Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (64)

ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ричард хвърли стиската слама и изтръска сламките от кожената си престилка. Ръцете го боляха от търкането на камъка със слама, натопена във фина абразивна глина.

Когато обаче видя блясъка на камъка, чудесния полир, искрящия мрамор, който като че ли поемаше светлината и после я отразяваше обратно, се почувства замаян.

Фигурите се издигаха над светещата основа от груб камък. Грапавите черти, оставени от зъбците на прокарвани в различни посоки инструменти, все още се виждаха под прасците, където започваше статуята. Той искаше да си личи, че скулптурата е дело на човешка ръка и че фигурите са от камък.

Двете фигури бяха почти два пъти по—високи от него. Статуята бе донякъде израз на любовта му към Калан — не можеше да я изключи от мислите и делото си, защото тя бе идеалът му за жена. Но все пак жената от статуята не бе Калан. Бяха прекрасен мъж и прекрасна жена, нарочно събрани. Те се допълваха един друг — двете вечни части на онова, което се наричаше човешко.

Извитата част на слънчевия часовник бе поставена от Виктор и хората му преди няколко дни, когато Ричард работеше на строежа на императорския дворец. Те бяха оставили платното върху скулптурата, докато работеха. След като дискът бе прикрепен, Ричард сложи и пилона, който щеше да служи като стрелка, и довърши ръката, която го държеше. Основата на пилона бе закрепена със златна топка.

Виктор още не беше виждал статуята. Вече беше извън себе си от нетърпение.

Ричард се взираше във фигурите, а единствената светлина, която проникваше в затъмнената стая, идваше от прозореца над него. Този ден бе освободен от работа, за да подготви статуята за пренасянето й до площада тази вечер. В стаите зад вратата на работилницата се чуваше безспирният звън на чуковете — помощниците на Виктор изпълняваха поръчки за двореца.

Ричард стоеше в почти пълна тъмнина и слушаше звуците, долитащи от ковачницата, наслаждавайки се на силата на своето творение. Стана точно така, както го искаше.

Фигурите на мъжа и жената изглеждаха като че всеки момент ще си поемат дъх и ще слязат от каменния постамент. Имаха кости и мускули, стави и плът.

Плът в камък.

Само едно нещо липсваше, само едно оставаше да се довърши.

Ричард взе чука с дървена глава и едно остро длето.

Когато погледна нагоре към завършените фигури, почти повярва на думите на Калан, че когато вае, използва магия. Той обаче добре знаеше — това бе съзнателен акт на човешкия интелект и нищо повече.

Стоеше изправен, с длето и чук в ръка, и се взираше в статуята, чрез която бе вдълбал мислите си в камък. Това бе моментът, в който можеше да се наслади на върховното постижение на своето творчество — точно както си го бе представял в началото.

То бе доведено до край само заради този един—единствен миг и бе само негово.

В този момент то бе чисто, неопетнено от мислите на другите. В този момент то бе неговото велико постижение и той усещаше ценността му, както усещаше сърцето и ума си.

Отпусна се на едно коляно пред фигурите. Допря студената стомана на длетото до челото си и затвори очи, за да се съсредоточи върху последната си задача.

— О, острие, бъди ми вярно и днес!

Дръпна окаченото на врата си червено парче плат към носа си, за да не вдишва мраморния прах, и нагласи длетото към белезите, които бе направил върху равната повърхност, приготвена точно над ядрото на пукнатината. Стисна чука и се захвана да дълбае името на статуята — точно в основата, за да могат всички да го прочетат.

* * *

Ничи стоеше зад ъгъла на сградата, където пътят завиваше, и гледаше надолу по хълма. Ричард тъкмо излизаше от ковачницата, където ваеше своята статуя. Вероятно отиваше да извика хората, които щяха да му помогнат да я прекара до двореца. Затвори вратата, но не й сложи веригата. Явно не смяташе да се бави.

По целия хълм бяха пръснати различни работилници и във всяка от тях бе пълно с мъже. Търговци, кожари, златари се трудеха, а наоколо се носеше непрекъснат звън на триони, пили и чукове. Неспирният шум на труда късаше нервите. Много от мъжете, които минаваха покрай нея, й хвърляха пламтящи погледи, но изразът в очите й бързо ги охлаждаше.

Видя как Ричард се скри зад ковачницата и се затича надолу по пътя. Беше му обещала да изчака, докато завърши статуята си и едва тогава да отиде да я види, и удържа на думата си.

И въпреки това изпита неудобство. Не знаеше защо, но имаше чувството, че едва ли не осквернява свещено място. Ричард не я бе канил да види статуята му. Беше я помолил да изчака, докато свърши. Статуята бе готова и тя не можеше да чака повече.

Ничи не искаше да я види чак на площада пред двореца, заедно с всички останали. Искаше да остане сама с нея. Не я интересуваше Орденът, нито пък техният интерес към статуята. Не искаше да стои там долу, с всички останали — с хора, които дори няма да разберат смисъла на скулптурата. Това бе лично за нея и искаше да я види насаме.

Посегна към вратата, без никой да я види или дори да й обърне внимание. Огледа се в ярката, леко мъглива следобедна светлина, но видя само мъже, задълбочени в работата си. Отвори вратата и се вмъкна вътре.

Стаята бе тъмна, стените бяха черни, но статуята бе добре осветена от светлината на разположен високо към тавана прозорец. Ничи не погледна направо към статуята, а задържа очите си сведени, докато се приближаваше към огромния каменен блок, за да го види отведнъж в анфас.

Когато стигна на мястото, пулсът й биеше ускорено. Тя се обърна.

Погледът й обгърна двете фигури — от краката, робите, ръцете, телата им чак до лицата. Като че ли гигантски юмрук стисна сърцето й и то спря да бие.

Ето какво бе видяла в очите на Ричард — но сега то бе изваяно в искрящия бял мрамор. Ефектът от гледката на това нещо, пресъздадено в действителността, бе като гръмотевичен удар.

В този момент целият й живот, всичко, което някога й се бе случвало, всичко, което бе виждала, чувала или правила, изглеждаше събрано наедно в една светкавица от емоционална енергия. Ничи изкрещя от болка пред силата на тази красота — най—вече пред красотата, която тя пресъздаваше.

Очите й се спряха на името, издълбано в основата на камъка.

ЖИВОТ.

Ничи се свлече на пода, обляна в сълзи, изпълнена със срам, ужас, отвращение, с внезапно заслепило я просветление.

…С чиста радост.