Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Вдигнал ръце на хълбоците, Ричард се бе навел над търбуха на звяра.

— Е? — подвикна Ничи от коня си.

Ричард стоеше до едно щръкнало във въздуха ребро, което се извисяваше почти цял човешки ръст над главата му. Закри очи срещу искрящите слънчеви лъчи, докато оглеждаше набързо пустия хоризонт зад себе си. Погледна Ничи, чиято коса на фона на изгряващото слънце бе придобила цвят на мед.

— Бих казал, че е било дракон.

Когато кобилата й започна да отстъпва встрани, отдалечавайки се от огромната купчина кокали, Ничи притегна юздите.

— Дракон — повтори тя вяло.

— От кокалите тук—там стърчеше по някое изсъхнало парче месо. Ричард прогони с ръка нападналия го облак мухи. Цялата местност бе изпълнена с тягостния мирис на разложено. Той излезе от гигантския гръден кош и посочи главата, свита в ложе от покафеняла трева. Имаше достатъчно място между ребрата, за да мине, без да се налага да застава странично.

— Познавам го по зъбите. Някога имах драконов зъб.

Ничи го изгледа подозрително.

— Е, каквото и да е, ако си се нагледал, по—добре да се махаме.

Погали Ричард избърса длани. Когато се приближи до коня животното изпръхтя и отстъпи назад. Явно не обичаше миризмата на смърт и нямаше доверие на Ричард, който й бе позволил да се приближи толкова много до нея. Погали го по лъскавия черен врат.

— Спокойно, Момче — успокои го той. — Всичко е наред.

Когато видя, че Ричард вече е на седлото, Ничи обърна кобилата си и тръгна. Светлината на късния следобед хвърляше удължени, назъбени сенки под ребрата на мъртвия звяр, които сякаш се протягаха към Ричард, мамеха го да се върне към призрака на някакъв ужасяващ край. Той хвърли поглед през рамо към тленните останки, врязани посред пусто, леко вълнисто тревисто поле, след това подкара коня си в тръс, за да настигне Ничи. Не бе нужно да го пришпорва силно, за да напусне това обиталище на смъртта — животното с готовност се втурна в лек галоп.

През месеца, който Ричард бе прекарал с коня, двамата бяха свикнали един с друг. Жребецът проявяваше към него добронамереност, но не и искрени приятелски чувства. Ричард не бе достатъчно мотивиран, та да се опитва да постигне повече. Всъщност сприятеляването с коня бе последната му грижа. Ничи не знаеше дали двете животни са били кръстени преди, пък и като че ли не изглеждаше особено ентусиазирана да им търси имена, така че Ричард се обръщаше към черния жребец просто с „Момче“, а към сивата кобилата на Ничи с „Момиче“. И това го задоволяваше. Ничи не показа никаква реакция към инициативата му да кръщава конете — просто прие установената от него условност.

— Наистина ли мислиш, че е скелет на дракон? — попита Ничи, когато той я настигна.

Жребецът забави ход и доволен, че е отново при своите, потърка нос в хълбока на кобилата. Момиче едва обърна към него ухото си в отговор.

— Доколкото си спомням, на големина отговаря точно.

Ничи тръсна глава, за да отметне косата си назад.

— Говориш сериозно, нали?

Ричард смръщи чело в знак на объркването си.

— Нали го видя. Какво друго би могло да бъде?

Тя се примири с въздишка.

— Ами, мислех, че може би са костите на отдавна несъществуващо животно.

— С все още кръжащи около трупа му мухи? И останки от сухожилия тук—там по кокалите? Не, това не е древна форма. Едва ли е мъртво от повече от шест месеца — вероятно доста по—малко.

Тя отново го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Значи в Новия свят наистина има дракони?

— Поне в Средната земя. Там, където съм израсъл аз, нямаше. Доколкото ми е известно, това са магически същества. А в Западната земя нямаше магия. Когато дойдох тук за пръв път … видях червен дракон. Чувах, че се срещали много рядко. А сега бяха останали поне с един по—малко.

Тленните останки на звяра не я притесняваха особено, пък били те и на дракон. Ричард отдавна бе стигнал до извода, че колкото и да му се искаше да я фрасне с нещо тежко по главата, би имал по—голяма възможност да се измъкне от положението си, ако не й се противопоставя. Непрекъснатата битка с противник изстисква силата на човек и шансовете му да измисли достоен начин за измъкване намаляват. Реши да държи мислите си съсредоточени върху най—важното за него.

Не можеше да се принуди да проявява приятелско отношение към Ничи, но се опита да не й дава повод да се ядосва дотолкова, че да е готова да нарани Калан. Засега успяваше. Ничи и бездруго явно не бе от хората, които лесно изпадат в ярост. Когато нещо не й харесваше, изпадаше в състояние на пълно безразличие, което сякаш успокояваше неясната й омраза.

Най—сетне отново стъпиха на пътя, откъдето бяха забелязали бялото петно, което се бе оказало останки на дракон.

— Разкажи ми какво е да израснеш на място, където не съществува магия.

Ричард сви рамене.

— Не знам. За мен това си беше нормално. Просто то бе единственият живот, който познавах.

— И си бил щастлив? Да растеш без магия, имам предвид?

— Да. Бях много щастлив. — Лицето му отново въз върна намръщеното си изражение. — Защо питаш?

— И въпреки това се бориш за запазването на магията на света, за да имат възможност другите деца да растат с нея. Така ли е?

— Да.

— Орденът иска да освободи света от магията, за да могат хората да растат щастливи, без отровната мъгла на магията, дебнеща пред вратата им. — Тя го погледна. — Те искат децата им да растат, както си расъл ти. И въпреки това ти си срещу тях.

Това не бе въпрос, така че Ричард предпочете да не я пита нищо на свой ред. Поведението на Ордена не го вълнуваше. Замисли се за други неща.

Движеха се на югоизток по път, по който от време на време се мярваше някой и друг търговец. Днес се бяха разминали с усмивка с двама. Пътят, който следваше най—малкото съпротивление на хълмистия терен, следобеда се бе насочил по на юг. Заобиколиха едно възвишение и в далечината Ричард мярна стадо овце. Скоро очакваха да се озоват в малко градче, където да попълнят запасите си от храна. Конете също имаха нужда от пресни количества зърно.

Зад лявото му рамо в североизточна посока се виждаха заснежените върхове на планини, обагрени в мека розова светлина на фона на вдигналото се над хълмовете привечерно слънце. Отдясно се простираше Дивото. Недалеч оттатък града би трябвало да пресекат река Керн. Не бяха никак далеч от пустошта, където някога се бе намирала бариерата между двата свята.

Още малко и щяха да прекрачат прага на Стария свят.

Макар вече да не съществуваше бариера, която да му попречи да премине безпрепятствено, при мисълта, че напуска Новия свят, се почувства потиснат. Напускаше света на Калан. Отдалечаваше се от нея все повече. Неистовата любов, която изпитваше към нея, изостряше сетивата му и той все по—болезнено усещаше отдалечаването й.

Ничи извърна глава към него, вятърът разпиля русата й коса.

— Говори се, че в Стария свят някога също живеели дракони.

Ричард се сепна от унеса си.

— Защо, вече няма ли? — попита той.

Тя поклати глава.

— А кога са изчезнали?

— Отдавна. Днес няма жив човек, който да е виждал дракон — включително Сестрите в Двореца.

Заслушан в ритмичния тропот на копитата, той се замисли над думите й. Ничи му се стори благоразположена, така че той продължи:

— Знаеш ли защо са изчезнали?

— Мога да ти кажа само онова, което съм чела в книгите, ако ти е интересно. — Ричард кимна и тя продължи:

— По време на Голямата война, когато била издигната бариерата между Стария и Новия свят, магьосниците на Стария свят се опитвали да унищожат магията. А драконите не могат да съществуват без нея, така че също загинали.

— Но тук още съществуват.

— От тази страна на бариерата. Вероятно защото потискането на магията от страна на древните магьосници имало само локален, дори само временен ефект. В крайна сметка магията все още съществува, така че те очевидно не са успели да постигнат желаните резултати.

Докато осмисляше думите на Ничи, със спомена за намерения драконов скелет в главата си, Ричард изпита някакъв неясен смут в душата си. — Ничи, мога ли да те попитам нещо — нещо сериозно, което касае магията?

Тя забави хода на коня си и го погледна.

— Какво те интересува?

— Колко време, мислиш, би могъл да съществува един Дракон без магия?

Тя се замисли за миг, но накрая въздъхна.

— Мога да ти отговоря единствено според онова, на което са ме учили за историята на драконите в Стария свят. Както знаеш, не винаги може да се вярва на неща, писани толкова отдавна. Така че отговорът ми е по—скоро научно допускане. Предполагам, че биха живели малко, може би няколко дни, а може и повече, но не много повече. Въпросът ти е един вид опростена версия на въпроса колко време живее риба, извадена от водата. Защо питаш?

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Когато Хармониите бяха тук, на този свят, те изсмукаха магията. Цялата, или поне почти цялата магия бе отнета от света за известно време.

Тя отново насочи поглед към пътя.

— Според мен оттеглянето й, поне за известно време, бе тотално.

Именно от това се страхуваше Ричард. Замисли се над отговора й, съпоставяйки го с другата информация, която имаше.

— Не всички същества пострадаха от това. Ние например. В известен смисъл ние сме магически същества, но в същото време можем да живеем без магия. Чудя се дали съществата, които не могат да съществуват без магия, не са измрели, преди Хармониите да бъдат изгонени от света и магията да бъде върната.

— Магията не бе върната.

Ричард дръпна рязко юздите на коня си.

— Какво!

— Не и по начина, по който си мислиш. — Ничи се за въртя в кръг, за да застане пред него. — Ричард, макар да нямам пряка информация за случилото се, трябва да ти кажа, че подобно нещо не би минало без последствия.

— Кажи ми каквото знаеш.

Тя смръщи чело в любопитство.

— Ти какво се запали изведнъж?

— Ничи, моля те, кажи ми какво знаеш за това?

Тя скръсти ръце върху седлото си.

— Ричард, магията е сложна материя, така че нищо не може да се каже със сигурност. — Тя вдигна ръка, за да попречи на пороя от въпроси да се излее отгоре й. — До толкова обаче се знае със сигурност. Светът вече не е същият. И продължава да се променя.

— Магията не е просто част от този свят. Тя е връзката между двата свята. Това ясно ли ти е?

Предполагаше, че да.

— Случайно използвах магия, с която призовах духа на баща си от отвъдния свят. Пак с магия го прогоних обратно. Народът на Калните например използва магия, за да общуват с духовните си предци оттатък воала, разделящ този свят от отвъдния. Трябваше да отида в Храма на ветровете, в друг свят, когато Джаганг бе изпратил онази Сестра да започне чумна епидемия, донесена от нея от там.

— И какво общо има между всичките тези неща?

— При тях е била използвана магия, за да се свържат двата свята.

— Да. Но има и още нещо. Тези светове съществуват, но зависят от този свят, за да бъдат дефинирани, не е ли така?

— Искаш да кажеш, че животът е създаден в този свят и след смъртта душите биват отвеждани от Пазителя в отвъдния.

— Да. Но не само това. Не виждаш ли връзката.

Ричард започваше да се заплита. Не бе прекарал целия си живот в изучаване на магията.

— Хванати сме между двете реални?

— Не съвсем. — В сините й очи проблесна напрежение. Изчака погледът му да се съсредоточи върху нейния, после което вдигна ръка, за да подчертае важността на думите си. — Магията свързва двата свята. Когато тя отсява, другите светове не само се отдалечават от нас, но и силата им в нашия свят отслабва. Разбираш ли?

Ричард почувства как настръхва.

— Искаш да кажеш, че другите светове оказват по—малко въздействие, като … като дете, което е пораснало и родителите му имат по—малко въздействие върху него?

— Да. — В отслабващата светлина очите й изглеждаха по—сини от обикновено. — Колкото повече се отдалечават световете, толкова повече приличат на дете, което е пораснало и напуска дома си. Но има още нещо. — Тя едва забележимо се наведе напред на седлото си. — Нали разбираш, другите светове съществуват само във връзката им с живота — с този свят. — В този момент тя му заприлича точно на онова, което бе: сто и осемдесет годишна магьосница. — Дори може да се каже — прошепна с призрачен глас, — че без магията, която свързва тези светове с нашия, другите престават да съществуват. Ричард преглътна.

— Искаш да кажеш, че точно както детето пораства и напуска дома си, родителите стават все по—малко значими в неговия живот. Докато постепенно остареят и умрат, макар някога да са били жизнени и силно обвързани с него, когато вече престанат да съществуват, той продължава да живее без тях.

— Точно така — изсъска тя.

— Светът се променя — почти на себе си прошепна той. — Не остава същият. Именно това иска Джаганг. Иска магията и другите светове да престанат да съществуват, за да може да притежава този.

— Не — тихо го прекъсна тя. — Той иска това не за себе си, а за човечеството.

Ричард понечи да се възпротиви на думите й, но се удържа. Ничи продължи:

— Познавам Джаганг. Познавам начина му на мислене. Може да обича да разрушава, но дълбоко в сърцето си той вярва, че прави това не за себе си, а за човечеството.

Ричард не й вярваше особено, но не виждаше смисъл да спори с нея. При всички случаи при всичките тези промени съществата като драконите щяха вече да са измрели. Твърде бе възможно тези бели кости да са принадлежали на последния червен дракон на света.

— Поради неща като Хармониите е възможно светът да се е променил невъзвратимо до такава степен, че магическите същества да са измрели — допълни тя и плъзна поглед по пустата, мрачна земя. — В променящия се свят, който ти описвам, магията, дори тази като нашата, скоро ще бъде унищожена. Сега разбираш ли? Без тази връзка с другите светове те ще престанат да съществуват, магията няма да се възроди в поколенията на родените с дарбата.

Едно бе сигурно — когато му дойде времето, той ще унищожи Ничи.

Докато се отдалечаваха, Ричард хвърли поглед към скелета, подобен на който вероятно никога повече нямаше да види.

Стъпиха в града доста подир мръкнало. Ричард попита случаен минувач за името и разбра, че мястото се казва Хълмистият град заради местоположението си сред множество плавни възвишения. Беше тихо и спокойно градче, закътано в почти забравен край на Средната земя, опряло гръб в пустошта, където някога се бе издигала бариерата, непрекосявана от никого. Населението отглеждаше пшеница и овце за търговия, като запазваха малки стада и ниви и за прехраната си.

В града можеше да се влезе по един път, идващ от изток, откъм Ренуолд, както и по още няколко северни пътища. Хълмистият град бе търговско средище, сбираше предприемчиви хора от Ренуолд, племената на Ди—Го, търгуващи предимно в този най—близък им град, и на север и на изток. Ренуолд, разбира се, вече не събираше. Императорският орден го бе сравнил със земята, когато по улиците му обикаляха единствено раците на миналото, обитателите на Дивото нямаше сега с кого да търгуват. Хората от градовете и селата, които идваха на пазар в Хълмистия град, също щяха да почувстват вреда. За самия град също настъпваха трудни времена.

Ричард и Ничи произведоха малка сензация. Сега, когато Ренуолд не съществуваше, идването на чужденци се смяташе за събитие. Двамата бяха уморени. Градът разполагаше с хан, но вътре се пиеше здраво, а Ричард не искаше да се забърква в подобен род проблеми. В другия край на града откриха прилична на вид плевня, чийто собственик им предложи да преспят в сламата срещу сребърно пени на човек. Нощите бяха станали студени и сламата щеше да представлява по—уютно убежище от режещия вятър, така че Ричард плати на човека исканата сума, плюс още три пенита, за да се погрижи за конете им. Неразговорливият собственик остана толкова доволен от допълнителната печалба, че предложи на Ричард да излъска и обувките им.

Когато Ричард му благодари и учтиво отказа предложението му с извинението, че двамата с Ничи са много уморени, човекът за пръв път се усмихна и каза:

— В такъв случай отивам да се погрижа за конете ви. Надявам се двамата със съпругата ви да се наспите добре. Лека нощ.

Ричард последва Ничи по дървената стълба в дъното на помещението. Вечеряха сухоежбина, седнали в сламата, заслушани как собственикът на плевнята храни и пои конете им. Размениха само по няколко думи, пъхнаха се под завивките и заспаха. Когато се събудиха малко след зазоряване, бяха посрещнати от малка делегация кльощави хлапета и изпосталелите им родители, дошли да видят „богатите“ пътешественици. Конете, явно несравнимо по-добри от всички, минавали напоследък през градчето, бяха станали причина за слухове и размисъл.

Ричард поздрави хората, но в отговор получи само празни погледи. Когато двамата с Ничи се запътиха към близката бакалия няколко олющени сгради по—надолу, тълпата ги последва, сякаш в града бяха пристигнали Крал и Кралица и всеки искаше да види как си прекарват деня такива високопоставени особи. Пред процесията хвърчаха козли и хлапета. Крава, хрупаща кафеникавата — рева край съседно магазинче, спря заниманията си, за да хвърли един поглед. Петел, възкачил се на една ограда, разпери отегчено крила.

Когато по—нахаканите деца се осмелиха да ги попитат кои са, Ничи им отвърна, че са най—обикновени пътешественици, мъж и жена, които търсят работа. Новината бе посрещната с недоверчиви погледи. Ничи, облечена в изисканата си черна рокля, им приличаше на Кралица, която си търси кралство. Ричард им се струваше не по—малко представителен.

Когато едно по—голямо момче ги попита къде ще си търсят работа, тъй като в Хълмистия град не се намирала много, Ничи отвърна, че отиват в Стария свят. Някои от родителите грабнаха децата си и бързо се отдалечиха. Част от другите обаче продължаваха да ги следват плътно.

Когато Ричард влезе в бакалията, възрастният собственик учтиво разгони хората от вратата на магазина. Отвътре Ричард забеляза, че в негово отсъствие местните набират повече смелост, започват да протягат ръце към Ничи, да просят пари, лекарства, храна. Тя стоеше сред тълпата и се интересуваше какви проблеми имат, как живеят. Обиколи тълпата и огледа внимателно децата. На лицето бе изписано онова изражение, което Ричард никак не обичаше.

— Какво ще обичате? — попита собственикът.

Вместо да му отговори, Ричард на свой ред попита:

— Какви са тези хора?

Той погледна през искрящо чистия прозорец и видя жена насред тълпата да говори на хората за любовта на Създателя към тях. Всички я слушаха зяпнали, сякаш тя бе Добрият дух, дошъл да ги утеши.

— Ами всякакви — отвърна магазинерът. — Повечето дойдоха от Стария свят след падането на бариерата. Някои са местни безделници — пияници и други подобни, които предпочитат да просят или крадат, вместо да работят. Когато тръгна вълната от преселници от Стария свят някои от нашите тръгнаха с тях. Имаше търговци и всякакви хора, които имаха нужда да пазят стоката си и знаеха, че ако проявяват достатъчно щедрост към тази сган ще пътуват по—сигурно. Част от тези отвън са несретници, претърпели някакви нещастия — вдовици с деца, които не могат да си намерят съпруг или разни такива. Някои наемам да ми помагат, когато има работа, ама повечето са лентяи.

Ричард тъкмо се канеше да подаде на мъжа списък с нужните им продукти, когато през вратата се плъзна Ничи.

— Ричард, трябват ми малко пари.

Вместо да спори с нея, той й подаде кесията. Тя бръкна и извади шепа златни и сребърни монети. Очите на магазинера щяха да изскочат от орбитите, като видя колко пари има в шепата й. Тя въобще не го забеляза. Ричард я гледаше зяпнал как раздава парите на тълпата. Към нея се протягаха ръце. Глъчката ставаше все по—силна. Някои избягаха с онова, което бяха успели да докопат.

Ричард отвори кесията, за да види колко пари са им останали. Не бяха много. Направо не можеше да повярва на постъпката й. Нещо не се връзваше.

— Ще взема ечемичено брашно, овес, ориз, бекон, малко леща, сухари и сол — изреди той пред застиналия в очакване собственик.

— Без овеса, другото го имам. По колко ще искате?

Ричард се опитваше да сметне наум. Чакаше ги дълго пътуване, а Ничи току—що бе пропиляла повечето им пари. А и почти бяха привършили запасите си.

Остави шест сребърни монети на щанда.

— Като за толкова пари. — Той свали раницата от гърба си и я сложи до парите.

Мъжът прибра парите и въздъхна при мисълта как без малко не направи сделката на годината. Започна да смъква продуктите от една лавица и да ги подрежда в раницата. През това време Ричард поръча още някои дреболии, а които се сети. Плати още едно пени.

Накрая му останаха само няколко сребърни пенита и две сребърни крони. Злато нямаше. Ничи бе раздала повече пари, отколкото тези хора изобщо бяха виждали през живота си. Притеснен как ще си набавят продукти за в бъдеще, Ричард метна раницата на гърба си, след като магазинерът приключи, и изскочи навън, за да се опита да възпре Ничи.

Тя тъкмо държеше лекция за любовта на Създателя към всеки един човек и молеше хората да простят за жестокостите на безсърдечните и бездушни хора, когато подаде последната златна монета на един беззъб небръснат мъж. Той й се ухили в знак на благодарност и облиза напуканите си устни. Ричард знаеше с какво ще ги овлажни. Към нея останаха протегнати още и още ръце.

Притеснен, Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Тя се обърна към него.

— Трябва да се върнем в плевнята — каза тя.

— И аз така мисля — отвърна Ричард, като едва сдържаше гнева си. — Да се надяваме, че собственикът вече е приключил с конете и можем да тръгваме.

— Не — рече тя с мрачен поглед, изпълнен с решителност — Трябва да продадем конете.

— Какво! — Ричард примигна, изпълнен със смесено чувство от гняв и учудване. — Мога ли поне да те попитам защо?

— За да споделим онова, което имаме, с онези, които нямат нищо.

Ричард остана без думи. Просто я погледна. Какво ще правят без коне? Този въпрос само за миг занима съзнанието му, след което си даде сметка, че всъщност изобщо интересува кога ще пристигнат там, накъдето го води. Но пък трябваше да носят всичко на гръб. Той бе водач и бе свикнал да ходи с раница на гърба, така предполагаше, че ще се справи. Въздъхна дълбоко и се посочи към плевнята.

— Трябва да продадем конете. — рече той на собственика.

Мъжът смръщи чело, огледа двете животни, после отново се обърна към Ричард. Стоеше като гръмнат.

— Това са прекрасни силни животни, господарю. Никъде в околността няма такива.

— Вече има — намеси се Ничи.

Той я погледна притеснено. Повечето хора изпитваха притеснения, когато трябваше да я погледнат — или поради изумителната й красота, или поради хладното й, стряскащо присъствие.

— Не мога да платя колкото струват подобни коне.

— Не сме го и искали от теб — отвърна Ничи. — Искахме само да ти ги продадем. Трябва да ги продадем. Ще вземем толкова, колкото можеш да си позволиш.

Очите на мъжа се лутаха между двамата чужденци. Ричард виждаше, че човекът се притеснява да ги измами по такъв начин, но, от друга страна, не може да измисли как да отклони предложението им.

— Мога да платя само четири сребърника за двата.

Ричард знаеше, че животните струват десет пъти по толкова.

— И такъмите — добави Ничи.

Мъжът се почеса по главата.

— Мога да добавя най—много още един сребърник, но това наистина е всичко, което имам. Съжалявам, знам, че струват много повече, но ако наистина сте решили да ги продадете точно на мен, това е всичко, с което разполагам.

— Има ли в града човек, който би могъл да ги купи за повече? — попита Ричард.

— Не ми се врява, но да ти кажа истината, синко, няма да ви се разсърдя, ако пообиколите и поразпитате. Не съм измамник и знам, че човек не би могъл да нарече продажбата на тези прекрасни животни с всичките им такъми друго освен измама.

Мъжът продължаваше да хвърля погледи на Ничи, явно подозирайки, че нещата са извън обсега на Ричард. Напрегнатите й сини очи можеха да накарат всеки, пречил се пред тях, да потръпне.

— Приемаме предложението ти — обяви тя без капка колебание или несигурност. — Убедена съм, че сделката е честна.

Мъжът въздъхна притеснено.

— Нямам толкова пари у мен. Ще отида до къщи да взема. — Той посочи с пръст през рамо. — Ей там, оттатък плевнята, ако бъдете така любезни да ме изчакате.

Ничи кимна и той забърза нататък, не толкова поради желанието си да осъществи сделката, помисли си Ричард, колкото нетърпелив да се махне от погледа на Ничи.

Той се обърна към нея, усети как лицето му пламва.

— За какво е всичко това? — През полуотворената врата на плевнята забеляза, че тълпата от хора, които ги бяха последвали, още не са се разотишли.

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Събирай си багажа — каквото можеш да носиш. Щом се върне човекът, тръгваме.

Ричард отмести гневния си поглед от нея. Тръгна да си събере багажа, оставен до седлото на Момче, и започна да напъхва всичко, което можа, в раницата. Върза меховете за вода на кръста си, а самарите на конете метна на раменете си. Беше сигурен, че собственикът на плевнята няма да протестира, че не е получил самара заедно с другите неща. Докато той правеше всичко това, Ничи напъха част от нещата в своята раница — колкото можеше да носи. Когато мъжът се върна с парите, ги подаде на Ричард. Ничи протегна ръка.

— Аз ще ги взема.

Той още веднъж погледна Ричард, после й ги даде.

— Добавих и сребърните пенита, с които ми платихте. Това е всичко, което имам, кълна се.

— Благодаря — отвърна Ничи. — Много щедро от страна да споделиш собствеността си с другите. Така желал Създателят.

Без да каже нито дума повече, Ничи се обърна и излезе от сумрачната плевня.

— Така постъпвам аз — измърмори човекът. — Създателят няма пръст в тая работа.

Навън Ничи започна да раздава парите, които току—що бе взела за конете. Хората се блъскаха около нея, докато тя им говореше, разпитваше ги. След малко потъна зад ъгъла на плевнята.

Ричард потупа Момче по челото, намести самара на рамото си и се извърна към изуменото лице на съдържателя. Двамата се спогледаха безпомощно.

— Надявам се ти е добра съпруга — накрая рече мъжът.

Ричард искаше да му каже, че Ничи е Сестра на мрака, че той е неин пленник, но накрая реши, че няма смисъл. Ничи му бе дала ясно да се разбере, че той е Ричард Сайфър, нейният съпруг, а тя е Ничи Сайфър, съпругата му. И го бе предупредила да се придържа към тази история — заради Калан.

— Просто е щедра — отвърна Ричард. — Затова се ожених за нея. Обича да помага на хората.

Ричард чу женски плач и крясъци. Хукна към полуотворената врата и изскочи навън. Наоколо нямаше никого. Изтича към ъгъла, откъдето се чу викът. Шестима мъже бяха повалили Ничи на земята, едни я налагаха с юмруци, докато тя безпомощно размахваше ръце. Други я опипваха, търсейки кесия с пари. Биеха се помежду си за парите, които не бяха спечелили, преди още да ги вземат от ръцете й. Наоколо в кръг се бяха насъбрали жени, мъже и деца — лешояди, очакващи плячката си.

Ричард разби кръга зяпачи, сграбчи най—близкия от шестимата за яката и го метна назад. Беше кльощав и направо излетя във въздуха, след малко се блъсна в стената на плевнята. Цялата сграда се разтресе. Ричард ритна втория в ребрата, като го претърколи през Ничи в прахта. Третият вече се бе изправил и замахваше към Ричард. Ричард хвана първия и му нанесе такъв удар, че онзи изкрещя. В този миг всички се разхвърчаха на различни страни. Ричард погна единия, но Ничи внезапно се хвърли и го спря.

— Ричард! Не!

В яростта си да настигне мъжете той едва не я удари в лицето, но в следващия миг разбра, че е тя и отпусна юмруци, загледан гневно в тълпата.

— Моля те, господарю, моля те, господарке, имайте милост към бедните. Ние сме едни разтерзани чеда на Създателя. Имайте милост!

— Вие сте банда обирджии! — изкрещя Ричард. — Да крадете от човека, който ви се притича на помощ!

Той понечи да ги подгони, но Ничи успя да го удържи.

— Ричард, не!

Хората се разбягаха като мишки пред котка. Ничи пусна юмруците му. В следващия миг той забеляза кръвта по устните й.

— Какво ти става? Раздаваш пари на хора, които по—скоро ще те оберат, вместо да изчакат да им дадеш доброволно каквото можеш?

— Достатъчно. Няма да стоя тук и да те слушам как ръсиш обиди по адрес на чадата на Създателя. Кой си ти, че да ги съдиш? Кой си ти, ситият, та да им казваш кое е право? Нямаш представа през какви мъки минават тези хора и въпреки това бързаш да ги съдиш.

Ричард си пое дъх, за да се успокои. Напомни си още веднъж кое е най—важното, което не бива да забравя. Напомни си, че с действията си всъщност не брани Ничи, а някой друг.

Извади една риза от раницата си, намокри я с вода от извора, висящ на кръста му, и внимателно изтри кървящата уста и брадичка. Тя трепна, но го остави да почисти раната.

— Не е дълбока — рече й той — Само цепнатина на повърхността на устната ти. Стой спокойно.

Тя го остави да подхване главата й с едната си ръка, като с Другата почистваше кръвта по останалата част от лицето й.

— Благодаря ти, Ричард — колебливо рече след малко. — Още малко и единият щеше да ми пререже гърлото.

— Защо не използва своя Хан, за да се защитиш?

— Забрави ли вече? За да го направя, трябваше да отнема силата от магията, която ме свързва с Калан и я държи жива.

Той се вгледа в сините й очи.

— Май бях забравил. В такъв случай, благодаря ти, че се въздържа.

Ничи не каза нито дума, докато не оставиха града зад себе си, натоварени с целия си багаж. Въпреки студения ден скоро по челото му изби пот.

Накрая не издържа:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?

Тя смръщи чело.

— Хората имаха нужда от помощ.

Ричард се почеса, за да си даде време да обуздае чувствата си.

— И ти реши да им дадеш всичките ни пари?

— Нима си такъв егоист, та не желаеш да споделиш каквото имаш с другите? Нима си такъв егоист, та да искаш гладните да умрат от глад, голите — от студ, болните — от болести? Нима тези пари означават за теб повече от живота на хората?

Наложи се да прехапе бузата си от вътрешната страна, за да сподави гнева си.

— А конете? Ти буквално ги подари.

— Това бе всичко, което можеше да вземем за тях. Хората бяха в нужда. При дадените обстоятелства бе най—доброто, което можахме да направим. Постъпихме така, както ни подсказаха най—благородните ни намерения. Бяхме длъжни да не проявяваме толкова егоизъм и с готовност да разделим с хората каквото имаме.

— В посоката, накъдето вървяха, през някогашната пустош, от която никой не се бе завърнал, не минаваше път.

— Това, което имахме, ни беше нужно — рече той.

Ничи го погледна в очите.

— Има някои неща, които трябва да научиш, Ричард.

— Нима.

— Ти си се родил с късмет. Имал си възможности, за каквито обикновените хора не биха могли и да мечтаят. Искам да видиш при какви условия живеят те, как са принудени да се борят за троха хляб. Когато живееш като тях, ще разбереш защо Орденът е толкова необходим, защо той е единствената надежда на човечеството. Когато стигнем там, накъдето сме тръгнали, няма да имаме нищо. Ще бъдем също като всичките тези нещастни хора, живеещи в този сбъркан свят — с нищожни шансове за оцеляване. Нямаш представа какво е да живееш по този начин. Искам да разбереш, че съчувствието на Ордена помага на обикновения човек да запази достойнството си.

Ричард заби поглед в пустошта, ширнала се пред него. Сестра на мрака, която не може да използва силата си, и магьосник, комуто е забранено да прибягва до своята. Каза си, че не биха могли да бъдат по—обикновени от това.

— Мислех, че ти си, която искаш да се учиш.

— Но в същото време съм ти и учител. Учителите по някога научават повече, отколкото техните ученици.