Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Когато приключи с разтоварването на последната каруца желязо, Ричард се наведе напред и опря ръце в купчината, отпуснал глава върху гърдите си, запъхтян. Мускулите на ръцете и раменете му пулсираха. С двама души беше по—лесно — един в каруцата, един долу. Но онзи, който трябваше да му помага, бе напуснал преди няколко дена с обяснението, че не се отнасят подобаващо с него. Всъщност на Ричард изобщо не му липсваше компанията на другия. Дори когато онзи все пак благоволяваше да се надигне, присъствието му повече пречеше, отколкото помагаше.

Светлината, нахлуваща през високите прозорци, избледняваше; небето на запад се обагряше в пурпур. Ричард бе плувнал в пот, която капеше от тялото му и се стичаше на струйки по прашната повърхност на железата под него. Искаше му се да се бухне в леден планински извор. Дори от самата мисъл му стана по—добре. Докато си глътне въздух, остави мисленият образ за планинския поток да поосвежи главата му.

По пътеката се появи Айшак с лампа в ръка.

— Много работиш, Ричард.

— Мислех, че за това съм нает.

Айшак задържа погледа си върху него за момент.

— Чуй какво ще ти кажа: това, че си даваш много зор в работата, ще ти създаде главоболия.

Ричард работеше в склада вече от три седмици. Работата му бе да товари и разтоварва каруците. Беше се за познал с доста от работниците. Разбираше прекрасно какво има предвид Айшак. — Още ме е страх да не ми се наложи да плувам с метален прът, вързан на врата.

Лицето на Айшак се отпусна и мъжът избухна в гръмогласен смях.

— Онова, дето ти го казах тогава, си беше само заради Йори.

Йори беше каруцарят, отказал да помогне в разтоварването на разпадналата се на пътя каруца. Ричард се прозя.

— Знам, Айшак.

— Тук не е като фермите, където си отрасъл. Законите на Ордена са различни. Ако искаш да продължаваш напред, трябва да се грижиш за нуждите на останалите. Така е устроен светът сега.

Ричард долови предпазливостта в гласа на Айшак, също и тънките нотки на предупреждение.

— Прав си, Айшак. Благодаря ти. Ще се опитам да се вслушам в съвета ти.

Айшак махна с лампата към вратата.

— Тая вечер има сбирка на работниците. Гледай да не закъсняваш.

Ричард изсумтя:

— Не знам. Късно е, а съм скапан. Наистина предпочитам …

— Нали не искаш да влезеш в устата на хората. Да за почнат слухове, че си саможив и необщителен.

Ричард се усмихна насила.

— Мислех, че тези сбирки са доброволни.

Айшак отново избухна в смях. Ричард си взе раницата от рафта в ъгъла и забърза след мъжа, който го изчака и заключи.

На фона на падащия мрак Ричард едва различи силуета на Ничи, седнала на оградата край входа. Все още не бяха получили стая, така че тя често идваше да го вземе от склада, щом й писнеше да седи по опашки за хляб и други стоки от първа необходимост. Двамата се прибираха заедно към навеса, който си бяха устроили на една тиха уличка на около километър разстояние. Ричард бе заплатил малка сума на няколко хлапета от района да им пазят мястото. Момчетата бяха достатъчно малки, за да са благодарни за изкараните пари, и достатъчно големи, за да изпълняват с усърдие работата си на пазачи.

— Успя ли да намериш хляб? — попита Ричард още с приближаването.

Тя скочи от оградата.

— Не — свърши. Но взех малко зеле. Ще направя супа.

Стомахът му къркореше. Беше се надявал тя да носи хляб и с удоволствие би изял един комат веднага. Супата щеше да отнеме време.

— Къде ти е раницата? И щом казваш, че си купила зеле, къде е?

Тя се усмихна и му подаде нещо мъничко. Изпъна ръка и я повдигна нагоре, за да се види това, което държеше в Нея на фона на падащия мрак. Беше ключ.

— Стая? Получила си стая?

— Следобед отидох в едно квартирно бюро. Името ни най—сетне беше излязло. Дадоха ни стая — на господин и госпожа Сайфър. Можем да спим там още тази нощ. Което е добре, понеже както изглежда, ще вали. Вече си пренесох нещата.

Ричард разтърка схванатите си рамене. Изведнъж изпита отвращение към всичко, през което го прекарваше тази жена — и което трябваше да изтърпи Калан. От време на време изпитваше някаква неудържима страст да унищожи всичко, което правеше Ничи. Но обикновено бързо му минаваше и се оставяше на течението на цялата тази лудост.

— Къде се намира къщата? — Надяваше се да не е на другия край на града.

— Проверявали сме там веднъж. Не е далеч. Онази с петното точно до вратата.

— Ничи, всички кооперации имат петна край вратите.

— Петното, което приличаше на задница на кон с вдигната опашка. Ще се сетиш.

Ричард умираше от глад.

— Тази вечер пак ще трябва да ходя на една от онези сбирки.

— О! — възкликна Ничи. — Работническите сбирки са нещо важно. Така човек си припомня правилния път и задълженията към ближния.

Сбирките бяха истинско мъчение. Там никога не ставаше нищо полезно. Понякога се точеха с часове. Имаше обаче хора, които живееха едва ли не само с мисълта за тези мероприятия — можеха да говорят с часове за достойнствата на Ордена пред другарите си. Това бе техният звезден час, техните петнайсет минути слава.

Тези, които не присъстваха, биваха давани като пример за хора, които не отдават нужните плам и усърдие за осъществяването на каузата на Ордена. Ако съответният човек не си намереше достатъчно убедителна причина за отсъствие, можеше дори да бъде заподозрян в изменничество. Все едно колко лъжливи обвинения щяха да измислят срещу него. Самото им повдигане караше някои хора да се чувстват по—значими в страна, където равенството се прокламираше за най—висш идеал.

Изменничеството бе тъмен облак, надвиснал постоянно над светлото небе на Ордена. Никак не бе необичайно да се види как местната стража отвежда в ареста някой заподозрян в измяна. Чрез мъчения се изтръгваха самопризнания, които потвърждаваха справедливостта на обвинението. Хората, които се разпростираха най—надълго и широко и говореха най—пламенно на тези сбирки, бяха всъщност онези, посочили най—много предатели и доказали вината им — било то и чрез мъчения.

Подмолни течения, наслояващи напрежението в Алтур’Ранг, караха мнозина да се притесняват за постоянния поток на неподчинение и измяна — за който се говореше, че идва откъм Новия свят. Висшите служители на Ордена не се колебаеха да изтръгват от корен всеки акт на неподчинение — веднага щом им бъде докладвано за такъв. Имаше хора, които изпитваха такъв ужас да не би пръстът на оратора да се забие в техните лица, че се превръщаха в ревностни привърженици на всичко, което се говореше от трибуната.

На редица градски площади, като постоянно напомняне за това какво сполетява човека, попаднал в грешна компания, телата на изменниците се набиваха на колове и се оставяха да висят във въздуха, изложени на клюновете на свирепи птици, докато от труповете им не останеше само скелет. Съществуваше дори майтап, който си разменяха работниците, ако някой се държеше не в съгласие с общоприетата линия — „Май ще те видим погребан в небето“.

Докато завиваха към улицата, която водеше към залата, Ричард се прозя.

— Не си спомням никакво петно, дето прилича на конска задница.

Вървяха по тъмна улица. Под краката им отхвръкваха камъчета. Пред тях се поклащаше газената лампа на Айшак, който бързаше да не закъснее за сбирката.

— Тогава вниманието ти бе другаде. Става въпрос за къщата, в която живее онази тройка.

— Тройка какво?

Изпревариха ги още забързани работници — някои познаваше, други не.

В същия миг си спомни. Спря.

— Имаш предвид онези трима непрокопсаници с ножовете?

Едва успя да различи кимването й в тъмното.

— Точно така.

— Чудесно! — Ричард обърса лицето си с ръка. Продължиха напред. — Не попита ли дали не можем да живеем на друго място?

— За новодошлите в града е истинско щастие изобщо да си намерят подслон. Стаите се избират, когато името ти се изкачи нагоре в списъка. Ако откажеш, падаш отново най—отзад.

— Даде ли пари за стаята?

Тя сви рамене.

— Само колкото имах.

Ричард стисна зъби, но този път не спря:

— Това „всичко“ бяха всичките ни пари до края на седмицата.

— Ще поразводня супата.

Не й вярваше. Реши, че вероятно е направила нещо, та да им дадат точно тази стая. Подозираше, че Ничи иска да го види как ще се справи с онези тримата сега, след като е захвърлен в конкретна ситуация. Тя винаги правеше така — правеше нещо мъничко, задаваше странни въпроси, изстрелваше смели твърдения — само за да проследи реакцията му, да види как ще се справи. Ричард не можеше да разбере какво точно иска тя от него.

Мисълта за тримата хулигани го притесняваше. Помнеше много ясно какво бе причинил на Калан Агиелът на Кара, когато Морещицата го бе забола в Ничи. Ако онези тримата стореха нещо на Ничи, Калан също щеше да го преживее. При тази мисъл тялото му плувна в студена пот.

На работническата сбирка Ричард и Ничи седнаха на дървени пейки в дъното на задимената зала. Хората отпред вече говореха за славата на Ордена и как той помага на всички да водят морален живот. Ричард отплува след образа на поточето зад къщата в планината, построена със собствените му ръце, полетя след облените в слънчева светлина летни следобеди, когато Калан пляскаше с крака във водата. Погледът му се плъзна по извивката на красивите й крака и сърцето му се сви от копнеж. От трибуната говореха за задълженията на всеки работник към другарите му. Повечето от речите биваха произнасяни с монотонен напев, повтаряни толкова пъти, че бе пределно ясно, че думите са изгубили смисъла си и че за аудиторията е важен едва ли не самият акт на произнасянето им. В главата на Ричард зазвуча смехът на Калан, докато той й ловеше рибки и ги пускаше в буркани. Много от присъстващите, предимно отговорници на групи или градски оратори, изразиха страстно възхищението си от справедливия път на Ордена. Неколцина се изправиха и заговориха за отсъстващите от тази сбирка, прочетоха отчетливо имената им, изразиха възмущението си и споделиха увереността си, че това влияе изключително негативно върху добруването на събралите се в тази зала — другари на отсъстващите. Тълпата се размърда.

След края на речите станаха някои от жените на работниците и обясниха, че имат допълнителни нужди, че трябва да се грижат за бебета или за пострадали при злополука съпрузи, или за болни роднини. След като се изредиха и те, се вдигна гора от ръце. Така присъстващите изразяваха съгласието си да се включат в групата, която ще помогне на нуждаещия се.

Имената на хората, които не вдигат ръце, се записваха. Айшак бе обяснил на Ричард, че по принцип може да не вдигаш ръка, ако не си съгласен, но ако го правиш често, името ти влиза в регистрите и започват да те наблюдават. Ричард нямаше представа какви са тези регистри, но не бе трудно да се сети, а и Айшак му бе дал ясно да разбере, че не е добре да попада вътре, затова да гледа от време на време да вдига ръка.

И той вдигаше всеки път. Всъщност му беше напълно безразлично. Не си даваше труда да участва в сбирките, нито пък да се опитва да промени нещата. Не го интересуваше как живеят бедните или богатите. Повечето хора като че ли бяха оставили живота си в ръцете на Ордена, като така не им се налагаше да мислят сами за себе си. Също като в Андерия. Поведението му явно изненадваше Ничи и понякога дори изглеждаше разочарована да види ръката му да се вдига всеки път, когато трябваше да се гласува. Но тя нито го упрекваше, нито задаваше въпроси.

Всъщност ръката му се вдигаше абсолютно механично. А в същото време се усмихваше вътрешно, озарен от спомена за почудата, изписана на лицето на Калан, и удивлението, блеснало в зелените й очи, когато бе видяла Дух за пръв път. Ричард бе готов да издяла за нея статуя, голяма колкото планина — само за да види радостта й от нещо, което е предизвикало възхищението й, което е харесала и оценила.

Един мъж стана и започна да се оплаква от условията, от това колко е нечестно всичко и как е бил принуден да напусне, вместо да се подчини на униженията, на която го била подложила транспортната компания, в която работи. Беше колегата на Ричард, който го бе оставил сам да се справя с товаренето и разтоварването. Ричард вдигна ръка заедно с всички останали в подкрепа на това на човека да бъде осигурена като компенсация заплата за шест месеца в пълен размер.

След поредната гора от ръце и съответното шушукане и записване по формулярите, по — „заможните“ членове на профсъюза бяха „поканени“ да дадат лептата си за нуждаещите се. Хората с възможности — така бе обяснено на Ричард — трябваше да работят с пълен капацитет, за да помагат на онези, които не могат да работят.

Бяха извикани поред няколко имена и няколко мъже станаха един след друг, за да чуят по колко ще им бъде отнето от заплатата за следващата седмица. Тъй като бе нов, името на Ричард бе прочетено най—накрая. Той се изправи, забил поглед през задимената зала към мъжете с протрити и проядени от молци сетрета, насядали на дървената маса на катедрата, скована от две стари врати.

В единия край седеше Айшак, който участваше във всички мероприятия. Един от мъжете до него извиси глас:

— Ричард Сайфър, тъй като сте нов, имате какво да наваксвате в отношенията си с другите работници от групата. Следващата ви седмична заплата ще бъде дадена в помощ на нуждаещите се.

Отначало Ричард като че не го чу.

— А как ще се храня… Как ще си платя наема?

Всички погледи в залата се обърнаха към него. Председателят удари с ръка по масата, за да въдвори ред.

— Би трябвало да благодариш на Създателя, задето те е дарил със здраве, та можеш да работиш, млади човече.

Ето, огледай се и виж всички тези нещастни създания, които не са имали твоя късмет, а имат много по—големи нужди от твоите. Да съчувстваш на нуждите на ближния е къде—къде по—благородно от егоистичното лично облагодетелстване.

Ричард въздъхна. Всъщност все му беше тая. Нали е жив.

— Да, сър, разбирам ви. С удоволствие ще споделя заплатата си с нуждаещите се.

Само Ничи да не бе дала всичките им пари за стаята!

— Е — каза й той, когато потънаха в нощта навън. — Както изглежда, ще трябва да помолим домакина да ни върне парите. И да се върнем да нощуваме под навеса, докато спечеля достатъчно, че да можем да си позволим стая.

— Никой не връща дадени пари — отвърна Ничи. — Домакинът ще ни влезе в положението и ще ни остави да живеем на заем, докато можем да му платим. На следва щата сбирка просто ще трябва да станеш и да оповестиш пред съвета, че си в затруднено положение. Ако представиш нещата както са, хората ще ти помогнат да си платиш наема.

Ричард се чувстваше изтощен. Струваше му се, че сънува някакъв глупав сън.

— Ще ми помогнат! Та това е заплатата, която съм заработил със собствените си ръце.

— Що за егоизъм, Ричард. Тази работа ти е осигурена по милостта на профсъюза, на компанията, на Ордена.

Бе твърде уморен, за да спори. Освен това не очакваше никаква справедливост от нещо, свързано с Ордена. Просто искаше да се прибере в новата им стая и да си легне.

Когато отвориха вратата, завариха единия от тримата младежи да рови в раницата на Ничи. Стиснал част от бельото й в една ръка, той им се ухили през рамо.

— Виж ти, виж — рече и се изправи. Пак беше гол до кръста. — Май двата удавени плъха са си намерили дупка. — Лъстивият му поглед се плъзна по тялото на Ничи. Не я погледна в лицето.

Тя грабна първо раницата си от едната му ръка, после си взе нещата от другата. Напъха личните си вещи обратно, а онзи я гледаше през цялото време, широко ухилен. Ричард се стресна да не би тя да се изкуши да използва силата си, забравяйки за връзката си с Калан. Но тя успя да се удържи и само го изгледа гневно.

Стаята вонеше на мърша. Ниският таван внушаваше неприятното чувство за зандан. Някога сигурно е бил варосан, но вече бе потъмнял от пушека на свещи и газени лампи и стаята изглеждаше мрачна като пещера. Единствената светлина идваше от свещ, поставена в ръждясала решетка край вратата. В ъгъла срещу мръсните стени имаше паянтов гардероб, лекьосан от мухи. Едната му врата липсваше. Дървените столове край масата до малкия прозорец бяха единственото място за сядане, ако не се брои разкривеното и изровено борово дюшеме. През зацапаните с различни бои и мръсотия стъкла на малките прозорчета не се виждаше почти нищо. Ричард надзърна през малко счупено триъгълниче и мярна сивата фасада на отсрещната къща.

— Как влезе вътре? — изсъска насреща му Ничи.

— С оригиналния ключ. — Той го размаха пред носа й като кралски жезъл. — Нали разбираш, домакинът ми е баща. Просто проверявах багажа ти за антинародни прокламации.

— Нима можеш да четеш? — заяде се с него Ничи. — И да го видя, няма да го повярвам.

Мазната усмивка не помръдна от лицето му.

— Не бихме искали да се окаже, че под нашия покрив живеят изменници. Би могло да застраши всички остана ли. Баща ми е длъжен да докладва за съмнителни лица.

Ричард отстъпи встрани, за да пусне покрай себе си младежа. Онзи посегна към свещта, но Ричард му хвана ръката.

— Това е нашата свещ.

— И откъде си толкова сигурен?

Ричард стисна по—здраво голата, мършава, мускулеста ръка. Без да сваля погледа си от момчето, махна с другата си ръка.

— Инициалите ми са издълбани на обратната страна.

Младежът инстинктивно обърна свещта, за да погледне. Горещата лой се изсипа върху ръката му. Хвърли свещта с вик.

— О, колко съжалявам — каза Ричард. Наведе се и вдигна свещта. — Надявам се, си добре. Не си се опръскал с тази гореща смес в очите, нали? Гореща лой в очите е нещо наистина ужасно.

— Ами? — Онзи отметна клечестата кестенява коса от челото си. — И откъде знаеш?

— Там, откъдето идвам, един човек веднъж се беше залял.

Ричард се наведе към коридора, към светлината на друга свещ, оставена върху един рафт. С нокътя си издълба демонстративно буквите Р и С на обратната страна на свещта.

— Ето, виждаш ли? Моите инициали.

Младежът не си направи труда да погледне. Отвърна едно „аха“ и се шмугна през вратата. Ричард го последва и запали свещта от горящата в коридора. Преди да се отдалечи, младежът се обърна и го погледна предизвикателно.

— И колко трябва да е бил луд твоят човек, та да се залее с лой в очите? Сигурно е бил някое тъпо говедо като теб.

— Не — небрежно отвърна Ричард. — Ни най—малко. Беше нахакан дребосък, който душеше около чуждите жени. Всъщност съпругът на жената му бе налял лойта в очите.

— Не думай! Ами тъпото копеле защо не си ги затвори?

Ричард за пръв път му се усмихна убийствено.

— Защото клепачите му бяха изрязани предварително, та да не може да ги затвори. Нали разбираш, там, откъде то идвам, всеки, който докосне жена пряко волята й, бива жестоко наказван.

— Ами?

— Ами. И клепачите не бяха единственото, което му бе отрязано.

Онзи пак отметна коса назад.

— Ти какво, да не би да ме заплашваш, говедо?

— Не. Нищо, което бих могъл да ти направя аз, няма да ти причини повече зло от онова, което сам направиш на себе си.

— Кво означава пък тва?

— Означава, че винаги ще си останеш все същата жалка твар. Ще си все същата гнус, която хората ще могат само да остъргват от подметките си. Човек има един живот, а ти пропиляваш своя. И това е ужасно жалко. Съмнявам се, че някога ще разбереш какво е да си истински щастлив, да постигнеш някаква смислена цел, да изпиташ иск рена гордост. Ти сам си си виновен за всичко и аз не мога нищо да направя.

— Не мога да променя това, което ми носи животът.

— Напротив, можеш. Създай си собствен живот.

— Е, и как да стане тва?

Ричард показа с ръка около себе си:

— Виж в каква кочина живееш. Баща ти е домакин. Защо не проявиш малко доблест и не постегнеш тая съборетина?

— Той е домакин, а не собственик. Собственикът беше едно алчно копеле, което взимаше по—големи наеми, отколкото хората можеха да плащат. И Орденът му конфискува мястото. За престъпленията си срещу народа собственикът бе изтезаван до смърт. И баща ми бе назначен за домакин. Грижим се за това място, за да могат глупаци като теб, които си нямат дом, да има къде да живеят. Нямаме пари, за да ги влагаме в ремонти.

— Пари ли? — Ричард вдигна ръка. — Не се искат пари, за да се изхвърли всичкият тоя боклук от коридора.

— Да не би аз да съм го изхвърлил там!

— И тези стени — не се искат пари, за да се измият. Погледни само тавана. Не е мит поне от десет години.

— Ей, аз да не съм ти чистачка!

— А оная греда на стълбите? Може някой да се спъне и да си счупи врата — може да се случи на теб или на баща ти. Защо не вземеш да направиш нещо полезно и да постегнеш тая паянтова стълба?

— Казах ти вече, нямаме пари за ремонти.

— За това не се искат пари. Просто я разхлабяш, почистваш нитовете и набиваш нови. Можеш да приспособиш за целта която и да е клечка, дето се валя наоколо. Младежът си изтри ръцете в панталона.

— Като си такъв умник, защо сам не я оправиш?

— Чудесна идея. Ще я оправя.

— Ами? — мазната усмивка се върна на младежа. — Аз пък не ти вярвам.

— Утре вечер, след работа, ще оправя стълбите. Ако си наблизо, мога да ти покажа как става.

— Може и да съм наблизо, за да видя как един тъпанар оправя нещо, дето дори не е негово, при това за нищо.

— Не е точно за нищо. А защото аз също използвам тези стълби и защото искам мястото, където живея, да има приличен вид. И защото искам да съм спокоен, че жена ми няма да падне и да си счупи крака. Но ако се интересуваш как може да се поправят стълбите, съм сигурен, че ще си облечеш риза — ей така, от уважение към жените в тая сграда.

— Ами ако дойда да те гледам и не облека риза като някое дърто конте?

— Тогава няма да изпитвам достатъчно уважение към теб, та да си правя труда да те уча как се поправя стълба. И нищо няма да научиш.

— Ами ако не искам да научавам нищо?

— Тогава ти можеш да ме научиш на нещо, което умееш.

Онзи завъртя тъмните си очи.

— И защо ми е да знам как се поправя някаква си тъпа стълба?

— Е, не че се налага, но ако имаш уважение към себе си, би трябвало да си любознателен, да искаш да научаваш нови неща — па било то и най—простички. Човек за почва да изпитва гордост от самия себе си едва като се научи да се радва на малките неща — дори на някаква си стара стълба.

— Ами! Аз и бездруго си се гордея със себе си и хората ме уважават.

— Не, не те уважават. Ти ги караш да се страхуват от теб и бъркаш страха им с уважение. Никой не може да ти вдъхне самоуважение — дори онези, които те обичат. Човек сам извоюва своето самоуважение. Всичко, което ти можеш да правиш в момента, е да изглеждаш глупав.

Онзи скръсти ръце.

— Ти кого наричаш…

Ричард забоде пръст в голите гърди на младежа и го накара да отстъпи крачка назад.

— Човек има само един живот. Това ли е всичко, което ти искаш от живота си — да се мотаеш и да плашиш хората с твоята банда непрокопсаници? Това ли искаш да означава животът ти за теб? Всеки, който иска повече от живота, който иска животът му да означава нещо, би искал да научи нещо ново. Утре аз ще оправя тези стълби. Утре ще те видя що за човек си.

Младежът отново зае заплашителна поза:

— Ами!? Е, аз пък може да предпочета да си прекарам времето с приятели.

Ричард сви рамене.

— Точно затова ти е такъв животът. Аз не притежавам властта да променя живота си, но мога поне да избирам онова, което ми се струва, че е в мой интерес. Мога да избера да оправя тези стълби и да подобря малко тая дупка, в която ще живея — вместо да хленча и да чакам някой друг да направи нещо за мен. Аз си имам достойнство и си познавам възможностите. Поправянето на едни стълби няма да те направи мъж, но ще ти помогне да се почувстваш по—уверен в себе си. Ако искаш, доведи и приятелите си — ще ви науча да използвате тези ножове, които носите, за нещо по—полезно от това да ги размахвате пред хорските лица.

— Може да наминем да се посмеем с теб, говедо.

— Чудесно. Но ако ти и приятелчетата ти искате да научите нещо полезно, ще направите добре, ако ми го покажете, като в знак на уважение към живущите в тази сграда си облечете ризи. Това е първият избор, който ще трябва да направите. Ако сбъркате, с времето изборите ви ще стават все по—ограничени. И се казвам Ричард.

— Както вече казах, може да наминем, за да се повеселим. — Той направи подигравателна гримаса: — Ричард.

— Смейте се колкото си щете. Аз си знам цената и нямам нужда да я доказвам пред някой, който не знае своята. Ако искате да научите нещо, знаете какво трябва да направите. Ако обаче си позволите да ми замахнете с нож или още по—лошо — ако посегнете на жена ми, — това ще ви бъде последната грешка в живота.

Онзи предпочете да се направи, че не е чул заплахата.

— И какво ще излезе от мен? Един глупак, който си скъсва гъза от бачкане за алчния Айшак и транспортната му компания.

— Как се казваш?

— Камил.

— Е, Камил, аз работя срещу заплата, за да мога да издържам себе си и жена си. Има нещо, на което държа — себе си. И някой ме цени достатъчно, за да ми плаща за времето и способностите. Точно сега изборът ми да работя в транспортната компания бе един от малкото, на които имах право, за да си осигуря прехрана. Що се отнася до стълбите — избрах да ги поправя, защото така ще се подобрят условията ми на живот. — Ричард присви очи. — Само не разбрах какво общо има с всичко това Айшак?

— Айшак ли? Той е собственикът на транспортната компания.

— Айшак е само шеф на склада.

— Някога, преди Орденът да му конфискува склада, Айшак имаше приемна тук. Всъщност, като се замисля, май беше точно в тази стая. Тогава компанията беше негова. Той избра просветлението пред алчността — когато имаше възможност за избор. С помощта на другарите си се научи да бъде по—добър гражданин на Ордена, разбра мястото си под Светлината на Създателя. Сега вече знае, че не е по—добър от който и да е от нас — дори от мен.

Ричард хвърли бърз поглед на Ничи, която бе застанала по средата на стаята и слушаше разговора. Почти беше забравил за съществуването й. Повече не му се говореше.

— Ще се видим утре вечер, независимо дали ще дойдеш да се посмееш, или да поработиш. Животът си е твой, Камил, изборът е твой.