Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (61)

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Докато излизаше, яздейки, от родния си град Ейдиндрил, който виждаше за последен път, Калан придърпа наметката от вълча кожа върху раменете си, за да се предпази от пронизващия вятър. Спомни си, че последният път, когато наближаваше зима, бе и последният, в който видя Ричард. Кипналите безредици из всички краища на света и разгорялата се битка задължително насочваха мислите й към наболелите проблеми. Неочакваният спомен за Ричард бе добре дошла, макар и горчива почивка от тревогите около войната.

Тя хвърли последен поглед, преди да превали хълма, за да види от високо блясъка на Двореца на Изповедниците. Усещането за нещо родно я заливаше като болка всеки път щом видеше извисяващите се бели мраморни колони и редиците високи прозорци. Тази гледка винаги изпълваше зрителя с благоговение или страх, но сърцето на Калан се стопляше. Това бе мястото, където премина детството й, люлка на много ведри спомени.

— Няма да е завинаги, Калан.

Тя погледна Вирна.

— Не, няма.

Искаше й се да може да й повярва.

— Освен това — каза Вирна с усмивка — ние не искаме от Императорския орден хората, а те точно тях преследват. Останалото е само камък и дърво. Какво значение имат камъкът и дървото, ако хората са на сигурно място?

Въпреки безутешните си сълзи Калан успя да се усмихне.

— Права си, Вирна. Наистина само това има значение. Благодаря ти, че ми напомни.

— Не се тревожи, Майко Изповедник — каза Кара. — Бердин и другите Морещици, заедно с войската, ще пазят хората и ще ги отведат невредими в Д’Хара.

Калан се усмихна по—широко.

— Иска ми се да можех да видя лицето на Джаганг, когато най—накрая стигне тук през пролетта и намери само духове.

Военният сезон бе към своя край. Ако лятото с Ричард в планинския им дом се бе оказало прекрасен сън, то лятото на безкрайна война бе истински кошмар.

Битката бе отчаяна, гореща и кървава. Случваше се Калан да помисли, че тя и армията й вече не могат да издържат и това е краят. Всеки път обаче успяваше да продължи. Имаше случаи, когато почти бе пожелавала смъртта, само и само да спре кошмара, да не вижда агонията и мъката на хората, унищожението на толкова скъпи за нея същества.

В битката срещу наглед непоклатимите милиони на Императорския орден силите на Д’Харанската империя успяха само да забавят врага и да му попречат да завладее Ейдиндрил тази година. Хиляди жертви бяха дадени в битката, но те купиха време за стотиците хиляди жители на Ейдиндрил и останалите градове по пътя на Ордена, за да успеят да избягат.

Есента ставаше студена, а безбройните войски на Императорския орден бяха стигнали обширна долина, където се сливаха река Керн и един от големите й притоци и където просторната земя можеше да побере цялата му армия. Зимата приближаваше, а Джаганг не бе толкова глупав, че да се остави да го хванат неподготвен. Окопаха се, докато имаха възможност. Силите на Д’Хара изградиха своята отбранителна линия на север, преграждайки пътя към Ейдиндрил.

Както предсказа и Уорън, Ейдиндрил се оказа по—могъща плячка, отколкото армията на Джаганг можеше да превземе за тази военна кампания. Императорът за пореден път демонстрира предпазливото си търпение и избра да запази жизнеността на армията си, за да може да напредва успешно, когато условията го позволяват. За Калан и войските й предстоеше кратка почивка, но в далечна перспектива се виждаше неизбежната им гибел.

Калан почувства сладко облекчение, че предсказанието на Уорън за падането на Ейдиндрил догодина поне няма да се сбъдне с цената на клането на жителите на града. Тя не знаеше колко трудности чакат хората, тръгнали да бягат към Д’Хара, но при всички случаи това бе за предпочитане пред сигурното робство и смъртта, дебнещи в Ейдиндрил.

Знаеше, че някои ще откажат да заминат. В градовете по пътя на Ордена нагоре в Средната земя вече се носеха легенди за „Джаганг Справедливия“. Някои хора вярваха, че добрите духове или Създателят ще се погрижат за тях, каквото и да се случи. Калан знаеше, че не може да спаси хората от самите тях. Тези, които искаха да живеят и успееха да погледнат истината в очите, имаха шанс. Другите, които виждаха само това, което искат да видят, щяха най—малкото да попаднат под игото на Ордена.

Протегна се назад и докосна дръжката на Меча на истината, стърчащ над рамото й. Понякога бе успокоително Да го докосва. Дворецът на Изповедниците вече не бе нейният дом. Домът й бе там, където тя и Ричард са заедно.

Битката често бе толкова напрегната, страхът — толкова осезаем, че имаше периоди, понякога цели дни наред, когато не се сещаше за него. Понякога трябваше да насочва всичките си физически и умствени усилия към единствената цел да остане жива поне още ден. Някои мъже, чувствайки, че войната е безнадеждна, дезертираха. Калан ги разбираше. Изглеждаше, че всичко, което правят, е да се бият за живота си, и то при неблагоприятни шансове, оттегляйки се нагоре към Средната земя.

Галеа падна. Фактът, че нямаше новини от нито един Галеански град, бе достатъчно красноречив.

Загубиха и Келтон. Много Келтонци от Уинстед, Пенверо и други градове избягаха първи. По—голямата част от армията на Келтон бе с тях, макар че някои се втурнаха към домовете си в отчаяние.

Калан се опита да не се отнася в мисли за поражението им, за да не унива допълнително. Все пак мнозина бяха спасени — измъкнаха ги от лапите на Ордена. Поне засега. Това бе най—доброто, което можеха да направят.

По време на дългото изтегляне на север десетки хиляди войници от обединените им сили загубиха живота си в жестоките битки. Орденът загуби многократно повече. В големите горещини на лятото армията на Джаганг загуби четвърт милион само от треска. Но това нямаше никакво значение — войниците от Стария свят се множаха непрекъснато и продължаваха похода си напред.

Калан си спомни думите на Ричард — че не могат да победят, че Новият свят ще падне пред Ордена и че ако се съпротивляват, само ще причинят още по—голямо кръвопролитие. Неохотно започваше да се убеждава във верността на всичко това. Страхуваше се, че само води хората си на смърт без никаква смислена причина. Въпреки това и през ум не й минаваше да се предаде.

Погледна през рамо над дългата колона мъже, които я придружаваха, над дърветата и нагоре в планината към Магьосническата кула, мержелееща се в планините над Ейдиндрил.

Щеше да се наложи Зед да отиде там. Не можеха да спрат Ордена да проникне в Ейдиндрил, но не можеха да допуснат да превземе Кулата.

Пътуваха вече десети ден. Вече се здрачаваше, когато Калан и свитата й се върнаха обратно в Д’Харанския лагер. От пръв поглед личеше, че нещо не е наред. Мъжете тичаха из лагера с извадени мечове. Други трупаха оръжия по барикадите. Войниците навличаха кожени и метални ризници и се втурваха към постовете си. Всичко излъчваше напрежение, но Калан бе виждала подобни сцени толкова пъти, че вече й се струваха като нещо съвсем обичайно.

— Питам се каква е тази врява — каза Вирна намръщено. — Не ми се ще Джаганг да ми провали вечерята.

Калан, която не носеше кожената си ризница, изведнъж се почувства незащитена. Беше неудобно да пътува с нея при дълги походи и затова в момента, в който стъпеха на приятелска територия, я връзваше за седлото. Кара се приближи, докато слизаха от конете. Още докато хвърляха юздите си на войниците, се оказаха заобиколени от стена от мъже, готови да ги защитават.

Калан не можеше да си спомни какъв цвят трябваше да е отличителната лента на палатките на командния състав днес. Беше изгубила представа за времето, през което бе отсъствала. Може би бе малко повече от месец. Махна с ръка на един офицер от групата мъже, които ги бяха заобиколили:

— Къде са палатките на командирите?

Той посочи с меча си.

— Там долу, Майко Изповедник.

— Имаш ли представа защо е всичко това?

— Не, Майко Изповедник. Имаше сигнал за тревога.

Една от Сестрите мина покрай мен и чух, че тревогата е истинска.

— Знаеш ли къде са другите Сестри или Уорън? — по пита Вирна офицера.

— Видях някои от Сестрите да тичат наоколо, Прелате. Но не съм виждал магьосник Уорън.

Наставаше мрак и човек можеше да се ориентира в лагера само по огньовете. Повечето от тях обаче бяха загасени заради тревогата и лагерът се превръщаше в черен лабиринт.

Коне с Д’Харански ездачи се стрелкаха наоколо, тръгнали да патрулират. Съгледвачите напускаха лагера, за да обиколят района. Като че ли никой не знаеше каква точно е заплахата — но и това не бе необичайно. Освен че бяха чести и най—различни, нападенията обикновено бяха и объркващи, не само страшни.

Мина поне час, докато Калан, Кара, Вирна и обръчът им от пазачи си пробие път през развълнувания лагер с размерите на град до палатките на офицерите. Тях обаче ги нямаше.

— Странна работа — промърмори Калан. Намери своята палатка, където на малката масичка стоеше Дух, и хвърли самарите вътре заедно с ризницата си. — По—добре да почакаме да ни намерят.

— Добре — съгласи се Кара.

Калан помаха на неколцина от групата, която ги охраняваше.

— Разпръснете се и потърсете офицерите. Ще ви чакаме да докладвате тук.

— Кажете и на Сестрите, които видите, също да дойдат — добави Вирна. — А също и на Уорън и Зед.

Мъжете се втурнаха в нощта, за да изпълнят инструкциите.

— Това не ми харесва — измърмори Кара.

— И на мен — каза Калан, докато влизаше в палатката си.

Морещицата остана на пост заедно с малка група мъже, докато Калан свали кожената си наметка и облече ризницата. Тази ризница много пъти я бе спасявала от раняване и не се срамуваше да я носи. Стигаше само някой да се промъкне покрай нея и да забие меча си в тялото й, и това можеше да е краят. Ако имаше късмет и мечът се плъзнеше през крак или дори през корема й, имаше шансове някоя Сестра да я излекува. Но ако острието попаднеше другаде — в сърцето, в главата, през някоя важна артерия, за да предизвика бърз кръвоизлив, — дори и родените с дарбата нямаше да могат да й помогнат.

Кожата бе изключително твърда и не можеха да я пробият нито ножове, нито копия или стрели. И в същото време бе гъвкава и удобна и позволяваше достатъчна свобода на движение в битките. За да може някой да я нарани, трябваше да нанесе точно премерен удар — иначе ножът се плъзгаше по повърхността на кожата, без да причини вреда. Мнозина от мъжете носеха метални брони, които осигуряваха по—добра защита, но за Калан бяха твърде тежки и затова неизползваеми. В битката скоростта и гъвкавостта означаваха живот.

Тя бе достатъчно умна, за да не рискува живота си напразно. Знаеше, че е по—полезна на каузата им като водач, отколкото като боец. Все пак, макар че рядко влизаше в открит бой сама, битките стигаха сами до нея.

След известно време притича един сержант, за да докладва.

— Убийци — бе всичко, което каза.

Една смразяваща дума бе достатъчна. Именно за това си бе мислила Калан и с това си бе обяснявала паниката в лагера.

— Колко са жертвите? — попита Калан.

— Знам със сигурност само, че един е нападнал капитан Зимер, докато капитанът е вечерял около огъня с хората си. Успял е да избегне смъртоносния удар, но е получил лоша рана в крака. Загубил е много кръв. В момента хирурзите се грижат за него.

— А какво е станало с убиеца? — запита Вирна.

Сержантът се изненада от въпроса.

— Капитан Зимер го уби. — Лицето му се изкриви от неприязън, преди да изрече следващите си думи. — Убиецът бил облечен в Д’Харанска униформа. Влязъл в лагера незабелязано, докато стигнал до целта си — капитан Зи — И го нападнал.

Вирна изпусна тревожна въздишка.

— Някоя Сестра би могла да помогне на капитана.

Калан освободи сержанта с кимване. Той отдаде поздрав с юмрук в сърцето, преди да се впусне да изпълнява задълженията си.

В следващия момент Калан забеляза Зед да се приближава. Полите на робата му бяха мокри и оцапани с нещо тъмно — несъмнено кръв. По лицето му се стичаха сълзи. Калан настръхна.

Вирна ахна, когато Зед я видя и за момент се поколеба, преди да се втурне към тях. Сестрата се вкопчи в ръката на Калан.

Зед грабна нейната.

— Побързайте — бе всичко, което каза. Нямаше нужда да говори повече — те разбраха всичко.

Вирна извика ужасено, докато подтичваше след стария магьосник. Калан и Кара плътно зад тях. Зед ги водеше на зигзаг през бъркотията от крещящи мъже, галопиращи коне, строени отряди, които бягаха във всички посоки, и ротни офицери, проверяващи личния състав.

Проверките бяха необходими, защото убийците бяха в Д’Харански униформи и можеха да се промъкнат незабелязано навсякъде. Трябваше да се проверят всички мъже, за да се разкрият измамниците. Това беше уморително и трудно, но важно.

Те се втурнаха в хаоса около палатките, където се грижеха за ранените мъже. Вътре едни крещяха заповеди, други внасяха мъже, виещи от болка, или ранени с безпомощно увиснали крайници. Всяка палатка можеше да побере до десет—дванайсет души.

На лицето на Вирна бе изписана паника. Зед я хвана за ръката и я спря. Гласът му се задави от вълнение.

— Някой удари Холи. Уорън бе наблизо и се опита да защити момичето. Вирна, кълна ти се в душата на покойната ми жена … направих всичко възможно. Скъпи духове, простете ми, но на мен се пада да ти кажа… извън силата ми е да му помогна. Помоли да види теб и Калан.

Вирна стоеше зашеметена, сърцето й се бе свило в гърлото. Ръцете на Зед я побутваха по гърба, приканвайки да побърза. Калан я последва в палатката.

Шестима мъртъвци лежаха в другия й край, покрити с одеяла. Тук—там изпод покривалата стърчаха окървавени ръце. Един мъж бе останал без ботуш. Калан се взираше, неспособна да мисли, неспособна да разбере как войникът е изгубил ботуша си. Изглеждаше толкова глупаво — да умреш и да изгубиш единия си ботуш. Трагедия и комедия под саван.

Уорън лежеше по гръб на дървена скара на пода. Сестра Филипа бе от другата му страна, високото й тяло бе приведено над младия магьосник. Сестра Фийби бе от тази страна и държеше ръката му. Когато се обърнаха към Вирна, по лицата на двете Сестри още личаха петна от сълзи.

— Уорън — каза Сестра Филипа, — ето я Вирна. Тук е. И Калан дойде.

Двете бързо се отдалечиха, а Вирна и Калан заеха местата им. На излизане от палатката Сестрите притиснаха ръце до устите си, сподавяйки вик.

Уорън бе бял като купчините чисти превръзки до него. Очите му бяха широко отворени, но се взираше, като че ли вече не виждаше. Къдравата му руса коса бе сплъстена, а робата му бе просмукана с кръв.

— Уорън — изплака Вирна, — О, Уорън.

— Вирна? Калан? — задъхано прошепна той.

— Да, любими — Вирна обсипваше ръката му с целувки.

Калан стисна другата му ръка.

— И аз съм тук, Уорън.

— Трябваше да издържа, докато се върнете и двете. Да ви кажа.

— Какво да ни кажеш, Уорън? — попита Вирна през сълзи.

— Калан — прошепна той.

Тя се наведе.

— Тук съм, Уорън. Не се опитвай да говориш, просто…

— Слушай.

Калан притисна ръка към бузата му.

— Слушам те, Уорън.

— Ричард е прав. Видението му. Трябваше да ти кажа.

Калан не знаеше какво да отвърне.

На пепелявото му лице се изписа усмивка.

— Вирна?

— Кажи, любими?

— Обичам те. Винаги съм те обичал.

Вирна едва говореше от напиращите сълзи:

— Уорън, не умирай. Не умирай. Моля те, не умирай!

— Целуни ме — прошепна Уорън, — докато още съм жив. И не тъжи за това, което свършва, а за хубавите дни, когато бяхме заедно. Целуни ме, любов моя.

Вирна се наведе и нежно го целуна, а сълзите й мокреха лицето му.

Калан не можа да издържи гледката и залитайки, излезе от палатката, където я чакаха верните ръце на Зед. Тя се разплака на рамото му.

— Какво правим? — изплака тя. — Защо е всичко това? Какъв е смисълът? Губим всичко.

Зед нямаше утешение за сълзите, извикани от чувството за безсмисленост.

Минутите се влачеха. Калан се напрягаше да събере силите си, да бъде отново Майката Изповедник. Не можеше да си позволи войниците й да я видят да се предава.

Мълчаливи мъже стояха наоколо, погледите им избягваха палатката, където умираше Уорън.

Когато от мрака изплува генерал Мейферт, облекчението по лицето на Кара бе очевидно. Той се втурна към нея, но не я докосна.

— Радвам се да видя, че сте се прибрали невредими — каза той на Калан. — Как е Уорън?

Калан не можа да отговори.

Зед поклати глава.

— Не мисля, че му остава още много. Всъщност убеден съм, че издържа толкова, само за да види жена си.

Генералът кимна тъжно.

— Хванахме убиеца.

Калан изведнъж се окопити.

— Доведете ми го — заповяда тя.

Без колебание генералът тръгна да доведе убиеца. С един жест Калан изпрати с него и Кара.

— Какво ти каза? — попита Зед тихо, за да не чуят останалите. — Искаше да ти каже нещо.

Калан си пое дълбоко въздух.

— Че Ричард е бил прав.

Зед погледна настрана в отчаяние. Уорън му бе приятел. Калан не познаваше друг човек, към когото Зед да е бил толкова привързан. Те си споделяха неща, които тя сама знаеше, че никога не би разбрала. Въпреки че изглеждаше млад, Уорън бе над сто и петдесет годишен, почти колкото Вирна. За Зед, когото винаги смятаха за мъдрия стар магьосник, трябва да е било особено облекчение да обсъжда магьосническите теми с някой, който разбира всичко и не се нуждае от непрекъснати обяснения и указания.

— И на мен ми каза същото — прошепна Зед през сълзи.

— Защо Уорън не е използвал дарбата си? — попита Калан.

Зед избърса бузите си.

— Минавал наблизо точно когато мъжът хванал и ударил Холи. Може би убиецът не е могъл да открие целта си, може би се е объркал и се е загубил или просто се е паникьосал и е решил да удари някого и Холи се е оказала наблизо.

Калан изтри нова сълза от бузата си.

— Може би е имал заповед да търси магьосник в такава роба и когато е видял Уорън, е ударил Холи, за да предизвика хаос и да се добере до него.

— И това е възможно: Самият Уорън нищо не е разбрал. Случило се е за миг. Просто е бил там и е реагирал.

Питах го, но той не знаеше защо не е използвал дарбата си. Може би при ужасната гледка на блестящия нож се е опасявал да не убие Холи, защото мъжът я е държал и я е удрял. Инстинктът да я спаси го е накарал да посегне към своя нож. Това е била фаталната му грешка.

— Може би Уорън просто се е поколебал да използва силата си.

Зед вдигна рамене.

— Половин секунда колебание е струвало живота на много магьосници.

— Ако аз не се бях поколебала — каза Калан, зарове на в болезнени спомени, — Ничи нямаше да ме хване. Нямаше да отведе Ричард.

— Не мисли за миналото, мила, нищо не може да се направи.

— А за бъдещето?

Зед потърси погледа й.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли края на миналото лято, когато напуснахме лагера, след като Орденът тръгна насам?

Когато Зед кимна, тя продължи:

— Уорън посочи това място на картата. Каза, че трябва да сме тук, за да ги спрем.

— Намекваш, че е знаел, че ще умре тук?

— Ти ми кажи.

— Аз съм магьосник, а не Пророк.

— Уорън обаче беше точно Пророк.

Когато Зед не отговори, Калан попита шепнешком:

— Какво стана с Холи?

— Не знам. Тъкмо идвах да говоря с Уорън. Всичко се случи за секунда. Войниците наскачаха срещу мъжа. Уорън им крещеше да не го убиват. Предполагам е мислел, че от него може да се получи ценна информация. Видях Холи, раните й кървяха, беше в шок. Веднага накарах да пренесат Уорън тук и започнах да се грижа за него. Сестрите пристигнаха и отнесоха Холи в друга палатка. Зед заби измъчения си поглед в земята.

— Направих всичко, което бе по силите ми. Но се ока а недостатъчно.

Калан го прегърна през рамената.

— От самото начало не си можел да направиш нищо, Зед.

Беше объркващо да види своя източник на сила в състояние на болезнена слабост. Бе ирационално да очаква от него да е спокоен и силен при такива обстоятелства, но все пак й бе странно. В този момент почувства тежестта на всички загуби, които Зед е понесъл през живота си; всичко бе там, в мокрите му белезникави очи.

Войниците направиха път на завръщащите се генерал Мейферт и Кара. Зад тях двама яки войници влачеха рошав млад мъж, по—скоро момче. Беше мускулест, но не можеше да се мери с мъжете, които го държаха. Косата му бе паднала през челото върху тъмните му презрителни очи. Държеше се гордо и предизвикателно.

— Значи така — каза младежът, опитвайки се да звучи твърдо. — Явно съм убил някоя важна клечка в изпълнението на дълга си към Ордена. Значи съм герой.

— Накарайте го да коленичи пред Майката Изповедник — тихо заповяда генерал Мейферт.

Двамата войници сритаха младежа по колената и го свалиха на земята. Той се изхили.

— Значи ти си важната кучка, за която толкова съм слушал. Колко жалко, че не беше наоколо — би било страхотно да те бодна. Струва ми се, че показах на някои хора колко съм добър с ножа.

— Значи в мое отсъствие — каза Калан — вместо на мен си посегнал на дете.

— Само за тренировка. Щях да намушкам много повече, ако тези огромни тъпи говеда не ми се бяха метнали отгоре. Но все пак изпълних дълга си към Ордена и към Създателя.

Това бе смелост на човек, който знае, че ще плати най—високата цена за деянията си. Той се опитваше сам себе си да убеди, че е изпълнил важен дълг. Искаше да умре като герой, а после да отиде направо при Създателя — като награда след смъртта.

Вирна излезе от палатката. Движеше се бавно. Лицето й бе пепелявосиво, а чертите й — изпънати. Калан я хвана за ръката, готова да й предложи помощта си.

Вирна спря, като видя коленичилия младеж.

— Този ли е? — попита тя.

Калан прегърна нежно Вирна през гърба в мълчалив знак на подкрепа.

— Да — потвърди тя.

— Точно така — изсмя се онзи към Вирна, — аз съм този, който прободе вражеския магьосник. Аз съм герой. Орденът ще донесе облекчение и справедливост на народа и аз помогнах за делото. Вашият род винаги се е опитвал да ни мачка.

— Да ви мачка — повтори Вирна с мрачен тон.

— Тези, които са родени с късмет и привилегии, никога с никого не споделят предимствата си. Чаках, но никой не ми даде шанс в живота, само Орденът. Аз съм герой на потиснатите хора по света. Нанесох удар по мъчителите на човечеството. Помогнах да се даде справедливост на онези, които никога не са имали шанс. Убих зъл човек. Аз съм герой!

Мълчанието на присъстващите изглеждаше още по—страшно на фона на трескавото претърсване на лагера за други убийци. Офицери крещяха имена, следваха бързи отговори. Войските търсеха нашествениците в нощта, а железните им ризници и оръжията им дрънчаха като хиляди малки звънчета.

Коленичилият се ухили на Вирна.

— Създателят ще ме възнагради в следващия ми живот. Не се страхувам от смъртта. Спечелих вечност в неговата всевечна Светлина.

Вирна премести погледа си към присъстващите.

— Не ме интересува какво ще правите с него — каза тя, — но искам да чувам писъците му през цялата нощ. Искам този лагер да чува писъците му цяла нощ. Искам шпионите на Ордена да го чуват как пищи. Това е поклонът ми към Уорън.

Младежът облиза устните си, схващайки, че не всичко е така, както си го бе представял.

— Не е честно! — изкрещя младият убиец.

Тялото му се разтресе от паника. Бе се приготвил за бърза мъченическа смърт. Не бе предвидил друга възможност:

— Той умря бързо. Искам същата съдба. Не е честно!

— Честно ли? Да, не е честно — каза Вирна с ужасно спокойствие, — че майка ти изобщо е отворила крака пред баща ти. Сега благосклонно ще поправим грешката й. Не е честно, че един добър и чудесен човек умря в ръцете на малък сополив страхливец като теб, който няма достатъчно ум, за да разпознае лъжите в това, което ни надрънка. Искаш да замениш живота си за този, който отне? Искаш да умреш за кауза, която поради глупостта си мислиш за благородна? Желанието ти ще се сбъдне, младежо. Но преди да умреш, ще разбереш напълно какво си жертвал, колко ценен е животът ти и колко пропилян. Ще започнеш да проклинаш деня, в който майка ти те е заченала, така както го проклинаме ние. — Вирна имаше решителен вид, когато погледна присъстващите. — Това е желанието ми. Моля, погрижете се да бъде изпълнено.

Кара излезе напред.

— Нека аз да го изпълня. — Суровото й лице бе на пълно безизразно. — Аз ще се справя най—добре и ще изпълня желанието ти точно както го искаш, Вирна.

Младежът се изсмя истерично.

— Жена? Да не би да разчитате някаква тъпа руса кучка да ми разкаже играта? Явно наистина сте луди, както ми казаха.

Вирна кимна.

— Ще съм ти задължена, Кара.

Обърна се да си тръгне, но спря за момент.

— Не го оставяй да умре преди сутринта, когато ще дойда лично да наблюдавам края му. Искам да погледна в очите му и да видя дали е осъзнал действителността и липсата на справедливост, преди да даде живота си за нищо като част от голямото зло.

— Обещавам ти — меко каза Кара. — Колкото и дълга да изглежда тази нощ за болката ти, за него ще е безкрайно по—дълга.

Вирна докосна рамото на Кара с благодарност и отмина покрай нея.

След като Сестрата се отдалечи в тъмнината, Кара се обърна към Калан:

— Трябва ми палатка. Не искам никой да вижда какво ще правя с него. Писъците му ще са достатъчни.

— Както желаеш.

— Майко Изповедник! — младият мъж бясно се дърпаше, но войниците го бяха хванали здраво. — Ако си толкова добра, колкото твърдиш, прояви милостта си!

От устата на момчето потече пяна, която се заклати в ритъма на тежкото му дишане.

— Та аз те помилвах — каза Калан. — Позволих ти да изтърпиш присъдата, която Вирна посочи, вместо да ти наложа моята.

Кара щракна с пръсти и посочи малкия, преди да се отдалечи. Войниците повлякоха пищящото момче след нея.

— Какво да правим с останалите? — попита генералът Калан.

Тя се насочи към палатката си.

— Прережете им гърлата.