Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Преди да напусне склада на Айшак и да се заеме с работата за Виктор, Ричард отскочи до стаята си. Не толкова за да вечеря, колкото за да се обади на Ничи, че трябва да се върне на работа. Тя му бе дала ясно да се разбере, че трябва да се отнася с нея като със съпруга и че не бива да я оставя неинформирана и да изчезва внезапно. Трябваше да остане в границите на Алтур’Ранг и да работи като всички други.

Камил и един от приятелите му го чакаха. И двамата бяха с ризи.

Ричард застана на долната площадка и ги огледа.

— Съжалявам, Камил, трябва да се връщам на работа…

— В такъв случай си по—голям тъпанар, отколкото си мислех — щом работиш и през нощта. Откажи се. Няма никакъв смисъл да се опитваш да взимаш нещо от живота. Трябва просто да седнеш и да чакаш да видиш какво той сам ще ти предложи. Знаех, че ще си намериш извинение да се отметнеш от обещанието си. За малко да ме накараш да помисля, че си по—различен от…

— Исках да кажа, че трябва да се връщам на работа, затова трябва да свършим със стълбите веднага.

Камил млъкна и направи гримаса — това бе неговият начин да изрази неодобрението си към някой по—голям и по—глупав от него.

— Това е Наби. Той също иска да наблюдава глупавото ти начинание.

Ричард кимна, без да показва с нищо раздразнението си от арогантното държание на Камил.

— Радвам се да се запознаем, Наби.

Третият младеж гледаше с гневен поглед от сенките в дъното на коридора. Той бе най—едрият от тримата. Не носеше риза.

За да раздели стъпалата, Ричард използва ножа си и ръждив метален прът, който му намери Камил. Не беше трудно — и бездруго стъпалата скоро щяха сами да паднат. Под погледите на двамата младежи Ричард почисти дупките в гредите, където бяха стояли нитовете. Понеже вече се бяха разширили, се наложи да ги издълбае повече. Докато работеше, показваше на момчетата как се прави и им обясняваше как ще закрепи новите нитове в новоиздълбаните дупки. Погледа отстрани как двете момчета повтарят показаното им. Те с удоволствие се впуснаха да му демонстрират колко са добри с ножовете си. Той от своя страна бе доволен, че благодарение на помощта им свършиха по—бързо.

След като сглобиха всичко, Камил и Наби се втурнаха да тичат нагоре—надолу, очевидно изумени, че стълбите са станали толкова здрави и стабилни, и доволни, че имат принос в това.

— И двамата се справихте чудесно — похвали ги Ричард, понеже наистина бе така.

Те не направиха никакви остроумни забележки. Само се усмихнаха.

Вечерята на Ричард се състоеше от водниста просена каша, изядена на светлината на фитил, плуващ в гранясало олио. Миризмата на „свещта“ не бе особено приятна за преглъщане на вечерята, която и бездруго беше повече вода, отколкото просо. Ничи каза, че вече е вечеряла и не пожела да хапне. Постави пред него цялата каша.

Ричард не си направи труда да й обяснява в какво ще се състои работата му през нощта. И без това единственото, което я интересуваше, бе той да работи. Какво — все й беше тая. Тя се грижеше за домакинството им и очакваше от него да носи парите.

Явно бе доволна да види, че Ричард започва да се научава да живее като обикновените хора, които трябваше да полагат неистови усилия, за да свържат двата края. Обещанието, че ще изкара пари, с които ще могат да си купят повече храна, предизвика радостно пламъче в очите й, но устните й не казаха нищо. Ричард забеляза, че черният лъскав плат, изпълнен някога от пищна гръд, виси отпуснат. Лактите и ръцете й бяха останали само кожа и кости.

Докато той загребваше от кашата, Ничи небрежно подхвърли, че хазяинът, бащата на Камил, е минал на посещение.

Ричард вдигна глава от паницата.

— И какво каза?

— Каза, че щом имаш работа, районният комитет по настаняването е решил да ти вдигне наема, за да помогнеш на хората, които не могат да работят. Нали разбираш, Ричард, че животът в светлината на Ордена ни учи да се грижим за ближния, за да можем всички да работим за благото на всички?

Почти цялата заплата на Ричард биваше поглъщана от районния комитет по настаняването или някой друг комитет — и всичко все за едно и също: за подобряването на живота на народа на Ордена. Ричард и Ничи почти нямаха какво да ядат. Дрехите му ставаха все по—широки, но не толкова, колкото нейните рокли.

Тя като че ли изглеждаше доволна, че са им вдигнали наема. Добре поне, че хранителните продукти бяха не много скъпи — когато ги имаше. Хората говореха, че единствено благодарение на милостта на Създателя и мъдростта на Ордена могат да си позволят изобщо някаква храна. В склада на Айшак Ричард бе чувал да се говори, че на определена цена човек би могъл да си достави по—разнообразна храна. Но той не можеше да си позволи тази цена.

По пътя към града и обратно с Йори бе забелязал в далечината доста големички къщи. По улиците му се бяха мярнали добре облечени хора. Понякога ги виждаше в карети. Тези хора не си цапаха ръцете с труд и не си разваляха морала с бизнес. Те бяха хора с принципи. Това бяха висшите служители на Ордена, които се грижеха за това тези като Ричард да жертват всичко за каузата на Ордена.

— Саможертвата е моралното задължение на всички хора — изрече Ничи като предизвикателство към стиснатите му зъби.

Ричард не успя да се сдържи:

— Саможертвата е безсмисленото и безотговорно убийство на робите.

Ничи зяпна. Сякаш Ричард току—що й бе казал, че майчината кърма е отрова за новороденото.

— Ричард, надявам се това да е най—ужасното нещо, което съм те чула да произнасяш.

— Жестоко е да кажа, че няма да се пожертвам с готовност за оня непрокопсаник Гади? Или за някой друг като него, когото не познавам? Жестоко е да не жертвам доброволно онова, което е мое, за някой алчен нещастник, който копнее да заграбва и плячкосва онова, което не е за работил с труд, дори с цената на кръвта на бедните хора, които са го заработили?

Единствената разумна саможертва може да бъде извършена за нещо, на което държиш. За живота, на който държиш. За свободата ти и за свободата на онези, които обичаш. Като моята саможертва за живота на Калан. Да не мислиш за себе си означава да си роб, принуден да се раздели с най—ценното си притежание — живота, и да го предаде на всеки срещнат наглец, протегнал ръце към него.

Да се самоубиеш, за да извършиш саможертва — това не е нищо друго освен задължение, наложено от господари върху роби. Когато до гърлото ми е опрян нож, аз съм ограбен до шушка от онова, което съм спечелил със собствените си ръце, и то едва ли е за мое добро. То е за доброто на онзи с ножа и на онези, които си позволяват да казват кое е добро за всички — тези, които го насърчават с надеждата, че господарят им ще пропусне някоя капчица от плячката, която ще остане за тях.

Животът е нещо ценно. Ето защо саможертвата в името на свободата е разумна: тя е посветена на самия живот и на способността да живееш. Животът без свобода е бавната, сигурна смърт на саможертвата за „доброто“ на човечеството — а това човечество винаги означава някой друг. Човечеството е просто сбор от индивиди. Защо животът на някой друг да е по—ценен, по—важен, по—стойностен от твоя? Сляпата саможертва е лудост.

Тя гледаше с широко отворени очи — не към него, а към пламъчето на мизерната, саморъчно стькмена лампа.

— Не го мислиш сериозно, нали, Ричард. Просто си уморен и ядосан, че трябва да работиш и през нощта, за да свържем двата края. Сигурна съм, че разбираш, че хората, на които ти помагаш, са тук, за да помагат на обществото, включително на теб, ако си изпаднал в отчаяна нужда.

Ричард не си направи труда да спори с нея, само каза:

— Съжалявам те, Ничи. Ти не знаеш цената дори на собствения си живот. За теб саможертвата не означава нищо.

— Не е вярно, Ричард — прошепна тя. — Аз направих жертва за теб… Запазих цялата каша за теб, за да имаш сила.

— Сила да стоя на краката си, докато унищожавам живота си ли? Защо пожертва вечерята си, Ничи?

— Понеже така трябваше — за доброто на другите.

Той кимна и я погледна в мрака.

— Ти обричаш живота си на глад за другите — за когото и да е друг. — Той посочи през рамо. — Ами оня плужек Гади? Готова ли си да гладуваш до смърт, за да може той да яде? Можеше да означава нещо, Ничи, ако жертвата бе в името на човек, когото уважаваш, но не е. Това е жертва в името на някакъв безумен идеал на Ордена.

Когато тя не отвърна, той бутна остатъка от кашата към нея.

— Не ти искам безсмислената саможертва.

Тя се загледа в паницата с просо.

Ричард наистина изпита съжаление към нея за онова, което тя не можеше да разбере. Помисли си какво ли ще стане с Калан, ако Ничи се разболее от постоянния глад и недохранване.

— Яж, Ничи — каза той тихо.

Накрая тя взе лъжицата и започна да се храни. Когато довърши кашата, го погледна с онези огромни сини очи. Тя плъзна празната паница към средата на масата.

— Благодаря ти, Ричард, за вечерята.

— Защо благодариш на мен? Та аз съм един безличен роб, от когото се очаква да се жертва за който и да е нещастник, изложил нуждите си пред мен.

Той се запъти към вратата. Вече стиснал дръжката, се обърна.

— Трябва да вървя, иначе ще си изгубя работата.

Очите й бяха плувнали в сълзи. Тя кимна.

Ричард направи първия курс от леярната през тъмните улици към ковачницата на Виктор, натоварен с пет пръта. От прозорците край пътя надничаха изумени хора. Примигваха и не можеха да разберат какво става. Той работеше не за друго, а за собственото си облагодетелстване.

Свит под тежестта, продължаваше да си повтаря, че като мъкне по пет пръта наведнъж, ще направи само десет курса, а колкото по—малко курсове, толкова по—добре. Втория път пак взе пет, третия също. Когато се върна в леярната за четвърти път, реши, че ще трябва да направи допълнителен курс, за да отдъхне малко и няколко пъти да носи по четири пръта. Вече започваше да губи бройката на отиванията и връщанията в черната нощ. Предпоследния път едва вдигна два пръта. Оставаха три за последния. Опита се да ги вземе наведнъж, разменяйки повечето усилия за по—късо разстояние.

Довлече последните три пръта до дома на Виктор точно преди зазоряване. Раменете му бяха наранени и подути. Трябваше да се върне обратно до склада на Айшак, така че не можеше да чака Виктор да му доплати останалата част от сумата.

Работният ден бе почивка от нощта на изтощително влачене на железни пръти. Йори не говореше, ако някой не го заговори, така че Ричард полегна в каруцата върху въглищата и си открадна няколко минути сън. Изпита огромно облекчение, че е спазил обещанието си.

Когато се върна в къщи след безкрайния работен ден, Камил и Наби го чакаха на стълбищната площадка. И двамата бяха с ризи.

— Чакахме те, за да довършим работата — рече Камил.

Ричард едва се държеше на крака.

— Каква работа?

— Стълбите.

— Нали снощи ги оправихме.

— Да, ама само предните. Нали каза, че искаш да оправиш стълбите. Предните са само една част, от всички в къщата. Задните са два пъти по—дълги и доста по—окаяни. Нали не искаш жена ти и другите жени в сградата да паднат и да си счупят врата, като отиват навън към огнището или до тоалетната, нали?

Така го изпробваха. Ричард бе наясно, че ако изпусне тази възможност, втора може и да няма. Толкова бе уморен, че си мислеше, че всеки момент ще се строполи.

Ничи пъхна глава в рамката на вратата.

— Стори ми се, че ти чух гласа. Заповядай на вечеря. Направила съм супа.

— Имаме ли чай?

Ничи погледна косо двамата младежи в ризи.

— Ще направя. Хайде, докато си изядеш супата, ще е готов.

— Моля те, донеси ми я отзад — отвърна той. — Обещах на момчетата да оправим стълбите.

— Сега ли?

— Остават още час—два светло. Ще хапвам, докато работя.

Камил и Наби му задаваха повече въпроси от предишната вечер. Третият младеж, Гади, минаваше от време на време и хвърляше по един поглед на тримата. Когато Ничи донесе на Ричард супата и чая, Гади демонстративно я изгледа.

Когато най—сетне свърши, Ричард се прибра в стаята, която Айшак бе използвал някога за приемна и която сега бе дом на него и Ничи. Свали си ризата и наплиска лицето си с вода от легена. Главата му пулсираше.

— Измий си косата — каза му тя. — Мръсен си. Да не вземеш да ни докараш някои въшки.

Нямаше сили да спори с нея за въшките и предпочете да потопи главата си във водата и да се насапуниса с грубия сапун. Беше по—лесно, отколкото да започне да я убеждава. Знаеше, че тя мрази въшките.

Сигурно трябваше да е благодарен, че поне е чистофайница. Грижеше се за стаята, поддържаше в приличен вид леглото и дрехите им независимо от факта, че трябваше да носи вода чак от кладенеца на улицата. Никога не се опълчваше срещу работа, присъща на обикновените хора. Понякога му се струваше, че толкова се е отдала на тази си роля, че дори забравя, че е Сестра на мрака и че Ричард е неин пленник. Отново потопи главата си във водата, за да изплакне сапуна.

Докато от брадичката му се стичаше струйка сапунена вода, попита:

— Кой е Брат Нарев?

Ничи, седнала на леглото с един негов панталон, който се нуждаеше от кърпене, спря работата си и вдигна глава. Иглата в ръката й изведнъж се стори на Ричард абсолютно не на място, сякаш целият й пародиен живот на домакиня внезапно се срина, изгубил смисъла си и за нея.

— Защо питаш?

— Вчера го видях в ковачницата.

— На мястото на строежа ли?

— Да. Трябваше да закарам желязо там.

Тя се надвеси над дрехата. Ричард видя на слабата светлина как направи още няколко бода върху кръпките на колената. Накрая спря и отпусна ръце.

— Брат Нарев е първосвещеникът на Ордена — древна секта, отдадена на изпълнение на повелите на Създателя на този свят. Той е сърцето и душата на Ордена, неговият морален водач, така да се каже. Той и неговите последователи сочат на хората пътя към всевечната Светлина на Създателя. Той е личен съветник на император Джаганг.

Ричард се сепна. Не очакваше Ничи да му даде толкова подробен отговор. Застана нащрек. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Какъв съветник по—точно?

Тя бодна още веднъж с иглата и прокара дългия конец.

— Брат Нарев бе педагогът на Джаганг — неговият учител, съветник и ментор. Той запали огъня в сърцето му.

— Значи е магьосник? — Прозвуча повече като заключение, отколкото като въпрос. Тя вдигна глава от работата си. Ричард видя в очите й колебание — дали да му каже или не. Или може би колко точно да му каже. Непоколебимият му поглед й даде да разбере, че очаква от нея цялата истина.

— На уличен език би могъл да го определиш и така.

— Което означава?

— Обикновените хора, които нямат много добра представа за магията, биха го нарекли магьосник. Макар, строго погледнато, да не е точно такъв.

— Тогава какъв е? Строго погледнато.

— Ами всъщност е чародей.

Ричард само я погледна зяпнал. Винаги бе мислил, че магьосник и чародей са синоними. Като се позамисли, си даде сметка, че хората, разбиращи от магия, обикновено наричаха мъжете, родени с дарбата, магьосници. Никога не бе чувал към тях да бъде прилепвано определението чародей.

— Искаш да кажеш, че е като Сестрите, които са чародейки, само че в мъжки род.

Въпросът му я изненада.

— Предполагам може да се каже и така, макар да не е много коректно. Ако имаш нужда от нещо за сравнение, би трябвало да кажеш, че е по—скоро като магьосник, понеже и двете са в мъжки род. Сравнението с чародейка е неуместно.

Ричард избърса лицето си.

— Моля те, Ничи, цяла нощ не съм мигнал, не съм подвил крак за секунда, едва се крепя. Не можеш ли да ми спестиш някои абстракции и сложни понятия? Не би ли ми казала с прости думи за какво става въпрос?

Тя сложи дрехата край себе си на леглото и го покани с ръка да седне. Ричард си облече ризата. Прозя се и седна със скръстени крака на сламеника.

— Брат Нарев е чародей — започна тя. — Съжалявам, но разликата не се обяснява особено лесно. Нещата са доста сложни. Ще се опитам да ти ги представя по възможно най—ясния начин, но трябва да разбереш, че не мога да ги смеля прекалено много, защото ще се отдалеча много от истината.

Чародеите много приличат на магьосниците, но в същото време се и различават от тях — също както водата и олиото са течности например. И двете могат да се сипват, и в двете се разтварят неща, но те не се смесват едно с друго и нещата, които се разтварят в тях, са различни. Така и магията на магьосника и чародея не може да се смесва и не е насочена към едни и същи неща.

Каквото и да направи един чародей срещу магьосническа дарба, няма да е ефикасно. Обратното също е валидно. Макар и двамата да притежават дарбата, тя се проявява по различен начин — не може да се смесва. Магията на всеки от тях неутрализира тази на другия. Премахва я.

— Имаш предвид нещо като противоположността на Субстрактивната и Адитивната магия?

— Не. Макар че на повърхностно ниво това би бил добър начин на разбиране, подходът е изцяло погрешен. — Тя понечи да продължи работата си, но миг след това отпусна ръце в скута си, — Трудно е да се обясни разликата на човек като теб, който има съвсем бегла представа дори за собствената си дарба. Нямаш база, над която да надграждаш онова, което ще ти кажа. Не съществуват думи, които хем да бъдат точни, хем да са разбираеми за теб. Това е нещо извън разума ти.

— Е… да не искаш да кажеш, че е като при вълка и пумата — и двата са хищници, но не са същества от един животински вид?

— Така е малко по—приемливо като обяснение.

— Колко често се срещат подобен род чародеи?

— Ами горе—долу колкото пътешествениците по сънищата… — погледна го тя многозначително — или като магьосниците—войни.

Макар той да не разбираше, а тя да не можеше да му обясни достатъчно добре, по някаква причина Ричард се почувства разтревожен от новината.

— И какво е онова, което го прави толкова различен?

Ничи въздъхна.

— Не съм специалист, така че не мога да бъда съвсем сигурна, но ми се струва, че чародеят прави в общи линии същото, каквото и един магьосник, но го прави със специфичната си магия — и концентратът, и бирата опиват, но са различни напитки, направени от различни неща.

— Едното е по—силно.

— При чародеите и магьосниците не е точно така. Усещаш ли как в тези неща думите се оказват не особено адекватни? Силата на дарбата при един магьосник и един чародей зависи от индивида, който я притежава. Тя не се определя от фундаменталната природа на неговата магия.

Ричард се почеса по тила, замислен над думите й. Като се има предвид фактът, че и двете правят магия, той не можеше да намери никакви разлики, които да му се струват чак толкова значими.

— Има ли нещо, което той може да прави и което е непостижимо за един магьосник? — Изчака отговора й. Тя като че ли не мислеше толкова над въпроса му, колкото се чудеше дали изобщо да му отговори. — Ничи, когато ме залови, ми каза, че няма да криеш истината от мен. Твърдеше, че няма причина да ме лъжеш.

Тя се вгледа в очите му, но не издържа и отмести поглед, заглади кичур руса коса назад. Жестът й най—неочаквано и болезнено му напомни за Калан.

— Вероятно. Струва ми се, че той е намерил начин да възстанови заклинанието, обгръщало някога Двореца на пророците. Над създаването на това заклинание са се трудили много магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата. Струва ми се, че едно от нещата, по които чародеите се различават от магьосниците, е, че силата им не се разлага на съставните си части, както е при магьосниците. Което означава, че тъй като магията му работи по по—различен начин, той е успял да научи достатъчно за това как магьосниците — които по онова време са притежавали и двете страни на дарбата, както е при теб — са създали заклинанието около Двореца на пророците и е съумял да пресъздаде това заклинание по свой начин.

— Имаш предвид заклинанието, което забавя стареенето? Мислиш, че може да го направи?

— Да. Джаганг лично ми го каза. Познавам Брат Нарев още от малка. Още тогава прокламираше идеите на Ордена. Говореше за това колко искал да живее достатъчно дълго, за да види плодовете, които ще дадат усилията на Ордена за построяването на един свят на бъдещето. Когато ме отведоха в Двореца в Танимура, ми се струва, че му подсказах начин за това как да осъществи желанието си за по—дълъг живот. Малко след мен той също дойде да живее в Двореца. Сестрите нямаха представа кой е и какъв е. За тях той бе просто един смирен работник. Тъй като неговата дарба е по—различна от нашата, никой не долови способностите му. Сега мисля, че той е отишъл там с ясната цел да разучи заклинанието, обвиващо Двореца на пророците, за да може да пресъздаде магията му за своя собствена облага.

— И защо просто не е превзел Двореца и не е използвал заклинанието му?

— Възможно е в началото да е мислел, че ще може да го направи. Всъщност император Джаганг се надяваше да живее там. Но не е изключено и още от самото начало да е изучавал заклинанието с цел не само да го пресъздаде, но и да го усъвършенства.

Ричард разтьрка челото си, опитвайки се да успокои болката в главата си.

— Искаш да кажеш, че се надява да може да обгърне с подобно заклинание Вечния дом? Новия дворец на Джаганг? Да направи заклинание като около Двореца на пророците, само че по—съвършено, да забави стареенето дори още повече, за да удължи живота си и живота на малцината избрани?

— Да. Не забравяй, че възрастта е нещо относително. За човек, който е живял хиляда години, живот от сто би изглеждал твърде кратък. За онзи, който е живял няколко хиляди години, живот, който може да продължи близо милион години, ще изглежда подходящ. Подозирам, че Брат Нарев е намерил начин да забавя процесите на стареене дотолкова, че да направи живота си почти безсмъртен. Джаганг възнамеряваше да завземе Двореца на пророците. Вероятно са искали след като дворецът стане техен, да започнат да работят върху усъвършенстването на заклинанието.

— Но аз им развалих плановете.

Ничи кимна.

— Подобно на всички нас, които някога сме живели в Двореца на пророците, Брат Нарев започва да старее — с темпото, с което остаряват нормалните хора. Далеч от заклинанието той вижда, че животът му се е устремил с пълна сила към гроба. И сега се бори със зъби и нокти да запази онази искрица от младостта си, която все още му е останала. Да останеш относително млад за цяла вечност е едно. Да живееш във вечността с остарялото си тяло — това е вече друго, далеч по—непривлекателно. Тъй като ти унищожи Двореца на пророците, където Брат Нарев щеше да има достатъчно време да работи над плановете си, той бе принуден да действа по—бързо, за да не изпусне шансовете си за успех.

Ричард се отпусна на сламеника. Вдигна опакото на ръката си към умореното си чело.

— Поръчал е на ковача да му изработи желязна форма—макет за заклинание. Човекът няма представа какво прави. Желязното скеле ще бъде покрито със злато. Предполагам, че не е изключено от този макет после да бъде излята истинската форма — от чисто злато. — Ричард присви очи замислено. — Ако е само макет, не е изключено Брат Нарев да възнамерява да направи няколко подобни форми и да ги обедини.

Ничи вдигна поглед и се намръщи.

— Да, твърде е възможно.

— Изработването на подобно нещо би ли могло да навреди на ковача?

— Не. Подобна магия обикновено се прави за добро — тя е предвидена да забавя стареенето, за да удължи живота.

— А учениците на Брат Нарев?

— Те са млади магьосници от Двореца на пророците.

Ричард се изправи стреснат.

— Аз също бях в Двореца на пророците. Те ще ме познаят.

— Не. Вярно е, че те са се обучавали там, но напуснаха Двореца, за да последват Брат Нарев доста преди ти да се появиш. Дори да те видят, няма да знаят кой си.

— Но след като са магьосници, няма ли да разпознаят магията в мен?

На устните й се изви презрителна усмивка.

— Никой от тях не е толкова надарен. В сравнение с теб те са жалки буболечки.

Това не успокои особено Ричард.

— А не би ли могъл Брат Нарев или някой от учениците му да разпознае теб?

Лицето й стана сериозно.

— О, да, мен ще ме познаят.

— Този Брат Нарев май има доста силна дарба. Няма ли да усети, че аз също съм роден с дарбата? Доста странно ме гледаше. Попита ме дали не сме се виждали някъде. Сякаш усети нещо.

— Какво те наведе на мисълта, че притежава дарбата?

Ричард зачовърка стрък слама, подал се от матрака на леглото. Обмисляше отговора си.

— Нямаше нищо, което да ми го покаже категорично, но го заподозрях по редица дребни неща: начина, по кой то се движеше; начина, по който гледаше хората; начина, по който говореше — всичко, свързано с него. Едва кога то разбрах, че Брат Нарев е магьосник, осъзнах какво прави ковачът — определих го като форма за заклинание.

— Той ще подходи към теб по същия начин. Ти можеш ли да разпознаваш родените с дарбата?

— Да. Научих се да откривам лишения от време поглед в очите им. По някакъв начин виждам дарбата в онези, в които тя е по—силна — като теб например. Понякога въздухът около теб направо пращи.

Тя го гледаше с удивление.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Сигурно е свързано с факта, че притежаваш и двете страни на магията.

— Ти също притежаваш и двете страни на магията. Не го ли усещаш?

— Не, но Субстрактивната магия у мен е придобита по друг начин.

Тя бе отдала душата си на Пазителя на отвъдния свят.

— Не долавяш подобно нещо у Брат Нарев, така ли?

Щом Ричард поклати глава, тя продължи:

— Така е, защото, както вече ти обясних, притежаваш други аспекти на дарбата. Като се изключи способността ти за преценка, не разполагаш с други рецептори, с които да разпознаеш дарбата в него. А той от своя страна не може да разпознае теб. Магията у единия от вас не може да усети тази у другия. Единствено чрез разума си ти си успял да усетиш неговата дарба.

Ричард си даде сметка, без да го изрича на глас, че Ничи току—що му каза, че ако не желае Брат Нарев да разбере, че притежава дарбата, трябва да внимава с този човек.

Понякога му се струваше, че разбира каква игра играе тя.

Друг път, като сега, си мислеше, че целта на действията и поведението й напълно му убягва. Имаше моменти, когато му се струваше, че тя едва ли не разкрива пред него мислите и убежденията си — не защото им вярва, а защото се надява отчаяно той да я открие в един самотен и изоставен свят и да я спаси. Въздъхна вътрешно. Вече й бе казал защо смята убежденията й за погрешни. Но вместо да я убеди в правотата си, само я бе раздразнил. И я бе настървил още повече.

Както бе уморен, лежеше по гръб с присвити очи и я гледаше, осветена от мъждукащия пламък, надвесена съсредоточено над кръпката. Пред него стоеше една от най—могъщите жени, раждали се на земята, а изглеждаше доволна да зашие кръпката на панталона му.

Тя внезапно се убоде с иглата. Разтърси длан и сви очи от болка. Ричард внезапно си спомни за връзката й с Калан. Неговата любима сигурно също бе трепнала от болката.