Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Здраво увита в твърдото платнище, Калан не виждаше нищо. Затъкваше се и се давеше в гъстата, изгаряща смрад, изпепеляваща дробовете й. Задърпа яростно платнището, опитвайки се да се освободи, но докато подскачаше и се подмяташе по земята, не можеше да направи нищо. Жегата на пълзящи към лицето й пламъци я хвърляше в паника. Забравила умората, започна да рита и да се мята яростно, да се бори за всяка глътка въздух.

— Къде си!

Беше гласът на Кара. Звучеше отблизо, сякаш Морещицата също бе увита в горящото платнище и самата тя отчаяно се бореше за живота си. Кара бе достатъчно умна, за да не повика Калан по име или по титла пред врага. За щастие Вирна също прояви съобразителност.

— Тук! — отвърна в отговор Калан.

Мечът на Калан бе в капан, притиснат до краката й от стегнатото платнище. Успя да измъкне ръката си и да докопа ножа в колана си. Извади го. Трябваше да извърне лице, за да го предпази от горящите пламъци. Непрогледната димна завеса бе ужасяваща.

Събрала цялата си сила и ярост, Калан замахна с ножа и проби платнището. Точно в този момент палатката се удари в нещо и всички отхвръкнаха във въздуха. Тежкото приземяване я остави без дъх. Вдиша задушаваща глътка възкисел въздух. Отново замахна с ножа към тежкото платнище и направи прорез. В следващия миг всичко избухна в пламъци. Изкрещя към Кара: — Не мога …

Палатката посрещна нещо твърдо. Рамото на Калан се удари в ствол на дърво или нещо подобно и Калан прелетя от другата му страна. Ако не носеше стегнатата си метална ризница, ударът със сигурност щеше да й счупи рамото. Стоварила се тежко от другата страна на дървото, Калан най—сетне бе свободна и лежеше в снега. Простря ръце встрани, за да не се търкаля.

Забеляза генерал Мейферт да протяга ръка, да докопва за ризницата и да сваля от коня нападателя, влачил палатката. Погледнаха го чифт очи, скрити в джунгла от дълги, къдрави, мазни коси. Беше едър мъжага, потънал в наметала и кожи, навлечени върху ризница. В устата му липсваше един горен зъб. Когато се хвърли срещу генерала, остана и без глава.

Огромните коне на вражеските войници сякаш нямаха край. Изливаха се върху Д’Харанците като буен водопад, осуетявайки всичките им планове за защита или бягство. Един от бойните коне се насочи към Калан, ездачът се бе навел напред, развял бухалка в ръка. Калан прибра в ножницата и меча, и ножа си. Сграбчи копието от ръцете на мъжа, който бе влачил палатката. Издигна нагоре дългото оръжие и го завъртя точно навреме, за да забие тъпата му част в заледения коловоз пред нея и да остави препускащото животно само да се наниже на острието.

Докато ухиленият войник на Ордена скачаше от олюляващия се кон, в свободната му ръка се появи меч. Калан не се поколеба. Още докато онзи се изправяше на крака, тя се завъртя, извадила своя меч и стовари мощен удар върху лявата част на лицето му.

Без да спре да си поеме дъх, се шмугна под краката на друг приближаващ кон, за да забие острието на меча си в мига, в който ездачът се канеше да я прониже със своето. Отскочи от другата страна и прониза ездача в крака до кокал, преди да се извърне тъкмо навреме, за да забие меча си до дръжката в гърдите на друг кон, който се бе приближил с намерения да я прикове към първия. Щом животното отстъпи назад с див вик, Калан освободи меча си и отскочи встрани секунда преди огромното туловище на коня да се строполи отгоре й. Кракът на ездача бе в капан, а тялото му в някак неудобна за отбрана позиция. Калан не пропусна отдалата й се възможност.

За момент теренът се оказа чист и Калан можа да се добере до палатката, където генералът, паднал на колене, раздираше пихтията от платнища и въжета. Приближаващата вражеска кавалерия заплашваше да стъпче Вирна, Ейди и Кара, които все още бяха в капана на някогашната палатка. Добре поне, че огънят бе потушен.

Калан се притече на помощ на генерала и се зае да разсича и раздира платнището. Най—сетне успяха да освободят Ейди и Вирна. Двете жени се оказаха увити заедно, почти прегърнати. Главата на Ейди кървеше, но отклони опитите на Калан да й се притече на помощ. Вирна се подаде от пашкула и се изправи на крака, все още замаяна от дивото препускане.

Калан помогна на Ейди да стане. Раната й не изглеждаше сериозна. Генерал Мейферт продължаваше да се бори яростно с палатката. Кара все още бе затворена вътре, но вече не се чуваше гласът й. Калан сграбчи Вирна за ръката.

— Мислех, че сигналите са били фалшиви!

— Наистина бяха фалшиви! — настоя Вирна. — Изиграха ни!

Д’Харанските защитници се впуснаха в отчаяна битка с кавалерията на Ордена. Чуваха се виковете на ранените и умиращите. Подвикваха се заповеди, даваха се указания за защита. В същото време конниците продължаваха атаката си.

Част от нападателите се заеха да подпалват каруци, палатки и провизии. Други летяха напред, премазвайки всичко по пътя си. Имаше и такива, които се движеха по двойки и помитаха опитващите се да се защитят войници.

Използваха същата тактика, с която ги бяха изненадали Д’Харанците. Правеха онова, на което ги бе научила Калан.

Един войник, навлечен в мръсни наметала и кожи, нададе боен вик и се понесе към нея, стиснал в ръка боздуган с блестящи от кръв шипове. Калан отсече ръката му с един отривист замах на меча си. Мъжът се закова на място и я изгледа онемял. Без да се колебае, тя заби острието в корема му и го завъртя мощно, преди да го извади. Мъжът се строполи в един огън и Калан моментално насочи вниманието си в друга посока. Крясъците на умиращия се сляха с всеобщата глъчка.

Калан се върна при генерал Мейферт и продължи да му помага в опитите да освободят Кара. Той най—сетне я бе открил, увита в платнища и въжета. От време на време някой от двамата трябваше да се извръща, за да отбива ударите на вражески нападатели. Калан виждаше червените ботуши на Кара да стърчат изпод платнището, но краката на Морещицата не помръдваха.

Бедрата й бяха стегнати плътно в ограничителното въже, обхождащо пода на палатката. С общи усилия Калан и генералът най—сетне успяха да разсекат дебелото въже и да разопаковат Кара. Тя се държеше за главата и стенеше. Не бе в безсъзнание, но се чувстваше замаяна и не можеше да се изправи на крака. На главата й Калан откри цицина, която обаче не кървеше.

Кара се опита да седне. Калан я подпря с ръка да лежи.

— Не ставай. Ударена си в главата. Още ти е рано да се изправяш.

Калан хвърли поглед през рамо и мярна Вирна, която се бе съсредоточила върху изтребването на императорските войници. От двете й ръце излизаха мощни вълни магия, предназначени да ги повалят от конете им, или пък сгъстен и изострен като бръснач въздух, по—наточен от всяко острие, за да ги разсече. Без да притежават дарбата и без защитата на родените с дарба техни придружители, вражеските войници бяха напълно безпомощни срещу нея.

Калан успя да привлече вниманието на Вирна и й направи знак, че има нужда от помощта й. Хвана я за наметалото и я придърпа към себе си. Трябваше да крещи в ухото й, за да надвика неистовата шумотевица.

— Погрижи се за нея, моля те. Виж какво й е нужно. Вирна кимна и се сгуши край Кара, а Калан и генералът се заеха отново с отблъскването на вражеската кавалерия. Видяха към тях да се носи в галоп войник с насочено напред копие в ръка. Генералът посрещна удара му и изненадващо скочи зад гърба му върху коня, хващайки се за седлото. Запъхтян от усилието, прониза войника дълбоко в торса. Изненаданият мъж стисна с две ръце показалото се през корема му острие. Мейферт извади меча, сграбчи мъжа за косата и го изхвърли от седлото. Веднага след това скочи на мястото му върху седлото. Калан успя да издърпа от ръцете на умиращия войник бойното копие.

Едрият Д’Харанец развихри вражеския кон срещу нападащата кавалерия, изграждайки защитна стена пред Вирна и Кара. Калан прибра меча си и започна да напада имперските коне с копието. Дори и най—добре обучените бойни коне не биха се зарадвали на острие в гърдите. Макар много хора да ги смятаха за глупави животни, конете бяха достатъчно умни, за да знаят, че за тях не е особено здравословно да тичат срещу насочено в гърдите им острие. Затова реагираха подобаващо.

При спонтанните им движения назад мнозина от ездачите не успяваха да се задържат на седлата: Някои се нараняваха, падайки върху разхвърляни по земята оръжия и остри предмети, но повечето биваха поваляни директно от неудържимата мощ на Д’Харанците.

Възкачен на огромния боен кон на Ордена, генерал Мейферт раздаваше заповеди за издигане на защитна линия. След като войниците му заеха позиции, генералът се впусна напред, ревейки допълнителни заповеди в движение. Не каза на войниците си кого да защитават, за да не издаде пред врага Калан, но те бързо разбраха какво има предвид предводителят им. Д’Харанците сграбчиха копията на врага или се втурнаха напред със своите пики в ръце и скоро на бойното поле се издигна непробиваема блестяща стена от остриета, представляваща смъртна опасност за вражеските орди.

Калан се присъедини към линията на защитниците, като самата тя даваше заповеди да се блокират набезите на кавалерията на Императорския орден, наброяваща близо двеста души, които вече търсеха пътища за бягство. Врагът можеше да опитва колкото си ще да използва тактиката на Д’Харанската армия, но Калан нямаше намерение да им позволи атаката да завърши с успех. Имаше твърдото намерение да ги победи.

Вражеските коне се вцепениха пред плътната стена от насочени към тях остриета, размахвани от надаващите бойни викове Д’Харанци. Войниците, настъпващи зад кавалерията на Ордена, изпратиха дъжд от стрели. Д’Харанците събаряха ездачите, до които успяваха да се докопат, прихващайки ги в ръкопашен бой.

— Не искам нито един от тях да излезе жив от този лагер! — изкрещя Калан на мъжете. — Никаква милост!

— Никаква милост! — отвърнаха й дружно Д’Харанските войници, които можаха да я чуят.

Враговете, нахлули в лагера с хъс и увереност, че ги чака лесна победа, изведнъж се бяха превърнали в жалки същества, притиснати в тромавата хватка на отчаянието, които Д’Харанците безмилостно покосяваха.

След като се убеди, че защитната линия е изградена и врагът е в капан, Калан изостави войниците с копия и пики и се върна тичешком покрай огньовете и задушливия въздух при Вирна, Ейди и Кара. Трябваше да прескача ранени войници и от двете армии. Повалените врагове, които все още намираха сили в себе си, посягаха да я докопат за глезените. Пътьом прониза неколцината, успели да се вдигнат достатъчно, че да я хванат. Посече и внезапно появили се нападатели, които все още се държаха на крака.

Врагът знаеше коя е или най—малкото се досещаше. Джаганг я беше видял и без съмнение бе описал Майката Изповедник на хората си. Калан възнамеряваше да се погрижи да покачи подобаващо цената на главата си.

Навсякъде се виждаха войници на Ордена. Калан се съмняваше да са били нападнати от пехота; най—вероятно бяха кавалеристи, свалени от седлата на конете си. Конете обикновено бяха по—добра мишена за стрелите и копията от хората. В сгъстяващия се мрак вражеските войници трудно се различаваха. Намираха начин да се промъкнат незабелязано и на спокойствие да огледат за ценна плячка — като например офицери или дори самата Майка Изповедник.

Когато дебнещите вражески войници забелязаха тичащата през бойното поле Калан, изведнъж напуснаха скривалищата си и се втурнаха към нея. Имаше и такива, които тя успяваше да издебне в засада и изненада. Пазейки в сърцето си не само уроците на баща си, но и завета на Ричард, тя посичаше яростно врага. Не им се откриваше нито за миг; не им даваше никакъв шанс; беше безмилостна. Обучението при баща й се бе превърнало в добра основа за езотеричните тактически наставления, които й бе давал Ричард, докато тя се възстановяваше в планината. Тогава методите на Ричард й бяха изглеждали ролкова странни. Сега й се виждаха напълно естествени. Също както един по—дребен кон можеше да изпревари по маневреност тежкия боен жребец, така и тя успяваше да използва предимството на лекото си тяло и подвижността си. Не й трябваше маса, понеже не се впускаше в атака по традиционния начин, както се очакваше от нея. Беше като колибри, спускащо се извън обсега на огромните вражески птици, свистящо между тромавите им махове, за да носи единствено смърт.

Движенията й не бяха в противоречие с онова, което я бе учил баща й, а само го допълваха по начин, който пасваше на нейната природа. Ричард я бе тренирал не с истински меч, а с върбова клонка, с палава усмивка и опасен блясък в очите. Сега неговият меч, запасан на гърба й, бе постоянното напомняне за тези игриви уроци, които се бяха оказали не само безмилостни, но и ужасно сериозни. Най—сетне стигна до Вирна, надвесена над Кара. Генерал Мейферт не се виждаше. Калан сграбчи Вирна за ръкава.

— Как е тя?

— Повърна, но това май й помогна. Вероятно ще се чувства замаяна известно време, но иначе мисля, че е добре.

— Има дебела глава — обади се Ейди. — Не бъде счупена, но трябва да полежи малко — поне докато си възвърне равновесието.

Ръцете на Кара заопипваха наоколо, сякаш й бе трудно да открие земята под нея. Въпреки че очевидно се чувстваше замаяна, тя не преставаше да ругае Прелата и да се опитва да стане. Калан, наведена край нея, я натисна по рамото да лежи.

— Тук съм, Кара. Добре съм. Полежи само няколко минутки.

— Ще ги смажа!

— По—късно — отвърна Калан. — Не се притеснявай, Ще имаш тази възможност. — Забеляза, че кръвта е почистена от челото на Ейди. — Ейди, как си? Как е главата ти?

Старата чародейка махна небрежно с ръка.

— Пфу. Бъда добре. Моята глава бъде по—дебела дори от Карината.

Войниците бяха образували стоманена защитна стена. Вирна, Ейди и Калан се наведоха над Кара, без да изпускат от поглед околността, но битката непосредствено край тях като че ли бе стихнала. Дори тук—там схватките да продължаваха, при тази желязна защита четирите жени бяха в безопасност.

Генерал Мейферт най—сетне се завърна. Войниците му сториха път. Скочи от вражеския боен кон. Животното разтърси глава, сякаш да се отърси от недостойния акт да носи на гърба си противник, след което се впусна в бяг. Младият Д’Харански генерал приклекна от другата страна на Кара. Макар и останал без дъх, заговори:

— Проверих фронтовите линии. Нападението досущ прилича на нашите. Изглежда по—мащабно, отколкото е всъщност. Когато са забелязали Майката Изповедник, са събрали всичките си сили насам, така че пораженията са предимно в този отсек.

— Защо не сме ги усетили? — попита Калан. — Какво е станало със сигнализацията?

— Не съм сигурен. — Той поклати глава, все още опитвайки се да си поеме дъх. — Зед е на мнение, че са научили кодовете ни и че когато сме дали сигнал за предупреждение, сигурно са използвали Субстрактивна магия, за да променят магията, втъкана в звука, която подсказва на Сестрите от нашия лагер, че алармата е действителна.

Калан въздъхна гневно. Нещата си идваха на мястото.

— Ето защо получавахме толкова много фалшиви сигнали. Опитвали са се да ни накарат да свикнем с тях, за да могат, когато нападнат наистина, да не обърнем внимание, като се заблуждаваме, че собствените ни сигнали са просто поредният фалшив сигнал на врага.

— Сигурно сте права. — Той отчаяно стисна юмруци.

Сведе поглед и видя намръщената насреща му Кара. — Как си, Кара? Толкова се бях … искам да кажа, мислехме, че си пострадала сериозно.

— Не — отвърна тя, обхождайки с леден поглед Вирна и Калан, които я държаха прилепена до земята. Небрежно скръсти глезени. — Просто си помислих, че ще се справите и без мен, и реших да подремна.

Генерал Мейферт й се усмихна бързо и веднага се обърна към Калан, вече сериозен.

— Нещата отиват на зле. Кавалеристката атака беше само за отвличане на вниманието. Надявали са се да ви заловят, Майко Изповедник, но главната им цел е била да ни заблудят, че е просто локално нападение.

Калан усети как се вкочанява от ужас.

— Значи се започва, така ли?

Той кимна.

— Идват насам в пълен състав. Все още са далеч, но сте права — започва се. Това нападение бе просто за да всее объркване в редиците ни и да ни отклони вниманието.

Калан го гледаше с невярващ поглед. Орденът никога не бе нападал преди изгрев слънце. Перспективата за нападение от стотици хиляди срещу стотици хиляди в мрака бе ужасяваща.

— Сменили са тактиката си — прошепна Калан на с бе си. — Той схваща бързо. Мислех си, че съм го преметнала, но всъщност изиграната съм аз.

— Какво си мърмориш? — попита Кара, сключила пръсти на корема си.

— Джаганг. Разчитал е да не се подведа по войските, движещи се в кръг. Искал е да си мисля, че съм го надиграла. Направиме на глупачка.

Кара смръщи чело.

— Какво?

Калан почувства как коленете й омекват. Притисна длан в челото си, разкрила ужасяващата истина.

— Джаганг е искал да си мисля, че съм разкрила плановете му, за да се правим, че играем по неговите правила и да изпратим части където трябва. Вероятно се е досетил, че ако се оттегли, няма да ги изпратим, а ще ги използваме за подкрепление тук, при реалната му атака. Е, не че се е притеснявал особено и при такова състояние на нещата. Но въпреки всичко е решил да промени тактиката си. Изчакал е избраните части да напуснат лагера ни и е нападнал преди те да са стигнали по местоназначение, докато сме в намален състав.

— Искаш да кажеш — обади се Кара, — че през цялото време, докато си говорила с него, преструвайки се, че — вярваш, че той премества частите си на север, той е знаел че се преструваш?

— Опасявам се, че е било точно така. Надхитри ме.

— Може би да, а може би не — обади се генерал Мейферт. — Още не е успял. Не бива да допускаме да осъществи плановете си. Можем да изтеглим войската, преди да ни нападнат.

— Не бихме ли могли да призовем обратно войниците, които изпратихме в долината? — попита Вирна. — Те не са малко.

— Вече минаха часове, откакто са тръгнали по обиколните маршрути към местоназначението си — отвърна генерал Мейферт. — Няма да успеят да се върнат в лагера тази нощ.

Вместо да се тюхка за проявената глупост, Калан реши да се съсредоточи върху конкретните проблеми.

— Трябва да се изнасяме незабавно и експедитивно.

Генералът изрази съгласието си с кимане.

— Можем да се върнем на предишните си планове — да се разпръснем и да се изпокрием в планината.

Прокара пръсти през русата си коса. Обърканият му жест най—неочаквано припомни на Калан за Ричард.

— Но ако направим това, ще трябва да изоставим тук по—голямата част от припасите си. През зимата, останали без храна и продоволствия, хората ни няма да изкарат дълго в планината. Дали ще умреш в боя или от глад и студ — все си толкова мъртъв.

— Разединени, ще се превърнем в лесна плячка — съгласи се Калан. — Това трябва да е последният ни ход.

Може би ще ни свърши работа по—късно, но не и сега. За момента трябва да сме единни, ако искаме да надвием зимата — и ако сме решени да не допуснем Ордена да осъществи плановете си.

— Не бива да ги пускаме безпрепятствено да се доберат до някой град. Така не само ще има кървава баня, но ако попаднат в правилния град, няма да можем да ги изместим от там. — Генералът поклати глава. — Всичко ще свърши с краха на надеждите ни за прогонването им обратно в Стария свят.

Калан махна с ръка през рамо.

— Ами онази долина, за която говорехме? Високата просека е тясна — може да се охранява от двама души с куче, дето се казва.

— И аз за това си мислех — обади се генералът. — Така армията остава цяла, а Орденът е принуден да се съобразява с нашите правила, вместо да крои планове за завземане на градове. Ако се опитат да ни заобиколят и да проникнат в Средната земя, има лесни северни пътища извън долината, откъдето можем да ударим. Очакваме подкрепления, можем да поискаме още хора. Трябва само да останем заедно, за да отблъскваме набезите на Ордена, докато пристигнат подкрепленията.

— Тогава какво чакаме? — попита Вирна. — Да вървим.

Той я изгледа притеснено.

— Проблемът сега е, че ако искаме да проникнем в долината, преди Орденът да ни е нападнал, времето ни е малко. Просеката е прекалено тясна, за да могат, да се движат каруци. Конете ще се справят, но не и каруците — трябва да ги разтоварим. По—голямата част от оборудване то ни е направено така, че да се разглобява лесно. Нещата, които са неразглобяеми, ще трябва да изоставим. Самата подготовка няма да отнеме много време, но прекарването на хората и багажа през тясната просека ще стане по—бавно — особено в тъмното.

— Ако войниците се движат в колона, факлите вършат добра работа — предложи Ейди — Човек трябва само да следва онзи пред него, а това става лесно дори при липса на много светлина.

Калан си спомни светещия прах на Зед, който бе използвала.

— Родените с дарбата могат да оставят светеща ивица за ориентир.

— Това би помогнало — намеси се и генералът. — Но — основният проблем си остава. Докато хората ни се опитват да прекарат през просеката целия багаж и съоръженията, Орденът вече ще е тук. Ще бъдем принудени да влезем в битка и да отстъпваме към просеката едновременно. Оттеглянето изисква способност да се движиш по—бързо от врага или поне да го държиш на разстояние, докато отстъпваш. А просеката не осигурява условия за подобно нещо.

— И преди сме правили подобни неща — възпротиви се Вирна. — Това не е първата им атака.

— Права си — Той посочи наляво. — Можем да опитаме да се изтеглим през онази долина, но в тъмното и под атаката на Ордена, мисля, че би било грешка. Този път проблемът е в тъмнината. Те ще продължат да прииждат. През деня бихме могли да изградим защитни точки.

През нощта това е невъзможно.

— Вече имаме изградени защитни точки — намеси се и Кара. — Можем да останем тук и да посрещнем удара им.

Генерал Мейферт прехапа долната си устна.

— Това бе първото, за което си помислих, Кара, и все още съм склонен да не го отхвърлям. Но не ми се ще да пропиляваме шансовете си в директен бой, не и през нощта, когато ни напада толкова многочислена армия. В тъмното няма да можем да използваме стрелците. Няма да виждаме точния брой и движенията на врага, а следователно няма да можем да реагираме адекватно. Проблемът е в многочислеността им — те са почти безчет. Ние сме малко. Не разполагаме с достатъчно родени с дарбата, за да можем да предвидим всякакъв род проблеми — а при война винаги се оказва, че те сполетява онова, което най—малко си очаквал. В тъмното врагът може да се промъкне през някоя дупка в защитата, да ни обгради, а ние дори да не разберем какво става, докато не е станало твърде късно.

При поставените на масата проблеми всички притихнаха.

— Съгласна съм — каза след малко Калан. — Просеката е единственият ни шанс да не загубим основната битка тази нощ — а заедно с нея и огромен брой от хората си.

Генералът я изгледа.

— Това не решава проблема как ще преминем през просеката, преди да са ни унищожили.

Калан се обърна към Вирна.

— Трябва да забавите врага, за да ни дадете време да преминем просеката.

— Какво искаш да направя?

— Използвай специалното си стъкло.

Генералът смръщи чело.

— Специалното какво?

— Едно магическо оръжие — обясни Кара. — За да ослепим нападателите.

Вирна изглеждаше като повалена от гръм.

— Но аз не съм готова. Разполагаме със съвсем малки количества. Не съм готова.

Калан се обърна към генерала:

— Какво казаха съгледвачите относно времето, с кое то разполагаме до идването на Ордена?

— Имаме не по—малко от час, най—много два. Ако не ги забавим, нямаме никакъв шанс да стигнем до долината с хората и багажа. Ако не намерим начин да ги забавим, единственото, което можем да направим, е да се насочим към хълмовете или да останем и да се бием. Не бих избрал нито едно от двете, освен ако не съм напълно отчаян.

— Ако просто побегнем към хълмовете — каза Ейди, — по—добре бъдем мъртви. Заедно бъдем живи и поне бъдем заплаха за врага. Ако се разделим, Орденът няма да пропусне да нападне и превземе градовете. Ако единственият ни избор бъде да се разделим или да останем и да се бием, по—добре да останем и да се бием. По—добре да опитаме, отколкото да умрем един по един в планината.

Калан прокара пръсти по челото си, опитвайки се да измисли разрешение на проблема. Джаганг бе променил тактиката си и бе решил да ги въвлече в нощна битка. Никога преди не го бе правил, понеже за това се плащаше прекалено висока цена. Но при толкова огромна армия явно можеше да си позволи и това. И бездруго човешкият живот не означаваше нищо за него.

— Ако трябва да се бием открито с тях тук и сега — отчаяно заключи Калан, — вероятно до утринта ще сме загубили войната.

— Съгласен съм — подкрепи я генералът. — Доколкото мога да преценя, нямаме избор. Трябва да действаме бързо и да прекараме колкото се може повече от нашите през просеката. Ще загубим всички, които не успеят да преминат преди идването на Ордена, но все ще спасим една част.

Четиримата притихнаха за миг, всеки се опитваше да осмисли ужаса на ситуацията. Трябваше да направят тежък избор — кой да остане назад и да умре. Около тях кипеше работа. Изпълняваха се задачи, гасяха се огньове, събираха се изпаднали в паника коне, лекуваха се ранени и се доубиваха малкото останали пленници. Войниците на Ордена бяха многократно превъзхождани по брой — засега. Нямаше да е задълго.

Калан мислеше трескаво. Все още не можеше да преглътне яростта си, задето се остави да бъде изиграна. Думите на Ричард отекваха в главата й: мисли за решението, не за проблема. Решението бе единственото нещо, което имаше значение в момента. Отново погледна Вирна.

— Разполагаме с още час, преди да ни нападнат. Трябва да опиташ, Вирна. Мислиш ли, че има някакъв шанс да успееш да направиш и разпръснеш това стъкло, преди врагът да ни е нападнал?

— Ще направя всичко възможно, имаш думата ми. Бих искала да ти обещая нещо повече. — Тя пристъпи от крак на крак. — Ще ми трябват Сестрите, които се грижат за ранените, разбира се. Какво става с онези, които са изпратени на предните линии? Които отблъскват магията на врага? Мога ли да разчитам на някоя от тях?

— Вземи всичките — каза Калан. — Ако не успееш, всичко останало е без значение.

— В такъв случай ще ги използвам всичките — кимна Вирна. — След като това е единственият ни шанс.

— Започвай — каза Ейди на Вирна. — Иди към предните линии, отсам долината, където вятърът духа по посока на атакуващите. Аз отивам да събера Сестрите и да ги доведа при теб.

— Трябва ни стъкло — каза Вирна на генерала. — Каквото и да е стъкло. Поне няколко пълни варела.

— Веднага ще ти изпратя хора с един варел. Можем ли да ти помогнем поне в грубото натрошаване?

— Не. Все едно е дали съдържанието на варелите ще се изпотроши. Важното е процесът да се извърши от родените с дарбата. Просто ми донесете всичкото стъкло, кое то можете да намерите — това ще бъде единственото, с което бихте могли да помогнете.

Генералът й обеща да се погрижи. Вирна незабавно се запъти да изпълни задачата си. Ейди я следваше по петите.

— Ще организирам изтеглянето — обърна се генералът към Калан и се изправи. — Съгледвачите могат да от бележат пътеката. След това ще започнем с пренасянето на най—тежкия багаж.

Успееха ли, щяха да се измъкнат от лапите на Джаганг.

Калан знаеше, че ако Вирна не се справи, нямат никакви шансове. Войната щеше да приключи с първите слънчеви лъчи. Генерал Мейферт се спря и хвърли последен колеблив поглед — даде й последна възможност да промени решението си.

— Действай! — заповяда му Калан. — Кара, чака ни работа.