнат на дебело кленово дърво. Докато тя се приближаваше към него, той застана мирно.

— Брадли, принц Харолд каза ли ти защо идва тук?

Обръщението на малко име, а не по чин, променяше тона на разговора. Стегнатата му стойка се отпусна.

— Да, Майко Изповедник. Каза, че трябва да ти каже, Кралица Сирила му е наредила да се върне да защитава Галеа и че трябва да отзове и войниците, които прати при предварително, в родината им.

— Тогава вие какво правите тук? Защо го придружава след като е трябвало да прибере всички Галеанци обратно.

Той повдигна брадичка и я погледна с бистрите си сини очи.

— Защото дезертирахме, Майко Изповедник.

— Моля?

— Принц Харолд ми даде заповедите си точно както ви доложих. Отвърнах му, че греши и че това само ще навреди на нашия народ. Той ми каза, че не е моя работа да решавам подобни неща. Че работата ми е не да мисля, а да изпълнявам заповеди.

— Бил съм се с теб, Майко Изповедник. Мисля, че те познавам по—добре, отколкото те познава принц Харолд — знам, че си истински отдадена на делото за спасяването на Средната земя и нейните народи. Казах на принца, че взетото от Сирила решение не е правилно. Той се ядоса и каза, че съм длъжен да следвам заповедите му. Аз му отвърнах, че в такъв случай дезертирам от Галеанската армия и се присъединявам към теб. Помислих си, че ще ме прати на ешафода за неподчинение, но в такъв случай щеше да му се наложи да обезглави всичките ми хиляда момчета, понеже бяхме на едно мнение. Доста от тях не се поколебаха да му го кажат. Тогава страстите му се уталожиха и той ни позволи да го придружим насам. Надявам се не сте ни сърдита, Майко Изповедник.

В този момент Калан не можа да задържи маската си на Майката Изповедник. Протегна ръце и го прегърна сърдечно.

— Благодаря ти, Брадли.

Стисна го за раменете и му се усмихна през премрежените си очи.

— Ти си мислил с главата си. За такова нещо не мога да се разсърдя на когото и да било.

— Веднъж ни казахте, че сме като бръмбар, който се опитва да погълне наведнъж цял бивол. Както изглежда, май сега самата вие се опитвате да направите същото. Ако някъде съществува бръмбар, който наистина може да погълне бивол, то това сте вие, Майко Изповедник. Но до колкото си познавам хората, никой от тях не би искал да опитате без наша помощ.

Чуха гласа на генерал Мейферт, който тъкмо даваше указания на хората си. Изнасяха безжизненото тяло на принц Харолд от хижата, хванали го за краката и раменете. Ръцете му се влачеха по снега.

— Помислих си, че това няма да свърши добре — тъжно рече капитанът. — Откакто Сирила пострада, принц Харолд не е същият човек. Винаги съм го обичал. Беше истинска мъка за мен да го напусна. Но той просто не действаше адекватно.

Калан успокои с ръка на рамото младежа. И двамата изпратиха с поглед тялото на принца.

— Съжалявам, Брадли. И аз също като теб винаги съм имала високо мнение за него. Предполагам, че изпитание то да гледа сестра си в хватката на мъчението и болестта го е извадило от равновесие. Опитай се да запазиш добър спомен за него.

— Ще го запомня с добро, Майко Изповедник.

Калан смени темата:

— Трябва ми човек от твоите, който да отнесе на Сирила съобщение. Възнамерявах да го пратя по Харолд, но сега ще имаме нужда от куриер.

— Ще се погрижа, Майко Изповедник.

Едва сега Калан си даде сметка колко е студено навън и че е излязла без наметало. Докато капитанът се върна да събере хората си и да намери куриер, тя се върна в хижата.

Кара тъкмо хвърляше още дърва в огнището, Вирна и Ейди си бяха отишли. Уорън изваждаше една карта от коша в ъгъла и се канеше да върви. Калан го спря с ръка. Вгледа се в сините очи на магьосника с ясното съзнание, че в тях има много повече, отколкото се вижда. Ричард веднъж й бе казвал, че Уорън е един от най—умните хора, който познава. Освен това се говореше, че истинският талант е в сферата на пророчествата.

— Уорън, всички ли ще умрем в тази безумна война?

Лицето му поомекна от срамежлива, но топла усмивка.

— Мислех, че не вярваш в пророчества, Калан.

Тя го пусна.

— Да, като че ли не вярвам. Все едно.

Тръгна за още дърва и последва Уорън навън. Калан застана да се стопли пред огнището, загледана в Дух. Зед положи ръка на рамото й.

— Това, което каза на Харолд относно използването на разума, бе много мъдро, Калан. Ти беше права.

Пръстите й докоснаха коприненогладката орехова рокля на Дух.

— Така ми каза Ричард, когато сподели с мен, че най—сетне е разбрал какво трябва да прави. Каза, че единственият суверен, който може да си позволи да го управлява, е разумът.

— Ричард ли го е казал? Точно с тези думи?

Калан кимна, загледана в Дух.

— Каза, че първият закон на разума е, че каквото съществува, съществува. Което е — е, и че от този основен крайъгълен принцип излиза цялото познание. Каза, че това е основата, от която изниква животът. Каза още, че да мислиш е въпрос на избор и че желанията и прищевките не са даденост, нито пък са начин за разкриването им. Предполагам, че Харолд е доказал това. Ричард каза, че разумът е единственият начин да разберем реалността — нашето основно средство за оцеляване. Ние сме свободни да избягваме усилието на мисленето, да отхвърляме разума, но не можем да избегнем наказанието на бездната, която отказваме да видим.

Тя се вслуша в огъня, пращящ в краката й, докато погледът й се спря върху фигурката, издялана за нея от Ричард. Когато Зед не каза нищо, тя погледна през рамо. Той гледаше в пламъците, по бузата му се бе изтърколила сълза.

— Какво има, Зед?

— Момчето само е стигнало до всичко това — гласът на стария магьосник бе някаква нелепа смесица от самота и тиха гордост. — Той го разбира и го обяснява превъзходно. Стигнал е до него съвсем сам, като го е приложил.

— Докъде е стигнал?

— До най—важното от всички правила — Шестото правило на магьосника: единственият суверен, който можеш да си позволиш да те управлява, е разумът. — В мътните му очи танцуваха пламъци. — Шестото правило е основата, върху която са положени всички правила. То не само е най—важното, но е и най—простото. Въпреки това е едно от най—често пренебрегваните и нарушавани правила и далеч най—презираното. То трябва да се брани, независимо от непрестанните и неуморни протести на лошите. Нищета, порочност и крайно унищожение бушуват в сенките извън неговата всеобемаща светлина, където полуистините протягат грозни нокти към изпълнените с вяра съмишленици, към най—всеотдайните ученици и най—самоотвержените последователи. Вярата и чувствата са мракът за светлината на разума. Разумът е самата същност на истината. Истинската слава на живота е изцяло в прегръдките на разума, на това правило. Като го отхвърля, като отхвърля разума, човек прегръща смъртта.

До утрото на следващия ден близо половината Галеански войници бяха изчезнали, завръщайки се в родината си според предсмъртната повеля на принц Харолд. Останалите, като капитан Райан и младите му войници, останаха верни на Д’Харанската империя. Лейтенант Лейден, бивш генерал, и цялата му част от Келтонски войници, също бяха изчезнали. Той остави на Калан писмо, в което се казваше, че след като Галеа е избира да напусне обединението на Д’Харанската империя, се връща на помощ на своята родина Келтон, тъй като със сигурност подобни егоистични действия като това на галеанците ще предизвикат придвижване на Ордена нагоре по река Керн, а оттам и заплаха за Келтон. Той пишеше, че се надява Майката Изповедник да разбере колко сериозна опасност грози Келтон и че няма намерение да напуска нея или Д’Харанската империя, а само да помогне на своя народ.

Калан знаеше, че войниците на Лейден си тръгват — генерал Мейферт и Уорън бяха дошли да я предупредят. Тя го очакваше и бе там, когато заминаваха. Каза на генерал Мейферт да не им попречи да постъпят както смятат за добре. Размирици в лагера не биха довели до нищо добро. Всъщност тези събития само засилиха мотивацията на останалите в лагера войници, изпълниха ги с гордост, че постъпват правилно.

Същия следобед, докато пишеше спешно писмо на генерал Болдуин, командващ всички Келтонски части, генерал Мейферт и капитан Райан дойдоха да я посетят. След като изслуша плана им, тя даде позволение на капитан Райан да подбере лично същия брой войници като отряда на генерал Мейферт, за да започнат нападения на частите на Ордена. Уорън и шест от Сестрите бяха изпратени с тях.

Сега, когато Императорският орден се бе изнесъл толкова далеч на юг, Калан имаше нужда от информация за това какво правят и в каква форма са. Освен това при лошото време, което Д’Харанската империя считаше за свое предимство, Калан искаше да продължава да притиска врага. Капитан Брадли Райан и отрядът му от почти хиляда души бяха изпитани планински бойци, израсли при такива условия. Калан се бе била редом с капитана и младите му Галеански войници и бе помогнала в развиването на умения за борба с далеч по—многоброен противник. Само ако този противник не надвишаваше чак милион…

Специалните части на генерал Мейферт, които допреди издигането му в чин бе командвал лично той, сега бяха предвождани от капитан Зимер — млад, мускулест Д’Харанец с квадратна челюст и заразителна усмивка. Неговите бойци притежаваха всичко, което имаха и момчетата на Райан, но умножено по три — бяха опитни, здрави, обучени да действат в състояние на стрес, неуморими, безстрашни и хладнокръвни. Това, което караше повечето войници да пребледняват като мъртъвци, извикваше усмивки на устните им.

Те предпочитаха точно такива битки — тук не бе нужно да се съобразяват с мащабните тактически упражнения, касаещи цялата армия, а можеха да използват пълноценно специалните си умения. Те оценяваха факта, че им се предоставя възможност да покажат най—доброто, на което са способни. Вместо да ги поставя на изпитания, Калан им даваше карт бланш.

Всеки от тези Д’Харански бойци колекционираше вражески уши.

Те бяха дълбоко предани на Калан, понеже тя не се опитваше да им слага юзди, вкарвайки ги в общата маса на цялата армия. А може би и защото всеки път, когато се завръщаха от поредната мисия, тя искаше да види нанизите им от уши. За тях бе огромно удоволствие да видят, че някой ги цени и се интересува от тях.

Калан възнамеряваше в един момент да ги изпрати за ушите на галеанците.