Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (62)

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан се изправи в леглото, когато осъзна, че вече не чува далечните писъци. До зората имаше часове. Може би сърцето му е спряло неочаквано.

Не, Кара беше Морещица и бе добре обучена в изкуството на своя род.

Както си лежеше облечена в леглото, заслушана в крясъци, от които кожата й настръхваше, замислена за мъката на Вирна и натъжена за загубата на Уорън, челото й плувна в пот — сети се, че някога и Ричард е бил жертва на Агиела на Морещиците.

За да прогони неканените страшни образи, нахлули в мислите й, погледна Дух. Лампата, висяща от напречната греда на тавана, хвърляше мека светлина върху статуйката и подчертаваше елегантните очертания на надиплената роба, сключените ръце, отметнатата назад глава. Калан никога нямаше да се умори да я гледа. Всеки път се вълнуваше.

Ричард бе избрал този поглед към живота пред ужасната мъка, която можеше да го погълне. Да се остави на мъката, би означавало само да се лиши от възможността Да изпитва щастие.

Калан чу раздвижване навън. Докато скочи на крака, Кара мушна главата си през отвора на палатката й. Сините очи на Морещицата издаваха смъртоносна ярост. Тя влезе, влачейки след себе си младежа за косата. Онзи трепереше, заслепен от кръвта в очите си.

Стиснала зъби, Кара го блъсна надолу. Той падна на земята в краката на Калан.

— Какво става? — попита тя.

Погледът на Кара бе на жена на ръба на необузданата ярост, едва контролираща се — на ръба на човешкото. Вече стъпваше по пръстта на друга земя — лудостта.

Морещицата падна на колене и отново сграбчи младежа за косата. Дръпна го назад и го притисна към облеченото си в червена кожа тяло, за да допре Агиела си към гърлото му. Той се задави и закашля. От устата му потече кръв.

— Кажи й! — изръмжа Кара.

Онзи разпери покорно ръце.

— Познавам го! Познавам го!

Калан смръщено се наведе към ужасения млад мъж.

— Кого познаваш?

— Ричард Сайфър! Познавам Ричард Сайфър! И жена му Ничи!

Калан почувства как материята около нея се разпада. Тежестта на този свят я повали на колене, преди Кара да успее да продължи.

— Как се казваш?

— Гади! Аз съм Гади!

Кара притисна своя Агиел в гърба му и той изкрещя диво от болка. Тя го зашлеви през лицето и го просна на земята.

Калан вдигна ръка.

— Кара, почакай … трябва да говорим с него.

— Знам. Просто искам да съм сигурна, че с готовност ще ни разкаже всичко.

Калан никога не бе виждала Кара такава — толкова неконтролируема. Това бе повече от молбата на Вирна. Кара бе засегната лично. Тя харесваше Уорън, но по—лошото за Гади беше, че Ричард бе нейният живот.

Морещицата отново го вдигна. Червени мехурчета покриваха счупения му нос. Под определен ъгъл Калан мярна и кръвта по червените кожени дрехи на Кара.

— Сега искам да разкажеш всичко на Майката Изповедник.

Той кимна през сълзи, още преди тя да е довършила заповедта си.

— Живеех там — там, където те се установиха да живеят. Живеех там, където Ричард и жена му…

— Ничи — поправи го Калан.

— Да, Ничи — той не разбра смисъла на забележката й — Те дойдоха да живеят в една стая в нашата къща. Приятелите ми и аз не ги харесвахме. После Камил и Наби започнаха да говорят с него. Започнаха да харесват Ричард, а аз се ядосвах…

Той така се задави, че не можа да завърши. Калан хвана брадичката му, оцапана с кръв, и разтърси главата му.

— Говори! Иначе ще накарам Кара да продължи!

— Не знам какво да кажа, не знам какво искате! — изхленчи той.

— Всичко, което знаеш за него и Ничи. Всичко! — Калан крещеше на сантиметри от ухото му.

— Кажи й всичко останало! — заповяда Кара, като го изправи на крака.

Калан също се изправи, опасявайки се, че ще пропусне някоя ценна дума.

— Ричард взе да кара хората да поправят онова място. Той работи за Айшак, в транспортната компания. Когато вечер се връщаше от работа, все поправяше някакви неща. Показа и на Камил и Наби как да поправят. Мразех го.

— Мразеше го, защото правеше нещата по—добри?

— Той караше Камил и Наби и другите да мислят, че сами могат да правят всичко, а те не могат — хората не могат да правят всичко сами. Това е жестока измама. Хората трябва да търсят помощта на онези, които знаят и могат. Това е тяхно задължение. Ричард трябваше да поправя онези неща, защото може, а не трябваше да кара Камил и Наби и другите, не трябваше да ги убеждава, че могат сами да променят живота си. Никой не може. Хората е нуждаят от помощ, а не от такива безсърдечни и безчувствени напразни надежди. Открих, че Ричард работи през нощта. Влачеше допълнителни стоки за някои алчни хора. Печелеше пари, които не му бе разрешено да печели. Тогава една нощ седях на стълбите и чух Ничи да се кара на Ричард. Тя излезе при мен на стълбите и ме помоли да се любим. Жените винаги са ме желали. Тя бе курва — не по—добра от останалите, въпреки всичките си пози. Каза ми, че Ричард не бил мъж, който може да задоволява нуждите й и затова искала мен, защото той не можел. Добре се погрижих за нея — точно както искаше. Добре я подредих онази курва. Нараних я така, както искаше…

Калан с всичка сила го удари с коляно в слабините. Гади се преви на две, напразно опитвайки се да си поеме дъх. Очите му бясно се въртяха, докато падаше на земята.

Кара се усмихна.

— Бях сигурна, че този епизод ще ти хареса.

Калан изтри сълзите от бузите си.

— Не е бил Ричард. Знаех си, че не е бил Ричард. Била е тази свиня!

Калан го ритна в ребрата, докато той още се опомняше. Момчето извика. Тя нетърпеливо щракна с пръсти. Кара го стисна за косата и го изправи на крака.

— Довърши разказа си — заповяда Калан с ледена ярост.

Онзи се закашля, задави и запени. Кара трябваше да го обърне настрани. Държеше ръцете му зад гърба му, за да не може да успокои слабините си. Болката бе ясно изписана на измъченото му лице.

— Говори или ще го направя пак!

— Моля ви! Аз говорех, когато ме спряхте.

— Продължавай!

Той кимна паникъосано.

— Когато свърших с курвата, когато оставих Ничи, Камил и Наби полудяха.

Калан го повдигна за брадичката.

— Какво имаш предвид под „полудяха“?

— Ами ядосаха се, че съм бил с жената на Ричард. Те го харесват, затова полудяха от ярост към мен. Искаха да ми направят нещо. Да ме наранят. Затова реших да отида в армията и да се бия за Ордена срещу неверниците и да …

Калан чакаше. Погледна към Кара. Морещицата направи нещо зад гърба на Гади и той се задъха от болка.

— И тогава предадох Ричард!

— Какво си направил?

— Предадох Ричард, преди да тръгна. Казах на градските стражи в канцеларията на Защитник Мъксин, че Ричард върши престъпни неща, че краде от работниците, че изработва повече от справедливо полагащия му се дял.

Калан се намръщи.

— Какво означава това? Какво се случва, когато предадеш някого?

Гади трепереше от ужас. Очевидно не искаше да отговаря. Кара отново допря Агиела си до тялото му. През просмуканата му от пот риза се процеди кръв. Той се опита да си поеме дъх, но не можа. Сивкавото му лице стана алено.

— Кажи й! — студено заповяда Кара.

Гади с облекчение пое дъх, когато тя освободи напрежението.

— Ще го арестуват. Ще го… накарат… да си признае.

— Да си признае ли? — попита Калан, уплашена от възможния отговор.

Гади кимна неохотно.

— Най—вероятно ще измъкнат от него признание чрез изтезания. Може би ще набучат тялото му на кол и ще оставят птиците да го кълват до кокал, след като си признае за извършените злини.

Калан се олюля. Стори й се, че ще повърне. Светът се бе разпаднал до лудост.

Ритна коша с картите и започна да рови из купчината, докато намери това, което търсеше. Извади от кутията писалка и мастилница, сложи Дух на земята и разстла малката карта на масата.

— Ела насам — заповяда му тя, като щракна с пръсти и посочи място пред масата. Когато той се примъкна наблизо, сложи писалката в треперещата му ръка.

Посочи на картата.

— Ние се намираме тук. Покажи ми откъде минахте с Ордена.

Той го направи.

— Тази река. Моят отряд дойде от Стария свят заедно с подкрепленията след известно обучение. Присъединих ме се към силите на императора и през лятото се придвижихме насам по коритото на тази река.

Калан посочи Стария свят.

— Сега искам да ми покажеш мястото, където си живял.

— Алтур’Ранг. Намира се ето тук.

Тя проследи с поглед как той забива писалката и очертава кръг около името Алтур’Ранг — доста на юг, в сърцето на Стария свят.

— А сега — каза тя — отбележи пътищата, по които се стига до Стария свят, включително всякакви градове и градчета, през които сте минали.

Кара и Калан наблюдаваха Гади, докато той прокарваше писалката по пътища и няколко града. Уорън и Сестрите бяха от Стария свят. Те познаваха в подробности географията му и им бяха начертали подробни карти.

Когато свърши, Гади вдигна очи.

Калан обърна картата.

— Начертай ми Алтур’Ранг. Искам да видя основните улици — всичко, което знаеш за него.

Гади веднага се зае. Когато свърши, я погледна пак.

— А сега ми покажи къде се намира тази къща, където живее Ричард.

Гади отбеляза мястото на саморъчно нарисуваната карта.

— Не знам обаче дали ще е там. Много хора предават други, заподозрени в престъпления. Ако приемат доноса и го арестуват … Братята може да наложат наказание или дори да го разпитат и да го осъдят на смърт.

— Братята ли? — попита Калан.

Гади кимна.

— Брат Нарев и неговите ученици. Те оглавяват Братството на Ордена. Брат Нарев е нашият духовен водач.

Той и Братята са сърцето на Ордена.

— Как изглеждат? — попита Калан, а умът й вече препускаше напред.

— Носят тъмнокафяви роби с качулки. Те са обикновени хора, отказали се от удобствата на живота, за да служат на Създателя и на човечеството. Брат Нарев е по—близо до Създателя от всеки друг жив човек. Той е спасителят на човечеството.

Гади явно бе обзет от благоговение към този човек. Калан слушаше, а Гади разказваше всичко, което знаеше за Братството на Ордена, за Братята и за Брат Нарев в частност.

Когато той свърши, настъпи мълчание. Калан не гледаше към него, а бе вперила поглед настрани.

— Как изглеждаше Ричард? — попита тя с далечен глас. — Добре ли беше? Изглеждаше ли добре?

— Да, той е голям и силен. Глупавите хора го харесват.

Калан се изви и залепи шамар на лицето на Гади достатъчно силно, за да го повали на земята.

— Изведи го оттук! — каза тя на Кара.

— Но сега трябва да бъдете милостива! Казах ви всичко, което знаех! — избухна той в сълзи. — Бъдете милостива!

— Имаш работа за довършване — каза Калан на Кара.

Калан дръпна платнището на палатката и надникна вътре. Сестра Дулсиния леко похъркваше. Холи вдигна очи.

Сълзи потекоха от очите на момиченцето, когато протегна ръце умолително. Калан коленичи до нея и се наведе да я прегърне. Холи заплака.

Сестра Дулсиния се събуди.

— Майко Изповедник.

Калан положи длан върху ръката на Сестрата.

— Късно е. Защо не отидеш да поспиш малко, Сестро.

Сестра Дулсиния се усмихна в знак на съгласие и с пъшкане се надигна в ниската палатка. В далечината, от другата страна на лагера, Калан чуваше канските писъци на Гади.

Поглади меките вежди на Холи и ги целуна.

— Как си, скъпа? Добре ли си?

— О, Майко Изповедник, беше ужасно. Магьосник Уорън бе ранен. Видях го!

Тя пак заплака и Калан я прегърна.

— Знам, знам.

— Той добре ли е? Излекуваха ли го, както излекуваха мен?

Калан сложи ръка на бузата й и изтри една сълза.

— Съжалявам, Холи, Уорън умря.

Веждите й се събраха в нещастна гримаса.

— Не трябваше да се опитва да ме спасява. Аз съм виновна за смъртта му.

— Не — успокои я Калан. — Не е така. Уорън даде живота си, за да спаси всички ни. Това, което направи, бе от любов към живота. Не искаше да остави злото на свобода сред хората, които обичаше.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Помниш ли как обичаше живота и как искаше да види любимите си хора свободно да живеят живота си?

— Той танцува с мен на сватбата си. Мислех, че е най—красивият младоженец на света.

— Наистина беше красив младоженец — каза Калан с усмивка при спомена за сватбата. — Той бе един от най—добрите хора, които познавам, и даде живота си за нашата свобода. Трябва да почетем жертвата му, като живеем по най—добрия възможен начин.

Калан се надигна, но Холи я прегърна още по—здраво и тя отново полегна до нея. Погали веждите й и я целуна по бузата.

— Ще останеш ли с мен, Майко Изповедник?

— Още малко, мила.

Холи заспа, сгушена в Калан. Над спящата девойка Калан заплака с горчиви сълзи на отчаяние. Това момиче имаше право да изживее живота си, но имаше хора, които жадуваха да отнемат това й право със силата на ножовете си.

След като взе решение, Калан тихо се измъкна от палатката и отиде да приготви багажа си.

Тъкмо се зазоряваше, когато Калан излезе от палатката си, натоварена с постелка, самари, Д’Харански меч, Меча на истината, кожената ризница и раница с останалите си неща. Дух бе на сигурно място, завързана в навитата й постелка.

Бе завалял тих снежец, сякаш за да напомни на смълчания лагер, че в северната част на Средната земя настъпва зима.

Всичко изглеждаше към своя край. В това я убеждаваше не толкова смъртта на Уорън, колкото безсмислието, което тя символизираше. Калан не можеше да се заблуждава повече. Истината си беше истина. Ричард бе прав.

Орденът щеше да завладее всичко. Рано или късно, ще я хванат и ще я убият заедно с всички, които са се били рамо до рамо с нея. Новият свят щеше да падне, беше само въпрос на време. Те вече притежаваха по—голямата част от Средната земя. Някои страни се предадоха доброволно. Нямаше начин да се устои на многобройните им пълчища, на ужаса от заплахите им, на изкушението от обещанията им.

Уорън го доказа с предсмъртните си думи: Ричард бе прав.

Тя мислеше, че може да е различна. Че може да изтласка напредващите орди с чистата сила на волята си. Доста наперено от нейна страна. Силите на свободата бяха загубени.

Мнозина от хората в тези покорени земи се врекоха във вярност на Ордена за сметка на свободата си.

За нея какво остана? Бягане. Изтегляне. Ужас. Смърт.

Всъщност вече нямаше какво да губи. Почти всичко бе изгубено или скоро щеше да бъде изгубено. Докато имаше поне живота си, щеше да го използва.

Смяташе да отиде в сърцето на Ордена.

— Какво правиш?

Калан се обърна и видя намръщеното лице на Кара.

— Кара, аз … аз си тръгвам.

Кара просто кимна.

— Добре, аз също мисля, че е време. Няма да се бавя с моя багаж. Ти доведи конете и ще се срещнем …

— Не, тръгвам сама. Ти оставаш тук.

Кара поглади дългата руса плитка, паднала през рамото й.

— Защо тръгваш?

— Тук вече нямам работа. Нищо не мога да направя. Ще забия меча си в сърцето на Ордена — Брат Нарев и учениците му. Това е единственото, което ми остава, за да отвърна на удара им.

Кара се усмихна.

— И си мислиш, че ще пропусна това и ще остана тук?

— Да, ще останеш. Ти трябва да си тук… с Бенджамин.

— Съжалявам, Майко Изповедник — меко каза Кара, но не мога да изпълня подобна заповед. Аз съм Морещица. Моят живот е обречен да защитавам Господаря Рал. Обещах му, че ще пазя теб, а не че ще се крия в прегръдките на Бенджамин.

— Кара, искам да останеш тук.

— Това е моят живот. Ако това ще е краят, нека да е краят, но аз ще правя с моя живот каквото си искам. Това е моят живот, а не твоят. Тръгвам и толкова.

В очите на Кара Калан видя, че решението й наистина е окончателно. Не си спомняше някога Кара да е изразявала собствените си желания. Наистина това бе животът й. Освен това Морещицата знаеше къде отива Калан. Дори да тръгнеше без нея, тя просто щеше да я последва. Да накараш Морещица да се подчини на заповед понякога бе по—трудно, отколкото да опитомиш мравки.

— Права си, Кара. Това наистина е твоят живот. Когато обаче стигнем Стария свят, ще трябва да се преоблечеш, за да скриеш самоличността си. Червената ти униформа там би означавала край.

— Ще направя нужното, за да защитя теб и Господаря Рал.

Калан най—накрая се усмихна.

— Знам го, Кара.

Морещицата не се усмихна и усмивката на Калан помръкна.

— Извинявай, че се опитах да тръгна без теб, Кара. Не трябваше да го правя. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да поговоря с теб. Защото това е правилният начин на поведение спрямо онези, които уважаваме.

Този път Кара вече се усмихна. — Сега вече говориш човешки.

— Може никога да не се върнем.

Кара сви рамене.

— Да не би да си мислиш, че ако останем, ще си отживеем? Напротив — чака ни сигурна смърт.

Калан кимна.

— И аз така мисля. Затова трябва да тръгна.

— Не споря с теб.

Калан се взря в падащия сняг. Последния път, когато зимата наближаваше, тя и Кара бяха успели да се измъкнат на косъм.

Калан се пребори със себе си и попита:

— Кара, вярваш ли, че Ричард още е жив?

— Разбира се, че Господарят Рал е жив. — Кара вдигна Агиела си и го повъртя в ръката си. — Да не си забравила?

Калан си спомни: Агиелът действаше само ако Господарят Рал, на когото бе обречен, е жив. Калан подаде на Кара част от багажа си.

— Гади?

— Умря, както искаше Вирна. Тя не го помилва.

— Добре. Милостта към виновните е предателство към невинните.

Малко след зазоряване Калан застана пред палатката на Зед. Кара бе отишла да доведе конете и да вземе храна. Калан извика и Зед я покани да влезе. Надигна се от пейката до Ейди, старата чародейка.

— Какво става, Калан?

— Дойдох да ти кажа довиждане.

В очите на Зед нямаше изненада.

— Защо не останеш още малко? Тръгни утре.

— Може да няма утре. Зимата пак наближава. Ако искам да направя това, което трябва, нямам време за губене.

Зед внимателно сложи ръка на раменете й.

— Калан, Уорън искаше да те види. Чувстваше, че трябва да ти каже, че Ричард е бил прав. За него бе важно да знаеш. Ричард ни бе казал, че не трябва да нападаш Ордена, преди хората да му се врекат, иначе всичко ще бъде загубено. Такова нещо сега е по—малко вероятно дори от деня, в който го каза.

— А може би Уорън е искал да каже, че Ричард е бил прав в смисъл, че Новият свят ще падне пред Ордена. И в такъв случай защо да стоя тук? Може би Уорън се е опитвал да ми каже да отида при Ричард, преди да умра, преди той да умре, когато ще е твърде късно дори да опитваме.

— А Ничи?

— Ще разбера, когато стигна там.

— Но ти не можеш и да се надяваш …

— Зед, какво друго ми остава? Да гледам как Средната земя пада под врага? Да се надявам най—много да изкарам остатъка от живота си, бягайки, да живея като изгнаник и да се крия непрекъснато от лапите на Ордена?

Дори без Уорън аз разбрах, колкото и да не го исках, че Ричард е бил прав. Орденът ще спре само през зимата, докато помогнем на хората да избягат от Ейдиндрил. През пролетта врагът ще влезе в моя град. След което ще се насочи към Д’Хара. И тогава няма да има къде да се бяга. Може би хората ще се спасят за известно време, но Орденът ще ги стигне. За мен няма бъдеще. Ричард бе прав. Единственото, което ми остава, е да изживея остатъка от живота си за себе си и за Ричард. Това е, Зед.

Очите му се замъглиха от сълзи.

— Толкова ще ми липсваш. Ти ми върна спомена за дъщеря ми и ми даде толкова много радост.

Калан се хвърли на врата му.

— О, Зед, обичам те.

И тя не можеше да сдържа сълзите си. Знаеше, че е единственото, което му е останало, и сега той щеше да загуби и нея.

Изведнъж се сепна.

— Зед, дойде време и ти да вървиш. Трябва да отидеш в Кулата и да я защитаваш.

Той кимна с голямо нежелание и дълбока мъка.

— Знам.

Капан коленичи пред старата чародейка и взе ръката й.

— Ейди, ще отидеш ли с него да му правиш компания?

Сбръчканото лице на жената се оживи от прекрасна усмивка.

— Ами аз… — тя погледна нагоре. — Зед?

Зед се намръщи.

— По дяволите, провали ми изненадата от поканата!

Калан го ритна съучастнически.

— Стига си ругал в присъствието на дами и престани да се цупиш така! Исках да се уверя, че няма да си самотен там горе.

По лицето му се прокрадна усмивка.

— Разбира се, че Ейди ще дойде с мен в Кулата.

Сега бе ред на Ейди да се намръщи.

— Откъде знаеш, старче? Никога не си ме питал. Аз лично мисля …

— Стига, моля ви — каза Калан, — престанете и двамата. Прекалено е важно, за да се превземате.

— Мога да се превземам, ако искам — изпротестира Зед.

— Точно така. — Ейди размаха кокалестия си пръст.

— Достатъчно сме стари, за да се превземаме, щом ни се ще.

Калан се усмихна през сълзи.

— Разбира се. Просто след като Уорън … сетих се колко мразя хората да пропиляват живота си за неща, които нямат значение.

Сега Зед наистина се намръщи.

— Имаш да понаучиш едно—друго, скъпа, ако още не си разбрала колко са важни превземките.

— Ами да — каза Ейди. — Превземките те държат. Когато остаряваш, трябва да си нащрек. Ейди е съвсем права — добави Зед. — А аз мисля … Калан го прекъсна с прегръдка, а към тях се присъедини и Ейди.

— Напълно ли си сигурна, скъпа? — попита Зед, дока то се разделяха.

— Да. Ще забия меча си в корема на Ордена.

Зед кимна, докато потупваше врата й с клечестите си пръсти. Той дръпна главата й назад и я целуна по веждата.

— Щом трябва да заминеш, препускай бързо и удряй силно!

— И аз това казвам — каза Кара, застанала на прага.

На Калан й се стори, че сините очи на Морещицата изглеждат по—влажни от обикновено.

— Всичко наред ли е, Кара?

Кара се намръщи.

— Това пък какво значи?

— Нищо — отвърна Калан.

— Генерал Мейферт ни даде шестте най—бързи коня, които можа да намери. — Кара се усмихна доволно. — Ще имаме свежи коне за смяна и ще можем да минем бързо голямо разстояние. Натоварила съм всичко.

Ако тръгнем веднага, ще успеем да изпреварим зимата. Имаме карта, така че ще избягваме маршрутите на Ордена и ще заобикаляме най—гъсто населените места. Долу има добри пътища и е равно. Ако яздим бързо, мисля, че ще успеем да стигнем за няколко седмици. Най—много месец.

Лицето на Зед се изкриви в тревожна гримаса.

— Но Орденът контролира по—голямата част от югоизточната част на Средната земя. Сега това е опасна зона.

— Имам по—добра идея — Кара му хвърли усмивка. — Ако минем през страна, която познавам — Д’Хара. Ще тръгнем на изток от тук и ще прехвърлим планината, после ще поемем на юг през Д’Хара през предимно равни земи, където можем да поддържаме добро темпо, надолу през полетата Азрит и най—накрая ще поемем по река Керн далеч на юг. Когато долината на реката напусне планината, ще свием на югоизток към сърцето на Стария свят.

Зед кимна одобрително. Калан нежно обви пръсти около тънката ръка на магьосника.

— Кога ще тръгнеш за Кулата?

— Двамата с Ейди поемаме още сутринта. Мисля, че ще е най—добре да не се мотаем повече тук. Днес ще довърша военните дела с офицерите и Сестрите. Мисля, че когато хората напуснат Ейдиндрил и когато натрупа достатъчно сняг, за да накара Ордена да спре до пролетта, нашите хора ще трябва да започнат да се измъкват от това място и да се придвижват към планините, към сигурността на Д’Хара. Придвижването през зимата ще е трудно, но поне няма да им се налага да се бият, така че няма да е по—трудно, отколкото бе досега.

— Така ще е най—добре — съгласи се Калан. Така хората ни ще са на сигурно място, поне засега.

— Няма да ме има, за да ги пазя от чуждите магии, но ще имат Вирна и Сестрите. Те вече знаят достатъчно, за да пазят армията ни от магия.

Поне за малко. Думите увиснаха във въздуха, неизказани.

— Искам да видя Вирна, преди да тръгна — каза Калан. — Според мен за нея ще е добре да има някого, за когото да се тревожи. После ще се обадя на генерал Мейферт и тръгваме. Чака ни дълъг път и искам да стигнем на юг, преди снегът да ни е застигнал.

Калан прегърна здраво Зед за последно.

— Когато го видиш — прошепна той в ухото й, — кажи на момчето, че го обичам и че много ми липсва.

Калан кимна на рамото му и смело излъга:

— Пак ще ни видиш и двамата, Зед. Обещавам ти.

Тя излезе навън, а в ранното утро се чувстваше първият полъх на зимата. Всичко бе засипано със сняг и светът изглеждаше изваян от мрамор.