Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (69)

ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Ричард чу пляскането на стъпки по мокрия под на залата. Жената бе отишла да доведе помощ. Може би бе намерила някого.

В стаите и залите в далечината Ричард чуваше от време на време писъци, а експлозии от магия пробиваха мрака — убиваха или раняваха хора.

В лунната светлина се появи жена.

— Ричард? Ричард?

Ричард присви очи в тъмнината.

— Коя сте вие? — успя да прошепне.

Тя се втурна към него и падна на колене. Ахна, като видя Калан, простряна на пода до него.

— Какво се е случило с Майката Изповедник?

Ричард се намръщи. Тя познаваше Калан.

— Коя сте вие?

Тя пак го погледна.

— Аз съм Сестра. Сестра Алесандра. Бях за малко в града, търсех Ничи, но … няма значение. Намери ме някаква жена, точно долу в залата, и каза, че си ранен. Човекът, който извая статуята. Опитвах се отчаяно да се добера до теб по—рано, но не можах да пробия. Кажи ми къде си ранен. Ще се опитам да ти помогна.

— Прободен съм с меч.

За момент тя замря неподвижна и тиха.

— Под ръцете ми.

Тогава тя погледна и бързо прошепна молитва.

— Мисля, че мога да ти помогна. Страхувах се …

— Искам Ничи да го направи.

Сестра Алесандра се огледа.

— Ничи? Къде е тя? Търсих я. Ан ме изпрати да я на меря.

Очите на Ричард се спряха на неподвижното тяло на Калан.

— Можеш ли да й помогнеш?

Видя как очите на жената се отместиха от неговите.

— Не, не мога. Тя е свързана с Ничи с магия. Срещали сме се преди и тя ми го каза. Нищо не мога да направя през щита на връзката с Ничи.

— Тя дали … дали е още …

Жената погледна Калан, после се наведе пак към него.

— Тя още е жива, Ричард.

Очите му се затвориха от облекчение и от болка.

— Лежи си — каза тя.

— Но Ничи ми трябва …

— Кървиш. Това е лошо, Ричард. Още малко и ще изгубиш твърде много кръв. Ако почакам още, никой няма да може да те излекува. Ще си се отдалечил твърде много от този свят, за да се намери сила, която да те изтегли обратно. Не мога да чакам.

Освен това съм тук, за да се опитам да спра Ничи. Познавам я по—добре от всеки друг. Не можеш да оставиш живота си в нейни ръце. Не можеш да й се довериш.

— Това не е вярно. Познавам …

— Тя е Сестра на мрака. Аз съм тази, която я поведох по тъмния път. Дойдох тук, за да я изведа обратно. Но докато това не стане, не можеш да й се доверяваш. Хайде, нямаш много време. Искаш ли да живеете, или не?

Всичко бе напразно. Усети сълза в ъгълчето на окото си, която се плъзна по бузата му.

— Ще живея — каза той.

— Знам — отвърна тя с усмивка. — Видях статуята.

Сега си махни ръцете — трябва да сложа там моите.

Ричард отпусна ръцете си покрай тялото, а на тяхно място се наместиха дланите на жената. Почувства се безпомощен. Не можеше да се съсредоточи върху друго, освен върху разкъсващата болка.

Усети как магията се промъква в него, по очертанията на разкъсванията дълбоко в тялото му. Стисна зъби, за да задържи вика си.

— Дръж се — прошепна тя. — Положението е доста сериозно. Ще боли, но след малко болката ще премине.

— Разбирам — каза той. Пое си рязко дъх. — Хайде, направи го.

Болката от нейната магия го изгори като нажежени до бяло въглени, хвърлени върху гола плът. Почти извика, но изведнъж болката рязко утихна. Ричард лежеше със затворени очи, дишаше тежко и я чакаше да се върне. Усети как ръцете на Сестра Алесандра се изплъзват от раната.

Отвори очи и видя широко отворените й очи. За момент се зачуди какво става.

Тогава видя от гърдите й да стърчи стоманеното острие на меч. Пръстите се вдигнаха към гърлото й, а от устата й тръгна струйка кръв. На устните й се появи безмълвен вик.

Една съсухрена ръка я блъсна настрани.

Тя бе пронизана с меча, с който Ричард се бе бил с Калан. Ръката на Ричард слепешката подири дръжката на Меча на истината, но нечий крак ритна оръжието му настрани.

В лицето му се ухили черепът на самата смърт.

— Ти създаваш много проблеми, Ричард Сайфър! — разнесе се простъргващият глас от мрака над него. — Но най—после на проблемите ще бъде сложен край.

Високата ъгловата фигура в роба и измачкано кепе се надвеси над безпомощно простряното му тяло върху мокрия студен под.

— Нищожният ти бунт ще бъде смазан, това поне мога да ти обещая, преди да умреш. Глупавата им детска глезотия ще свърши. Хората скоро ще се опомнят. Такива като теб се харесват само на екстремистите. Повечето разбират, че имат дълг към своя ближен. Усилията ти ще останат напразни.

Брат Нарев махна с ръка, като че ли въвеждаше някого.

— Съвсем подходящо място за умиране, нали, Ричард? Тези стаи ще се превърнат в стаи за разпит. Веднъж си успял да се измъкнеш от едно подобно място, но този път няма да можеш. Ще умреш в една от тези стаи, както трябваше отдавна да стане. Аз, от друга страна, ще живея дълго—дълго и ще доживея да видя как Орденът ще наложи морала по света. Тук долу, в тези стаи, екстремистите като теб ще признават злодействата си. Исках само да знаеш тези неща, преди да потънеш за вечни времена в студената прегръдка на Пазителя.

Тънките като клечки пръсти на Брат Нарев се извиха, докато призоваваше магията си. Ричард видя белият пламък около ръцете на свещеника да се спуска надолу. Ричард стисна ръката на Калан, наблюдавайки как бялата светлина на смъртта пълзи към него.

Светлината придоби цвят на мед. Като че ли въздухът се сгъсти, а светлината се разпадна настрани.

Яростно ръмжене се надигна в гърлото на Нарев. Той ядосано размаха юмрук.

— Притежаваш магьосническа дарба. Кой си ти?

— Аз съм най—страшният ти кошмар. Аз съм мислещ човек, който не може да се заблуди от лъжите ти, както не може и да изгори в смешната ти магия.

Брат Нарев се опита да блъсне с крак лицето на Ричард, но той успя да блокира удара. Хвана Нарев за глезена. Онзи изгуби равновесие и бясно задърпа крака си, за да го освободи. Усилието да задържи крака на Нарев като че ли отново разкъса вътрешностите на Ричард. Той се опита да издържи, но пръстите му се плъзгаха по влажната кожа.

Щом освободи крака си, Нарев се наведе и сграбчи дръжката на меча, забит в гърба на Сестрата. Дръпна го, но не успя да го извади. Изръмжа яростно, а ботушите му се пързаляха по плъзгавия под, докато дърпаше оръжието.

Ричард знаеше, че веднъж въоръжен, Нарев бързо ще приключи с него.

С цялата си сила се хвърли в краката му. Брат Нарев падна на мокрия под. Ричард усети пронизваща болка в корема, но я преодоля и сграбчи Брата за краката, за да му попречи да се изправи. Съсухрените пръсти дращеха лицето му, като търсеха очите. Ричард изви глава. С огромно усилие стисна тежката роба и придърпа тялото на мъжа към себе си, като в същото време се пазеше от ударите по лицето си.

Хвана Брат Нарев за гърлото. Тънките пръсти на онзи също се сключиха около гърлото на Ричард. Двамата се загърчиха от усилието всеки да удуши пръв противника си. Ричард въртеше глава, за да попречи на Нарев да успее да го стисне смъртоносно, и в същото време се опитваше да сложи пръсти върху гръкляна на Брата и да спре дъха му.

Онзи се опита да се завърти и да отхвърли Ричард от себе си. Ричард разтвори крака, за да не може Нарев да го обърне, и здраво го стисна, докато онзи се гърчеше и бореше. Чувстваше как вътрешностите му се разкъсват.

Бе прекарал месеци в здрава работа с чука и длетото.

Тялото му бе заякнало, но от загубата на кръв и силата му отслабваше. Стисна го колкото можа. Пръстите около собственото му гърло се поотпуснаха.

Очите на Нарев се разшириха, когато Ричард най—накрая успя да започне бавно да го задушава. Кокалестите ръце заудряха Ричард по гърба.

Изведнъж яростно сграбчиха Ричард за косата.

Брат Нарев освободи крака си и заби коляно в раната на Ричард.

Светът побеля от болка.

* * *

Ничи се опомни, все още замаяна, и чу нисък, гъгнещ смях. Познаваше гласа. Познаваше миризмата. Кадар Кардиф.

Чу пращене, пукане, съскане. Разбра, че е факла. Той я размахваше близо до лицето й — толкова близо, че тя усети ужасната горещина върху плътта си. Капка врял катран падна върху крака й.

Ничи изпищя от болка.

— Каквото повикало, такова се обадило — изсъска Кадар в ухото й.

— Не ме интересува какво ще ми направиш — изкрещя Ничи ожесточено. — Радвам се, че навремето те изгорих. Радвам се, че е трябвало да се молиш.

— О, скоро и ти ще се молиш, съвсем скоро. Може би сега не мислиш така, но ще видиш, че огънят кара човека да прави учудващо много неща. Сега ще разбереш какви точно. И ще започнеш да се молиш.

С цялата си сила Ничи се опита да се отскубне. Можеше да развали магията, само Калан да бе по—наблизо.

Огънят пред очите й я изпълваше с ужас. Трябваше само да прекъсне връзката между себе си и Калан. Можеше да я унищожи. Не бе нужно да го прави, за да си възвърне силата. Върнеше ли си магията, щеше да успее да избяга.

Щеше да й струва живота на Калан, но Ничи щеше да си върне силата и да се спаси от пламъците.

Но за да го направи, трябваше да убие Калан.

— Дали първо да не ти изгоря лицето, Ничи? Прекрасното ти лице? Или да започна от краката ти? Кое да бъде? Изборът е твой.

Ничи задъхано се бореше, мъчеше се да държи тялото си далеч от пламъците. Съскащата факла се движеше пред лицето й. Знаеше, че заслужава такава съдба, но страхът й я бе хвърлил в дива паника.

Не искаше да къса връзката, не искаше да убие Калан, но не искаше и да умре по този начин. Не искаше плътта й да изгори.

— Ще започнем отдолу, за да слушаме по—дълго писъците ти.

Кадар приближи факлата и я докосна до ръба на роклята й. Ничи изпищя, когато черната дреха се подпали. Подобен ужас бе ново усещане за нея, за пръв път от детските си години усещаше, че има нещо, което я интересува и което не иска да загуби — живота си.

Но и в този миг на неописуем ужас Ничи знаеше, че колкото и да боли, колкото и да е страшно, няма да отнеме живота на Калан. Ричард й бе дал търсения отговор. Вече бе взела твърде много от него. В замяна на получения урок нямаше да го предаде.

Макар че Калан, заради връзката си с Ничи, щеше да изстрада същата съдба, щеше да умре в същата агония, Ничи нямаше да е причината. Нямаше тя да я убие. Кадар ги убиваше, не Ничи. Тя нямаше да убие Калан, за да спаси живота си.

Кадар Кардиф се кикотеше на гледката на горящата й рокля. Държеше я здраво и Ничи не можеше да се измъкне.

Точно в този момент една тъмна сянка изникна от нищото и се вряза в тях. Те се преобърнаха назад, а въздухът наоколо се изпълни с огън. Ничи се търкаляше, а водата по пода изгаси роклята й.

Човекът, който се бе блъснал в тях, тъкмо се изправяше и разтърсваше глава, като че ли да я проясни. Ничи я позна. Беше Морещицата, Кара.

Кадар седна, видя жената и посегна с факлата.

Ничи се хвърли към Кадар, грабна факлата с две ръце и я заби в лицето на огромния мъж. Катранът се плисна по маската му от дрипи. Дрехите по гърдите и около главата му изведнъж лумнаха в пламъци.

Кадар изкрещя, когато пламъците обхванаха вече изгорената му плът. Ничи бе чувала, че да изгориш веднъж горяла кожа е по—страшно дори от първия път. По писъците му разбра, че е вярно.

Ничи грабна ръката на Кара, докато тя се изправяше на крака.

— Бързо! Трябва да намеря Ричард!

Като излязоха от стаята, където писъците на Кадар бавно затихваха в насечени стонове, докато пламъците го задушаваха, Кара хвана Ничи за косата и насочи своя Агиел на сантиметри от лицето й.

— Посочи ми само една причина, поради която да ти поверя живота на Господаря Рал.

Ничи се взря в очите на Кара.

— Фактът, че видях статуята и разбрах колко съм грешала. Някога правила ли си грешки, Кара? Големи грешки? Разбираш ли какво е да осъзнаеш, че неволно си служила на злото и си причинявала злини на добри хора?

Разбираш ли, че Ричард ми показа, че има нещо, за което си струва да се живее?

Ничи намери Ричард, легнал по гръб, в безсъзнание или почти в безсъзнание. Главата му бе полегнала на част от каменна ръка. Калан лежеше притисната до него и плачеше. Животът бавно го напускаше.

Ничи се потресе, като видя всички трупове наоколо. Сестра Алесандра, Брат Нийл, Брат Нарев. По вида на Ричард разбра, че не трябва да бърза, ако иска да има някакъв шанс да му помогне.

Ничи коленичи до Калан. Жената бе на черния ръб на отчаянието, държеше се за последните нишки надежда. Беше изминала толкова път само за да бъде с него, решена да понесе всичко, за да е с него. А сега човекът, който бе обичала най—много през живота си, лежеше и кръвта му изтичаше — и тя знаеше, че е пронизан от собствената й ръка.

Ничи хвана Калан за рамената и нежно я дръпна. Калан объркано вдигна очи, пълни с омраза и надежда.

— Калан, трябва да разваля магията, за да мога да му помогна. Нямаме много време.

— Не ти вярвам. Защо ти е да ни помагаш?

— Защото ви го дължа, дължа го и на двама ви.

— Ти ни причини само страдания и …

Кара я хвана за ръката.

— Майко Изповедник, няма нужда да й вярваш. Довери ми се. Казвам ти, че Ничи може би ще успее да го спаси. Вярвам, че ще се постарае. Моля те, остави я.

— Защо да й се доверявам в последните минути от живота му?

— Моля те, дай на Ничи възможността, която някога Господарят Рал даде на мен.

Калан потърси очите на Кара и после се обърна към Ничи:

— Знам какво е да си там, където е той сега. Била съм там. Избрах живота. Сега е негов ред. Какво трябва да направя?

— Ти и Ричард вече направихте достатъчно — Ничи пое обляното в сълзи лице на Калан в ръцете си. — Просто стой спокойно и ми се довери.

Калан трепереше отчаяно. Дългата й коса бе сплъстена и мокра. Просмукана от кръвта на Ричард. Не можеше да направи нищо повече за него и го знаеше.

Ничи трябваше да се погрижи.

Калан я гледаше в очите и Ничи възпламени свързващата нишка магия с надеждата да успее навреме.

Калан се вцепени от шока на болката, която я обзе. Ничи добре знаеше колко боли, защото чувстваше същото.

Млечнобяла светлина се изви между двете жени, свързвайки ги сърце в сърце. Отначало едва трептяща, светлината се усили до ослепителна яркост, а болката стана още по—силна.

Устата на Калан се отвори в безмълвен вик. Зелените й очи се разшириха от болката, която ги бе заляла, а коренът на магията, вплетен във всяка частичка от телата им, вибрираше под призива на светлината.

Ничи сложи ръце на сърцето си, пред блестящата струя светлина, и започна да изтегля силата си.