Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (39)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Калан пъхна крак в стремето, сграбчи седлото и се метна на коня. Студената кожа изскърца, щом тя е приведе напред и протегна ръка, за да помогне на Вирна да се метне зад нея. Веднага щом Прелатът се настани, Две Сестри внимателно й подадоха тежката дървена кофа. Кара и Сестра Филипа вече бяха готови на своя кон, Сестрата балансираше кофата на бедрото си.

— Пратете децата оттатък просеката — провикна се Вирна.

Сестра Дулсиния наведе посребрената си глава.

— Лично ще се погрижа, Прелате.

— Каквото успеете да приготвите след тръгването ни, разпилейте го с вятъра за всеки случаи, после се разпръснете по дължина на фронта, за да помагате, ако Орденът успее да се промъкне. Провалим ли се, Сестрите трябва да направят всичко възможно, за да задържат врага, за да могат колкото се може повече хора да преминат през просеката.

Сестра Дулсиния отново обеща да се погрижи за изпълнението на заповедите на Прелата.

Всички изчакаха мълчаливо няколко минути, за да набере Зед преднината, необходима му, за да намери Уорън и да му обясни ситуацията. Като че нямаше какво повече да се говори. Калан се съсредоточи върху предстоящата задача, като гледаше да не мисли за това дали ще стане или ще се провали. Дълбоко в себе си обаче знаеше колко изначално несъвършени са подобни решения, взети в последния миг на боя.

Когато реши, че е минало достатъчно време, Калан направи знак на Кара да тръгва. Двете се погледнаха за последно. Кара й се усмихна набързо в смисъл на „Късмет“, после пришпори коня си. Сестра Филипа се държеше здраво за Морещицата с една ръка, докато с другата балансираше кофата на бедрото си.

Щом тропотът от копитата на първия кон заглъхна в нощта, Калан за пръв път осъзна, че в далечината се чуват мощните бойни викове на стотици хиляди мъже от Императорския орден. Множеството гласове се сливаха в един общ тътен, който се чуваше все по—силно с приближаването им. Понякога й се счуваше, че звучи като жалното стенание на вятър през скалист каньон. Конят й пръхтеше и удряше копита в замръзналата земя. Ужасният напев ускори невъзможно пулса на Калан. Искаше й се да избяга, преди всичките тези мъже да са се изсипали върху тях, но трябваше да чака, за да има достатъчно време стъкленият прах, разпръснат от Кара и Сестра Филипа, да се разсее от пътя на втория кон.

— Де да можехме да използваме магия, за да се защитим. — прошепна Вирна, сякаш доловила мислите на Калан — Но не можем за съжаление, защото веднага ще ни усетят.

Калан кимна, почти без да я чува. Вирна просто искаше да каже нещо, колкото да не седят в тъмното притихнали и да слушат страховитите звуци на вражеската атака.

Отдавна забравила за лютия студ, с пулсиращо в ушите сърце, Калан седеше неподвижна като смъртта, втренчена в пустата нощ, опитвайки се да огледа от всички възможни страни предстоящите си действия, да прехвърли всичко в главата си, за да няма какво да я изненада и да трябва да решава в движение как да постъпи. По—добре да се подготвиш предварително, ако можеш, вместо да действаш на сляпо.

Докато седеше притихнала върху коня си, даде воля на гнева си. Гневният боец бе по—ценен от уплашения.

Подхрани гнева си с образите на всичките онези ужасни неща, които бе видяла Императорският орден да прави с хората на Средната земя. Остави споменът за всички видени трупове да премине през главата й, сякаш се бяха подредили в траурно шествие пред Майката Изповедник, за да молят за мъст. Спомни си всичките жени, които бе заварила да вият над труповете на деца, съпрузи, сестри, братя, майки и бащи. Спомни си лицата на силни мъже, изпаднали в състояние на пълна и мъчителна безпомощност пред безчувственото клане на приятели и близки. Видя мисления образ на тези мъже, жени и деца, изтезавани от ръцете на хора, на които не са сторили нищо лошо.

Императорският орден представляваше банда безскрупулни убийци. Те не познаваха милостта. И нямаше да я получат.

Спомни си и за Ричард, пленен в лапите на врага, преглътна обещанието си да избие всички, до последния швек, докато не си получи Ричард обратно.

— Време е — изрече след малко през стиснати зъби и да обръща поглед назад, попита:

— Готова ли си?

— Готова. Не забавяй ход за нищо на света, иначе самите ние ще станем жертва на изобретението си. Единственият ни шанс е да използваме максимално вятъра, за да сме сигурни, че отвява далеч от телата ни смъртоносния прах. Стигнем ли от другата страна, след като сме разпилели цялото количество, значи сме спасени. Дотогава в Ордена би трябвало да цари всеобщо объркване, ако не и тотална паника.

Калан кимна.

— Дръж се. Тръгваме.

Конят, вече превъзбуден от очакването, а вероятно и от приближаващите крясъци, скочи внезапно и едва не изтърси Вирна на земята. Тя се вкопчи с всичка сила в кръста на Калан. В същото време Калан също протегна ръка назад, за да й помогне да се задържи. Докато препускаха и Вирна възстановяваше равновесието си, кофата също се наклони, но тя успя да я закрепи. За щастие не загубиха нито прашинка.

Макар мускулестият ат да се подчиняваше на командите й и да препускаше с всички сили напред, ушите му бяха обърнати тревожно към приближаващата глъчка. Не му се нравеше да носи на гърба си двама души вместо един. Но в същото време бе добре обучен и бе участвал в достатъчно битки, за да знае какво означават приближаващите викове. Калан знаеше, че животното е подвижно и силно. А за това, което трябваше да направят, бързината бе жизненоважна.

Сърцето на Калан препускаше със скоростта на коня й, докато се врязваха все по—надълбоко в черната паст на долината. Врагът бе много по—близо, отколкото преди малко, когато Кара бе преминала пред авангарда им. Тропотът на копитата на коня й само отчасти заглушаваше бойните викове на безчетните вражески войници, нахлуващи отляво.

Ужасяващите спомени за юмруци и ботуши се втурнаха като лавина в главата й, докато слушаше шума от приближаващи в тъмното хора, жадни за кръв. Усещаше се по—уязвима от всякога. Опита се да превърне тези спомени в гняв към наглите натрапници, дошли да превземат родината й и да убиват хората й. Искаше да причини страдание на всеки един от тези войници, искаше да ги види трупове.

Не можеше да се каже точно на какво разстояние се намира врагът. Луната оставаше зад гърба й, така че тя не можеше да прецени точно и собствената си посока. Притесняваше се да не се е врязала прекалено близко и очакваше всеки момент върху нея да се изсипе лавина от подивели мъже. Въпреки страховете си искаше да бъде възможно най—близко до врага, за да изсипе ослепяващия прах право в лицата им и за да е сигурна, че е направила всичко възможно, за да подейства той максимално ефективно и да спре настъплението. Устоя на порива да насочи коня си надясно, далеч от врага.

Нощта изведнъж се взриви в студено жълто. Облаците от сиви се превърнаха в жълтооранжеви. Белият сняг стана ослепително ярък. Калан усети как дълбоко в съществото й откънтява някакъв ужасен звън.

На трийсетина метра отпред и може би три метра над земята пътя й пресече буйна лава от жълт и син огън, над която се изви гъст черен дим. Бушуващата сфера магьоснически огън осветяваше всичко около себе си. Макар да не бе насочен към нея, самият му вид и тътен накара Калан да изпита силно желание да избяга в ужас.

Знаеше достатъчно за магьосническия огън — как се впива плътно в кожата, — за да гледа да не се приближава много—много към него. Докосне ли те веднъж този жив огън, нищо не може да го отлепи от теб. Дори само една капчица магьоснически огън е достатъчна, за да разяде плътта ти до кокала. Никой не бе толкова смел или глупав, за да не се страхува от магьосническия огън. Малцина, докоснати от него, са преживявали достатъчно дълго, за да разкажат за преживения ужас. За онези, които все пак са оставали сред живите, отмъщението е била единствената мисъл, която ги е тласкала напред.

И точно тогава, в светлината на изливащата се огнена лава, Калан забеляза летящите напред орди, войниците, наизвадили мечове, боздугани, бухалки, секири, пики и копия и заглушаващи всичко с бойните си викове. Тези мъже, изскочили от черната нощ, всичките мрачни, страховити, жестоки, до един бяха вкопчени в здравата хватка на дивата страст за бой.

На лунната светлина Калан за пръв път се сблъска с истинския размер на вражеската армия. Рапортите бяха докладвали за броя, но сухите цифри не можеха да предадат внушителната картина на реалността. Досега сякаш съзнателно бе отказвала да приеме мисълта за истинския им брой. Сега нямаше какво да направи, освен да ги гледа ужасена, с ококорени очи и зяпнала уста.

Изведнъж осъзна, че врагът е много по—близо, отколкото бе очаквала. Сред океана от хора се виждаха факли, които щяха да бъдат използвани за подпалване на пожарища в Д’Харанския лагер. Сега те блещукаха и озаряваха неизбродимото море от хора, заляло долината. На хоризонта луната осветяваше безчет лъщящи оръжия, които се сливаха в една сребриста маса, върху която Калан сякаш очакваше да види да се носят кораби.

Настъпващата предна редица, оградена от искрящи щитове и копия, заплашваше да й отреже пътя. Калан заби дясната си пета в хълбока на животното, за да го насочи встрани от войниците. След като коригира посоката, пришпори яростно коня и той полетя напред с всички сили.

В следващия момент осъзна, че край нея вали дъжд от стрели, че в земята около коня й се забиват копия. Че в светлината на магьосническия огън врагът я вижда съвсем ясно.

Лавината от магьоснически огън я бе извадила на показ пред ордите на Императорския орден. Някъде в далечината, зад напредващата армия, огънят най—сетне се удари в земята и се взриви посред вражеската кавалерия. Конниците обикновено биваха оставяни на втора линия, готови да нападнат след първия сблъсък на пехотата с Д’Харанската армия. Нощта се изпълни с далечни предсмъртни крясъци на хора и животни.

Една стрела я облиза по крака. Съвсем наблизо прелетяха още. Една заседна в седлото точно под корема й, както се бе прилепила напред към гривата на коня. Очевидно и лунната светлина бе достатъчна, за да виждат нея и Вирна, препускащи покрай тях.

— Защо не ослепяват? — провикна се Калан през рамо.

Виждаше облака прах, носещ се зад гърба им, Не изглеждаше много по—различен от обикновената пушилка, която се вдигаше от копитата на кон, само дето Калан знаеше, че Вирна го изсипва от кофата си и го насочва към вражеските части, като гледа да е в равномерно количество. Кара бе минала преди тях и бе сторила същото, но явно нямаше ефект от действията й.

— Нужно е малко време, докато задейства — подвикна в отговор Вирна. — Трябва да помигат малко.

Подгони ги огън. В снега покапаха късчета пламък, разпиляха се, засъскаха като дъждовни капки по нагорещен камък. Конят галопираше напред ужасен, почти изпаднал в паника. Приведена напред, Калан го галеше успокоително по врата, за да му покаже, че не е сам.

Плъзна поглед по предната линия на настъпващия враг. Видя, че очите на войниците почти не се затварят. Всички бяха ококорени от превъзбуда пред предстоящия сблъсък.

Магьосническият огън, който бе хвърлил в паника конете и избухна във вражеските редици. Огнената лава заля вражите редици и предизвика взрив от нечовешки писъци. Подпалените мъже докосваха другарите си в строя и поваляха и тях. Паниката и ужасът нарастваха лавинообразно. Огънят наруши ритъма на атаката, пробивайки редиците. Отзад настъпваха нови и нови войници, поваляха неспособните да продължават и ги стъпкваха, за да бъдат подпалени самите те и на свой ред стъпкани от идващите зад тях.

Във въздуха изсвистя още една топка магьоснически огън, която се изля върху Ордена като вода от пропукал се бент. Изригването бе толкова мощно, че огненото течение помете цели редици бойци.

Недалеч от Калан и Вирна в отговор избухна нов мощен взрив огън, насочен към Д’Харанците. Почти едновременно с него отдясно излетя малка синя сфера, която посрещна вражеския огън във въздуха. Сблъсъкът произведе дъжд от искри, който се изля съвсем близо до Калан. Тя ахна и рязко сви наляво, за да избегне в последния момент тежка топка синкав огън, стоварила се непосредствено до тях. От нея изригна фонтан от искри.

Разминаха се на сантиметри от огъня, но затова пък се оказаха право срещу врага, настъпващ решително напред. Бяха толкова близо, че Калан можеше да прочете ругатните, които изричаха устните на войниците. Отново дръпна рязко юздите, този път за да свие надясно. Животното смени курса, но не достатъчно, че да избегне връхлитащите орди.

Върху главите на хората и по земята заваля порой от светещи късове. Конят бе толкова уплашен, че вече не се поддаваше на управлението й. Миризмата на изгоряла кожа внасяше допълнителна паника. Калан погледна надолу и видя, че част от защитната кожа на краката й се е подпалила. Малкият, но яростен пламък се разгаряше застрашително бързо под напора на вятъра. Не смееше да го потуши с ръка, за да не залепне за нея. Не искаше да мисли какво ще се случи, когато най—сетне пробие до плътта й. Когато това стане, трябваше да изтърпи болката — нямаше друг избор.

Вирна не бе разбрала какво става. Тялото й бе извърнато настрани, ръцете й продължаваха да разпръскват стъкления прах. С периферното си зрение Калан виждаше как той се носи зад тях. Дългата димна опашка се виеше, понесена от вятъра, насочена към врага, покрай предната линия, върху плътните редици войници в черния мрак. Още по—навътре в редиците на Ордена стъкленият прах се смесваше с праха, вдигнат от краката на толкова много хора.

Една стрела одраска коня по врата и потъна в тъмнината. Група мъже, видели я да приближава, се бяха втурнали да й препречат пътя. Калан задърпа юздите неистово, опитвайки се да накара коня да завие надясно. Обзет от неконтролируем ужас, той не се подчини и продължи да препуска напред. Калан се почувства безпомощна. Не можеше да направи нищо. Носеха се право срещу стена от разярени мъже.

— Приближаваме се твърде много! — изкрещя Вирна в ухото й.

Калан нямаше време да й отговори. Дясната й ръка трепереше от неистовото усилие върху юздата, но конят бе много по—силен от нея. Тя протегна десния си крак назад и заби пета с всичка сила в хълбока му, за да го накара да завие. Мъжете отпред насочиха пиките и копията си. Да се биеш бе едно, но да нямаш контрол над ставащото и да си ням свидетел на съдбата си бе съвсем различно.

— Калан! Какво правиш!

Прибавила тежестта и на крака си, тя най—сетне успя да принуди животното да се изнесе леко вдясно. Не бе достатъчно. Нямаше да има време да довърши завоя. Врагът й се стори като оловна стена, в която всеки миг щяха Да се разбият.

Само на три крачки от тях конят сведе глава.

— Добро момче! — насърчи го Калан.

Може би все още имаше шанс да избегнат остриетата. Калан се изправи на стремената и прилепи глава до гривата на коня, изправила гръб. Отпусна и двете юзди. Все е го притискаше с пети, но му осигури свободата, от която животното се нуждаеше.

Нямаше представа дали ще успее с допълнителната тежест на гръб. Само ако копията бяха по—къси! Изкрещя на Вирна да се държи.

Изведнъж точно пред тях се плъзна ивица нисък магьоснически огън. Мъжете, спуснали се стремглаво да препречат пътя на Калан, се хвърлиха на земята. Всички долепиха глави в студената земя. Огнените езици преминаха на сантиметри отгоре им и са забиха в снега току до Калан. В ушите й изригна едновременният крясък на хиляди мъже. Конят опъна снижената си глава и повдигна колене към тялото си. Напрегнал цялата си мощ, той скочи стремглаво напред. Гърбът му се изви във въздуха над главите на вражеските войници. Вирна нададе вик, ръката й стискаше като менгеме кръста на Калан. Приземиха се от другата страна на полегналите на земята войници. Запънала крака в стремената, Калан използва тежестта на тялото си, за да омекоти удара. Вирна нямаше тази възможност. Натоварен с допълнителна тежест, конят едва се задържа на крака, щом докосна земята, но успя да се овладее и продължи да галопира напред. Най—сетне успяха да се освободят от войниците на Ордена.

— Какво ти става! — изкрещя Вирна. — Ако продължаваш така, няма да мога да го разпръсквам равномерно!

— Съжалявам — отвърна Калан през рамо.

Въпреки студения вятър от лицето й се лееше пот. Откъсналата се група войници на Ордена бе застигната от другарите си. Свят й се зави от облекчение, като си помисли как бяха на косъм от лапите им.

В далечината зад тях нощта бе озарена от огнена буря. Зед и Уорън им показваха какво е истински старовремски магьоснически огън — точно както бе обещал Зед. Демонстрацията бе наистина ужасяваща, макар и недостатъчна, за да спре войска с размерите на Ордена. Родените с дарбата в редиците на Императорския орден вече бяха успели да се намесят, така че броят на жертвите и ранените намаляваше. Но двамата магьосници бяха осигурили на Вирна и Калан необходимото време.

Калан чу бойния вик на Кара, яздеща право към тях.

Този път конят на Калан имаше по кого да се води и послушно тръгна след жребеца на Кара. След малко намали ход и спря. Калан бе на ръба на силите си, животното също. Щом скочиха от коня, спрял до Кара и Сестра Филипа, Вирна хвърли празната кофа на земята. Калан се радваше, че е тъмно, за да не могат другите да видят треперещите й крака. С облекчение забеляза, че огънят се бе насочил към врага, преди да се взриви.

Четирите проследиха мълчаливо как нощта полудява от пламъци, повечето посрещнати от магически щитове, но все пак достатъчно, за да причинят щети на врага. Зед и Уорън обстрелваха Ордена с нестихващ порой от огнени кълба. Крясъците на ранените се носеха надалеч. Вражеските магьосници отвръщаха на огъня, обстрелвайки със смъртоносни огнени кълба Д’Харанските редици, но пък Сестрите в Д’Харанския лагер на свой ред бяха успели да изградят защитни щитове.

Огромната армия на Ордена обаче не спираше похода си. Смъртоносният огън само ги забавяше и тук—там внасяше безпорядък в редиците им.

Щом родените с дарбата и от двата лагера се окопитеха, успяваха да изградят защита срещу атаката на противника. Калан беше наясно, че авангардът на Д’Харанската армия няма никакъв шанс срещу унищожителния порой на Ордена. Нямаше да успеят дори да ги забавят. На лунната светлина забеляза как Д’Харанските войни започват да изоставят позициите си.

— Защо не действа? — прошепна Калан повече на себе си. Наклони се към Вирна. — Сигурна ли си, че сте го приготвили както трябва?

Загледана в устремната атака на врага и заслушана в бойните им викове, Вирна сякаш не чу въпроса й. Калан провери меча си. Осъзнаваше колко безполезни биха били всякакви опити за водене на бой. Усети меча Ричард на гърба си и се замисли дали да не го извади, но реши, че би било по—добре да бяга. Дръпна Вирна, подканвайки я да се метне на изтощения им кон. Кара правеше същото със Сестра Филипа.

Тъкмо вдигаше крак към стремето, когато забеляза забавяне във вражеските редици. Видя олюляващи се тъмни фигури. Някои опипваха въздуха с разперени ръце. Други падаха на земята.

— Виж! — посочи й Вирна.

В нощта започна да се надига безкраен стон на дива агония, който се усилваше за броени секунди. Клатушкащи се мъже падаха един връз друг. Някои въртяха мечовете си към невидим враг, посичайки вместо това ослепелите си другари.

Предните линии забавиха ход, докато накрая почти пълзяха. Войниците продължаваха да прииждат изотзад, изливайки се върху спрялата предна линия. Конете на кавалерията изпаднаха в ужас и започнаха да мятат ездачите от гърбовете си. Уплашени животни се разбягаха във всички посоки, без да забелязват хората, които тъпчат. Обръщаха се каруци. В редиците на врага настъпи хаос.

Атаката спря. Орденът бе прикован на място.

Зед и Уорън изскочиха от мрака и спряха край четирите жени. И от двамата се лееше пот въпреки студената нощ. Калан стисна кокалестата ръка на стария магьосник.

— Вие, двамата, се справихте прекрасно с онези, дето се опитваха да ни препречат пътя.

Зед посочи Уорън:

— Заслугата е негова, не моя.

Уорън сви рамене.

— Видях, че сте в затруднено положение.

Всички стояха удивени и наблюдаваха ослепяващата пред очите им армия.

— Ти се справи, Вирна — обърна се към Сестрата Калан. — Ти и твоят стъклен прах ни спасихте.

Най—сетне двете с Вирна се прегърнаха и дадоха воля на сълзите си.