Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Уорън внимателно отмести настрани натежалия от сняг боров клон, за да й направи път. Калан надникна през дупката.

— Тук — тихо каза той. — Виждаш ли?

Тя кимна и се взря в тясната долина далеч долу. Всичко бе потънало в бял леден кожух — бели дървета, бели скали, бели полета. Вражеските войски, които се придвижваха през долината долу, приличаха на тъмна ивица мравки, прекосяващи чиния с пудра захар.

— Мисля, че не е нужно да шепнеш, Уорън — обади се Кара иззад другото рамо на Калан. — Не могат да ни чуят от такова разстояние.

Сините очи на Уорън се обърнаха към Морещицата. Червената кожена униформа на Кара би се откроявала като сигнален огън на белия фон, ако не се бе наметнала с вълчето наметало, сливащо се с околните снежни храсти. Калан усети топлия и мек допир на своето наметало от вълча кожа до бузите си. Понеже й бе подарък от Ричард, понякога й се струваше, че онова, което усеща с кожата си, е неговата топла и закриляща милувка.

— Напротив, родените с дарбата могат да ни чуят, Кара, въпреки голямото разстояние. Ако сме много одибилни.

Кара сбърчи нос.

— Какво означава това?

— Означава шумни, Кара — прошепна й Калан, сякаш за да й покаже, че няма нищо лошо в това да проявява яко повече внимание и да бъде по—тиха, Когато видя достатъчно, Калан им направи знак и тримата потънаха в дълбокия до глезените сняг. При изкачването си в планината бяха попаднали тъкмо под надвисналите сиви облаци и сега им се струваше, че надничат надолу от някакъв друг свят. Това, което видяха, не й хареса.

Продължиха да пълзят нагоре по склона, осеян с борове и оголели трепетлики, гонейки покрития с гъста растителност скален ръб, където гръбнакът на скалата просветваше през снега като полузакрити кости. Конете ги чакаха доста по—надолу. Още по в ниското, там, където Уорън и Калан бяха сигурни, че ще са извън обсега на родените с дарбата, пътуващи с Ордена, чакаше отрядът от Д’Харански войници, избрани лично от генерал Мейферт за ескорт на Калан и двамата й придружители — които сами по себе си бяха надеждна охрана.

— Видяхте ли? — почти шепнешком попита Уорън.

— Продължават в същия дух — събират все повече и повече хора и се опитват да ни обградят, без да ги усетим.

Подухна вятър и понесе към тях ефирна завеса сняг. Калан вдигна пред лицето си яката на наметалото. Добре поне, че бе спряло да вали. Засега.

— Не съм съгласна с теб, Уорън.

Красивото му лице, изразяващо недоумение, се обърна към нея.

— Тогава какво става?

— Според мен искат да изглежда така, сякаш се опитват да ни обградят — за да пуснем след тях преследвачи.

— Отвличане на вниманието?

— Да. Просто се движат прекалено близо до нас, за да възможно да си мислят, че няма да ги забележим. И в същото време са достатъчно далеч и използват достатъчно труден терен, за да ни принудят да разделим силите си. Искаме да сторим нещо. Освен това всичките ни съгледвачи бяха принудени да се върнат в лагера.

— Нима това не е добре?

— Не, добре е. Но ако с тях има родени с дарбата, както смяташ? Как стана така, че никой от нашите съгледвачи не бе възпрепятстван да се завърне в лагера и да докладва за приближаването на такава мощна маса от хора?

Уорън се замисли за миг, докато тримата се изкачваха внимателно по една ниска скала, за да се спуснат след това по задник по хлъзгавата й повърхност.

— Мисля, че залагат стръв — обади се Кара, щом краката й отново намериха твърда земя. — Техните магьосници не се блазнят от малките риби, хвърлят стръв за голямата плячка.

Калан изтупа снега от рамото си.

— Като нас.

Уорън явно не бе убеден.

— Мислите, че това е просто един вид изискан капан за улавяне на нашите офицери и родени с дарбата?

— Е, не точно — отвърна Калан. — Това просто би било бонус за тях. Според мен главното им намерение е да ни подмамят да се разделим, за да тръгнем след онова, което им се иска да ни накарат да повярваме, че е заплаха.

Уорън се почеса по къдравата руса коса. Сините му очи се плъзнаха обратно към мястото, откъдето бяха надникнали преди малко, сякаш му се искаше още веднъж да погледне към врага.

— Но при положение, че изпращат огромни части на север, пък било то и само за да разделят силите ни, това не би ли трябвало да ни притеснява?

— Разбира се, би трябвало, Уорън — отвърна Калан, — ако беше вярно.

Уорън я изгледа, докато газеха с усилие из дълбокия сняг. Калан почувства умората от огромното усилие. Той й подаде ръка, за да се изкачи на едно високо място. След това подаде ръка и на Кара. Морещицата му направи знак с ръка, че няма нужда от помощ, но и не посрещна предложението му с намръщено изражение. Калан винаги се радваше да види, че Кара започва да се научава, че понякога предложената помощ може да бъде обикновен акт на любезност или кавалерство, а не непременно презумпция за слабост.

— Тогава нищо не разбирам — призна си Уорън задъхано.

Калан спря, за да им даде възможност да отдъхнат. Махна с ръка назад към рида, откъдето бяха наблюдавали вражеските части.

— Да, ако бе вярно, че огромен брой войници се опитват да ни заобиколят, насочвайки се на север, това би било притеснително. Но не мисля, че го правят.

Уорън отметна една къдрица от челото си.

— Не ти се вярва, че всичките тези мъже са се насочи ли на север? Ами тогава къде отиват?

— Никъде — отвърна Калан.

— Толкова много войници? Сигурно се шегуваш?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Убедена съм, че е номер. Според мен всъщност са само група хора.

— Но съгледвачите ни докладваха, че от три дни на север се придвижват огромен брой войници!

— Тихо! — сгълча го Кара с престорено навъсена физиономия.

Уорън покри устата си с ръка, разбрал, че си е изпуснал гласа.

Бяха си отдъхнали, така че Калан отново тръгна напред, прекоси малко възвишение и се спусна на равното, следвайки собствените им стъпки в посоката, откъдето бяха дошли.

— Помниш ли какво докладваха снощи съгледвачите? — попита го тя. — Опитали се да се спуснат от другата страна на планината, за да огледат оставените следи и да видят по—отблизо врага, но просеките били строго охранявани.

— Спомням си.

— Мисля, че току—що разбрах защо. — Тя продължи, рисувайки кръг с ръка: — Мисля, че това, което виждаме, е сравнително малка група хора, които се въртят в огромен кръг. Можем да ги видим само на това място, докато прекосяват долината. Виждаме войски, които маршируват устремно напред ден след ден и стигаме до заключението че става въпрос за огромна армия, но нещо ми подсказва, че всъщност са просто група хора, които се въртят в кръг.

Уорън спря, за да я погледне по—добре. Лицето му придоби мрачен вид.

— Значи ако ни накарат да повярваме, че армията им се придвижва на север, ще разделим в отговор собствените си сили и ще изпратим част от тях след тази армия фантом.

— Вярно е, че са повече от нас — кимна Кара на себе си, — но ние имаме предимството да защитаваме местност, отговаряща на целите ни. Все пак ако успеят да намалят броя ни просто като изпратят голяма част от войниците ни в грешна посока, тяхната армия може би най—сетне ще успее да победи малкия брой останали защитници.

— Звучи логично — потвърди Уорън и замислено поглади брадичката си, загледан назад към мястото, откъдето бяха наблюдавали долината. — Но ако бъркате?

Калан също се обърна да погледне в неговата посока.

— Е, ако греша, тогава…

Тя изгледа намръщено огромен клен на по—малко от три метра пред себе си. Стори й се, че кората на дървото помръдва. Снежната покривка започна да изчезва от сивкавата, пухкава на вид кора на дървото и да се стопява. Като сгурия, плуваща по повърхността на врящ казан, кората се помръдна.

Калан ахна, а Уорън сграбчи и нея, и Кара за яките и ги метна по гръб на земята. Останала без дъх, Калан се опита да седне, но Уорън се метна между двете жени и ги прикова надолу.

Преди Калан да е имала шанс да си поеме дъх или да попита какво става, притихналата гора бе озарена от ослепителна светкавица. Оглушителният тътен разтърси въздуха и разтресе земята под краката й. Парчета дърво, от и трески до огромни колове, прелетяха на сантиметри от лицето й. По—големите се блъснаха тежко в околни камъни. По—малките отскочиха от стволовете на дърветата. Посипа се водопад от ледени късчета. Въздухът в миг побеля от сняг, разлюлян от внезапния удар.

Ако някой от тримата бе останал прав, вече да е на парчета.

Когато и последните парченца дърво се стовариха върху земята, оставяйки след себе си димни опашки, Уорън се извърна към нея.

— Магьосници — прошепна той.

Калан го изгледа смръщено.

— Моля?

— Магьосници — повтори шепнешком той. — Съсредоточили са силата си вътре в замръзналото дърво и са го взривили. Именно по този начин изгубихме маса хора при първата битка, когато се бяхме оттеглили в долината — точно преди да се присъедините към нас. Свариха ни неподготвени.

Калан кимна. Огледа се, но не видя жив човек. Провери дали Кара е добре.

— Къде е Кара? — изведнъж се притесни тя.

Уорън внимателно надзърна, оглеждайки празното пространство до себе си. Калан се надигна на лакът, за да види само следи от мястото, където бе лежала Морещицата.

— Добри Създателю! — възкликна Уорън. — Не може да са я заловили, нали?

Калан забеляза нови следи в снега. Водеха встрани. — Мисля … Вик, от който би настръхнала кожата и на най—смелия мъж, отекна между дърветата. Заглъхна в агонизиращо ехо.

— Кара? — попита Уорън.

— Едва ли.

Калан се изправи внимателно и забеляза огромна дупка в клоните на дърветата, през която нахлуваше светлина, озаряваща сенчестия храм отдолу. Цялата земя наоколо бе осеяна с дървени отломки, изпочупени или изтръгнати от дърветата клони и паднали на земята вейки. На мястото на дървото в снега зееше дупка. Парчета и корени бяха залели цялата земя и дори бяха окичили короните на съседните дървета.

Уорън я задържа с ръка на рамото да остане на земята докато самият той се надигна наведен. Калан се обърна по корем и внимателно се надигна на ръце и колене.

Изведнъж скочи и вдигна ръка.

— Там!

Между дърветата се мярна фигурата на Кара. Морещицата подбутваше пред себе си нисък човек, който очевидно се гърчеше от силна болка. Всеки път, когато той се препъваше и падаше, тя го сритваше в ребрата и той се изтъркулваше в снега пред нея. Нададе вик, казваше нещо, но думите му бяха нечленоразделни поради разстоянието. Въпреки това не бе трудно да се предположи какви са.

Кара бе заловила един от родените с дарбата. Именно това бе една от причините, поради която бяха създадени Морещиците. Ако човек с дарбата се опиташе да я използва срещу Морещица, тя се възползваше от неговите способности и завладяваше магията му.

Калан стана и изтупа снега от себе си. Уорън застана до нея. Виолетовата му роба бе цялата в сняг. Гледаше с ококорени очи. Към тях се приближаваше един от магьосниците, отговорни за смъртта на безчет Д’Харански войници в долината онази нощ след като Орденът бе тръгнал на север. Едно от зловещите чудовища на Джаганг. Точно в момента, хлипащ и стенещ в ръцете на неумолимия си похитител, той едва ли приличаше на „зловещо чудовище“.

Кара го изрита за последно и той се строполи в краката на Калан и Уорън като чувал с дрипи. Лежеше с лицето надолу и хленчеше като дете.

Кара се наведе, сграбчи го за сплъстената тъмна коса и го изправи на крака.

Всъщност наистина беше дете.

— Лайл? — невярващо попита Уорън. — Лайл, ти ли?

От замръзналите очи на детето капеха сълзи. Обърса носа си с мръсния си ръкав и погледна Уорън. Малкият Лайл изглеждаше на не повече от десет—дванадесет години, но след като Уорън го познаваше, Калан предположи, че вероятно е живял в Двореца на пророците и също е магьосник.

Уорън протегна ръка към разкървавената брадичка на момчето. Калан сграбчи Уорън за китката. Момчето бе посегнало да го ухапе. Кара беше по—бърза. Хвана го за косата и заби Агиела си в гърба му.

Лайл изкрещя неистово и се строполи на земята. Морещицата го изрита в ребрата.

Уорън протегна ръце в молба.

— Кара, не…

Леденият й поглед се обърна към него предизвикателно.

— Той се опита да ни убие. Опита се да убие Майката Изповедник.

Тя стисна зъби, без да отмества поглед от Уорън, и отново изрита стенещото хлапе. Уорън облиза устни.

— Знам… но…

— Какво но?

— Той е просто дете. Не бива така.

— И като така ще бъде по—добре да го оставим да ни убие, така ли? Така бива ли?

Калан знаеше, че Кара има право. Колкото и да бе трудно да си го признае, го знаеше. Ако те загинеха, колко ли повече щяха да бъдат жертвите — жени, мъже и деца изклани от Императорския орден? Макар да бе дете той бе оръдие на Ордена.

Въпреки това Калан направи на Кара знак да спре. Виждайки жеста й, Морещицата отново дръпна момчето като го вдигна на крака. С плътно залепената за гърба му Кара момчето трепереше неудържимо, дишаше накъсано, а от сцепената му устна капеше кръв.

В мига, в който Калан се вгледа в ужасеното му лице тя постави на лицето си Изповедническата маска — същата, която майка й я бе научила да слага още от съвсем малка — маската, прикриваща вътрешното й напрежение.

— Знам, че си тук, Джаганг — тихо и безстрастно каза тя. — Кървавата уста на момчето се вдигна и на устните му се разля усмивка, която явно не бе негова. — Направи грешка, Джаганг. Скоро войската ни ще спре хората ти.

Момчето се усмихна с бездушна кървава усмивка, но не каза нищо.

— Лайл — обади се Уорън с измъчен глас, — можеш да се спасиш от пътешественика по сънищата. Трябва само да се закълнеш във вярност на Ричард и ще си свободен. Повярвай ми, Лайл. Опитай. Знам какво е. Лайл, кълна се, че ще ти помогна.

Калан си помисли, че при вида на Уорън — човек, когото познава — момчето може да се хвърли внезапно към лъча светлина, проблеснал в процепа на тъмничната врата. Момчето зад усмивката, която не бе негова, гледаше Уорън с копнеж, който скоро се превърна в открита омраза. Това бе дете, видяло как борбата за свобода носи ужас и смърт и което знаеше, че смиреното подчинение носи възнаграждение и живот. Още не бе достатъчно голям, че да разбира какво още се крие зад всичко това.

С нежно докосване Калан подкани Уорън да отстъпи назад. Той се подчини с неохота.

— Това не е първият от магьосниците на Джаганг, когото сме залавяли — най—безцеремонно подметка тя на Уорън, макар думите й да не бяха предназначени точно за него.

Калан се вгледа в непоколебимите сини очи на Кара, после извърна поглед встрани, надявайки се Морещицата да е разбрала заповедта.

— Марлин Пикард — рече след малко, сякаш заради Уорън се бе напънала да си спомни името, но думите й пак бяха насочени към Кара. — Той бе голям човек, но дори с наставничеството на претенциозния си надут господар Марлин не успя да ни създаде кой знае какви проблеми.

Истината бе, че Марлин им бе стоварил на главата огромни неприятности. Всъщност едва не бе убил Калан и Кара. Калан се надяваше Морещицата да разбере колко недостатъчен контрол можеше да установи тя върху човек, в чието съзнание властва пътешественикът по сънищата.

Момчето не откъсваше очи от Калан. В гората цареше напрегната тишина.

— Навреме разкрихме начина ти на действие, Джаганг. Направи грешка, като си мислеше, че можеш да се промъкнеш незабелязан покрай нашите съгледвачи. Надявам се да си с тези хора, за да можем, когато ги изтребим, да прережем и твоето гърло.

Кървавата усмивка се разтегли.

— Жена като теб се пропилява, когато е на страната на слабите — изрече момчето със зловещ мъжки глас. — Можеш да живееш далеч по—добре на страната на силата, в редиците на Ордена.

— Опасявам се, че съпругът ми си ме харесва точно тук.

— А къде ти е съпругът, скъпа? Надявах се да му кажа здрасти.

— Тук е — отвърна Калан със същия безстрастен глас.

Тя забеляза, че когато произнесе тези думи, Уорън сепна в нещо като изненада.

— Нима? — Очите на момчето се плъзнаха от Уорън обратно към Калан. — А защо не ти вярвам?

Направо й идваше да го фрасне по жестоката усмивка, не мислеше трескаво, опитвайки се да отгатне какво бе Джаганг и какво се опитва да разбере.

— Съвсем скоро ще го видиш, когато заведем това бедно дете в лагера. Сигурна съм, че Ричард Рал с удоволствие би се изсмял на глупавата ти физиономия, когато му кажа как сме разкрили великия план на императора да се промъкне на север. Сигурно ще иска лично да ти каже какъв голям глупак си.

Момчето се опита да направи крачка към нея, но Кара го държеше здраво за косата. Беше като див звяр, завързан на верига, който не се отказваше да се мята в оковите си. Кървавата усмивка остана на устните му, но вече не бе толкова самодоволна. В кафявите му очи й се мярна съмнение.

— Аха, само дето никак не ти вярвам — отвърна след малко, сякаш загубил интерес към темата. — И двамата знаем, че не е там. Нали, скъпа?

Калан реши да рискува:

— Съвсем скоро ще го видиш с очите си. — Тя си придаде вид, все едно се кани да тръгва, но след миг отново го погледна:

На устните й се изписа саркастична усмивка.

— О, да не би да имаше предвид Ничи?

Усмивката се изпари от лицето на момчето. Веждите се свъсиха, но все пак успя да удържи гласа си равен:

— Ничи ли? Нямам представа за какво говориш, скъпа.

— За една Сестра на мрака. С хубаво тяло. Руса коса. Сини очи. Черна рокля. Със сигурност не би забравил толкова красива жена. Или освен другите си кусури си и късопаметен?

Очите я гледаха, в тях Калан откри внимателно претегляне на всяка нейна дума. Но онова, което Калан ясно си спомняше, бяха думите на Ничи за Джаганг.

— Знам коя е Ничи. Познавам я и в най—потайните и кътчета. Един ден ще опозная и теб не по—малко от нея.

Подобна недвусмислена заплаха й се стори още по—отвратителна в устата на момчето. Направо й прилоша, когато чу как Джаганг изразява долните си помисли чрез устата на едно дете.

Ръката на Лайл се повдигна по волята на господаря му.

— Едно от съкровищата ми, при това дама с доста смъртоносни способности.

На Калан й се стори, че в страховитото боботене долавя искрицата на фалшива нахаканост, сигурен признак на блъфа. Сякаш сетил се по—късно, той добави: — Всъщност сигурен съм, че не сте се срещали.

Калан долови въпроса, който той не се осмели да й зададе, и вече знаеше, че зад думите му се крие много повече, отколкото си позволява да каже. Де да знаеше какво е.

Отново сви рамене.

— Смъртоносна ли? Нямах представа.

Той облиза кръвта от устните си.

— И аз така си помислих.

— Нямах представа, понеже никак не ми изглеждаше смъртоносна. Не успя да стори нищо лошо на никого от нас.

Тъпата усмивка отново грейна на лицето му.

— Лъжеш, скъпа. Ако наистина беше видяла Ничи, щеше да е убила поне част от вас, дори да не бе успяла да ви изтреби всичките. Не можеш да победиш жена като нея, без преди това добре да пострадаш.

— Нима? Толкова ли сме убедени?

Момчето се изсмя гърлено.

— Скъпа, познавам Ничи. Напълно съм убеден.

Калан се вгледа с презрителна усмивка в кафявите очи на момчето.

— Много добре знаеш, че говоря истината.

— Така ли? — не преставаше да се кикоти той. — И защо трябва да знам?

— Знаеш, че е истина, понеже тя е една от робините и следователно би трябвало да можеш да влизаш в съзнанието й. Да, обаче не става. И аз знам защо е така. Макар да не блестиш с много ум, съм сигурна, че няма да ти отнеме много време, за да си отговориш на този въпрос — очите на момчето заблестяха от гняв.

— Не ти вярвам.

Калан сви рамене.

— Твоя воля.

— След като си я виждала, тогава кажи ми къде се на мира в момента?

Калан се обърна с гръб към него и изрече най—бруталната от всички истини, оставяйки го да тълкува думите й както си иска.

— Когато я видях за последен път, тя се бе отправила към царството на забвението.

Калан чу вика зад себе си. Обърна се и видя как Кара се опитва да го спре с Агиела си. Калан чу трошене на кости. Дори това не го забави. Момчето, подивяло от ярост, с оголени зъби и протегнати напред ръце, се хвърли към Калан.

Полуизвърната към него, Калан посрещна с ръка тежестта на момчето, което посягаше да я хване за гърлото.

Малкият му гръден кош се блъсна в дланта й. Стъпалата му се отлепиха от земята. Сякаш не тялото му се бе хвърлило към нея, а перо се бе понесло по въздуха.

Времето бе на нейна страна.

Не бе необходимо да извиква рожденото си право, само трябваше да вдигне ограниченията. Вече не можеше да се осланя на чувствата си. Единствено истината можеше да я води.

Това не бе малко, наранено, уплашено момче.

Това бе врагът.

Вътрешната мощ на силата й, взривена зад вдигнатите прегради, бе невероятна. Бе се надигнала от дълбокия център на спокойствието вътре в душата й и послушно бе подчинила всяка фибра на съществото й.

Ръката на Калан усети ребрата на момчето под дрехата му.

В душата й нямаше нито омраза, нито ярост, нито ужас… нито мъка. В тази безбрежна искра време мисълта й бе бездна, в която нямаше чувства — имаше само всепоглъщащия бяг на потиснатото време.

Момчето нямаше никакъв шанс. Беше нейно.

Калан не се поколеба.

Освободи силата си.

От вечното си битие на част от съществото й тази сила бе всичко.

Въздухът се разтърси от гръмотевица без гръм — изискана, жестока и за този кратък миг — всевластна.

Лицето на момчето се изкриви от омразата на човека, който го контролираше. В този едничък момент, ако тя бе тази липса на чувства, в следващия се бе превърнала в тяхното въплъщение. Калан се вгледа в лицето на това изгубено дете, знаейки, че то вижда само безмилостните й очи.

Мисълта му, личността му вече не съществуваха.

Околните дървета се залюляха от напора на силата. От клоните се посипа сняг. Страхотният гръм завихри около тях бяла вихрушка.

Калан знаеше, че Джаганг може да се промъкне в съзнанието на човек между мисълта, когато времето само по себе си не съществува. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което бе решила. Не можеше да си позволи да се колебае. Когато Джаганг обитаваше нечие съзнание, дори Кара бе неспособна да направи каквото и да било.

На излизане от съзнанието на момчето Джаганг си бе изгорил мостовете за обратния път.

Момчето се строполи мъртво в краката й.