Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (40)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Калан бе сред последните, преминали през просеката. Долината оттатък бе добре защитена от високи назъбени скали, опасващи цялата й южна страна. Ако Орденът решеше да ги нападне, трябваше да измине дълъг и уморителен път в планински условия и лошо време. Доколкото войските на Д’Харанската империя нямаха намерение да се оставят да бъдат хванати в капан в тази долина, засега бяха на сигурно място.

Околните хълмове бяха осеяни с гъста гора от високи стари смърчове, така че мястото предлагаше уют и защита и срещу студения вятър. Палатките покриваха плътно терена. Прекрасно бе да усещаш мириса на дим и да виждаш блещукането на лагерни огньове навсякъде около теб — знак, че армията е достатъчно защитена, че да могат войниците да си позволят огън. Нощният въздух бе изпълнен с вкусния аромат на готвено. Беше наистина трудна работа да се прекарат през просеката целият багаж и хората, така че сега всички бяха огладнели.

Генерал Мейферт изглеждаше доволен, както би бил доволен всеки генерал, видял, че армията, която се е страхувал, че ще загуби, най—после е спасена — поне за момента. Поведе Калан и Кара в мрака, осветяван от хиляди огньове към палатките, които бе приготвил за тях. Но ги осведоми как е минало всичко и набързо изброи нещата, които са били принудени да изоставят.

— Ще бъде студена нощ — каза генералът, когато стигнаха при палатките, издигнати между два високи. — Погрижих се да затоплят торба с камъни за вас Майко Изповедник. За вас също, господарке Кара.

Калан му благодари и мъжът побърза да се върне към задълженията си. Кара отиде да донесе нещо за ядене. Калан й подвикна, че не иска да вечеря и направо ще си ляга.

Вътре в палатката си намери Дух, оставена на малка масичка. Лампата, увесена на рейката, осветяваше гордата й поза. Спря, за да прокара пръст по развятата й рокля.

Трепереща от студ, тя нямаше търпение да се пъхне в леглото и да придърпа под кожената си наметка торбата с камъни. Докато си мислеше колко й е студено, вместо да се насочи към леглото, излезе от палатката и започна да се взира в мрака за Сестра. Следвайки указанията й, се насочи към група палатки, издигнати в една горичка от млади дървета. Сред тях откри ниския навес, опънат сред клоните, за да пази от студа и вятъра.

Наведе се и се взря в купчината одеяла, които различи на слабата светлина от огньовете навън.

— Холи? Тук ли си?

Показа се малка главица.

— Майко Изповедник?

Момиченцето трепереше.

— Какво има? Имате ли нужда от мен?

— Да, ела, ако обичаш.

Холи се изправи, увита в одеяло. Калан стисна малката й ръчица и я поведе мълчаливо към палатката си. Очите на Холи станаха големи като палачинки, щом Калан я покани вътре. Пред малката масичка момиченцето се спря удивено и загледа в почуда фигурата на Дух.

— Харесва ли ти? — попита я Калан.

Трепереща от студ, Холи благоговейно прокара тъничките си пръсти по ръката на Дух.

— Откъде сте се сдобила с подобно красиво нещо?

— Ричард ми я направи.

Холи най—накрая откъсна поглед от статуята и обърна глава към Калан.

— Ричард ми липсва.

Калан виждаше дъха на Холи в неподвижния въздух.

— Той винаги е бил толкова мил към мен. Повечето хора се държаха отвратително, но не и той.

Калан изпита внезапен пристъп на болка. Не бе очаквала разговорът да се насочи към Ричард.

— Какво мога да направя за вас, Майко Изповедник?

Калан разгони мислите си и се усмихна.

— Много се гордея с онова, което стори днес за всички нас, Холи. Обещах ти тази нощ да ти бъде топло. Така и ще бъде.

Зъбите на момиченцето тракаха.

— Наистина ли?

Калан остави Меча на истината край леглото. Съблече част от по—тежките си дрехи, намали пламъка на лампата и седна на сламеното легло. Околните огньове осветяваха стените на палатката в мека светлина.

— Ела. Пъхни се при мен в леглото. Чака ни студена нощ. Искам да ме топлиш.

Холи се поколеба само за миг.

Калан легна на една страна, притисна гръбчето на малката към корема си, а торбата с камъни прилепи до корема на Холи, която гушна торбата и простена от удоволствие. Блаженото стенание предизвика усмивка на устните на Калан.

Известно време усмивката се задържа на устните й. Мислеше си колко е хубаво да видиш някой спокоен и защитен. Присъствието на малкото момиченце помогна на Калан да забрави ужасните неща, които бе видяла през деня. Високо в планината проехтя самотен вълчи вой. Гласът му отекна в долината и затихна, за да бъде подет отново и отново от ехото, сетила меча до гърба си, Калан отново се сети за Ричард. Унесена в мисли за него, питайки се дали е добре, тя потъна в сън.

На следващия ден снегът слезе от високите планини и се развилня из южните райони на Средната земя. Бурите продължиха цели два дни. През втората вечер на снежната вихрушка Калан сподели палатката си с Холи, Валъри и Хелън. Те седяха увити в одеялата си, ядяха лагерните манджи, пееха песни, разказваха си приказки за принцове и принцеси и спяха заедно, за да се топлят.

Когато снежната буря най—сетне отмина и настъпи златисто утро, повечето от по—високите палатки бяха затрупани догоре откъм ветровитата страна. По—малките изобщо не се виждаха. Хората се опитваха да се отрият от снега. Приличаха на животинки, надигащи се от хралупите си след зимен сън.

През следващите няколко седмици бурите продължиха, снегът покри всичко. В подобно време за една армия бе трудно не само да води бой, но и да се придвижва. Съгледвачите бяха докладвали, че армията на Императорския орден се е оттеглила на седмица път на юг.

Грижата за ослепените войници щеше да бъде изключително трудна. За няколко дни обикаляне около мястото, където бе разпръснат специалният стъклен прах, съгледвачите бяха преброили над шестдесет хиляди замръзнали тела. Императорският орден най—вероятно ги бе изоставил на произвола на съдбата. Няколко десетки слепи войници бяха успели да се промъкнат през просеката, търсейки помощ и молейки за милост. Калан бе разпоредила да бъдат екзекутирани.

Не можеше да се определи точно броят на покосените от специалния прах на Вирна; не беше изключено много от пострадалите да са се оттеглили с армията и да не са били изоставени, с цел да им бъдат поставяни по—елементарни задачи. Възможно бе обаче и Джаганг да не е искал да приема обратно в лагера си слепите бойци, за да не трябва да разхищава заради тях допълнителни количества храна и грижи, пък и да не напомнят на другите войници за позорното отстъпление.

Въпреки всичко Калан бе наясно, че отстъплението е само временна мярка за Джаганг и че той не се отказва толкова лесно от целите си. Орденът разполагаше с достатъчно хора, за да понесе с лекота загубата на стотината хиляди убити от началото на войната. Засега единствено лошото време възпираше Джаганг да не поднови атаката си.

Калан нямаше намерение да стои и да го чака. Месец по—късно, когато посланикът на Херджборг се появи, тя незабавно се срещна с него в малката ловна хижа, която бяха открили в гората западно от долината. Хижата бе сгушена в прегръдката на високи стари борове, далеч от откритото поле, където бяха подредени палатките. Тя се бе превърнала в щаб и често посещавано място за Калан.

За генерал Мейферт бе огромно облекчение, че Калан можеше да отсяда в къща, а не да спи непрекъснато в палатка. Така му се струваше, че армията е успяла да направи нещо повече за жизнените условия на Майката Изповедник — съпругата на Господаря Рал. Двете с Кара оставаха на драго сърце да нощуват в хижата, но Калан не искаше да го правят често, за да не би някой в лагера да си помисли, че тя не може да издържа на условията, при които живеят всички. Понякога настояваше там да пренощува Холи, Валъри и Хелън, придружавани от някои Сестри. Друг път там оставаше Вирна с момичетата. Не бе нужно да я убеждава дълго. Калан посрещна посланика Териот от Херджборг в хижата. Придружаваше го малък отряд, който оставен отвън. Херджборг бе малка страна. Нейното участие във войната се свеждаше до осигуряването на единствено което произвеждаше — вълна. Калан имаше нужда от дрехи за войниците си.

Посланик Териот коленичи пред Майката Изповедник, за да получи обичайния поздрав, се изправи и отметна назад тежката си качулка. Лицето му грейна усмивка.

— Майко Изповедник, толкова се радвам да ви видя отново.

Тя му се усмихна сърдечно.

— И аз се радвам, посланик Териот. Заповядай, стопли се край огъня.

Край каменното огнище той свали ръкавиците си и простря ръце към пращящите пламъци. Погледът му отскочи към искрящото острие на меча, стърчащо над раменете й. След това се плъзна към фигурката на Дух, оставена върху камината. На лицето му се изписа удивление — както при всеки, видял фигурката.

— Чухме, че Господарят Рал попаднал в плен — обади се накрая той. — Имате ли вести от него?

Калан поклати глава.

— Знаем, че не му се е случило нищо лошо, но само толкава. Познавам съпруга си. Той е изобретателен. Сигурна съм, че ще намери начин да се измъкне и да ни се притече на помощ.

Мъжът кимна, слушаше я напрегнато.

Думите на Калан явно напомниха на застаналата край масата Кара за нейния Господар Рал и тя посегна към Агиела си. По израза на сините й очи и по начина, по който червената палка се завъртя в ръката на Морещицата, Калан разбра, че връзката с Господаря Рал още е жива и че Агиелът не е изгубил силата си.

Мъжът разгърна тежкото си наметало.

— Как върви войната? Всички с нетърпение очакват новини.

— Доколкото можем да преценим, жертвите от тяхна страна са над сто хиляди.

Мъжът ахна. Подобна цифра бе наистина невероятна за човек, роден в земя като една човешка длан като Херджборг.

— В такъв случай това сигурно е краят? Прибраха ли се обратно в Стария свят?

Вместо да го погледне, Калан се взря в горящите цепеници.

— Опасявам се, че за Императорския орден загуба от такъв мащаб е нищожна. Вярно е, намалихме броя им, но разполагат с десеторно повече бойци. Заплахата все още е жива. Засега се оттеглиха на седмица път на юг оттук.

Калан вдигна глава от огъня и видя, че човекът е вперил поглед в нея. По израза на лицето му разбра, че явно се затруднява да си представи толкова много хора. Зачервеното му от вятъра лице бе пребледняло значително.

— Добри духове … — прошепна той. — Вярно, носеха се слухове, но да разбереш, че всичко е било истина… — Той поклати глава отчаяно. — Възможно ли е изобщо да се победи враг с подобни размери?

— Спомням си, преди няколко години на едно събрание на Съвета в Ейдиндрил имаше известни проблеми след официалната вечеря. Онзи здравеняк от Келтон, забравих му името, се биеше в гърдите и ръсеше обиди по отношение на твоята малка страна. Нарече те с нещо обидно … Спомняш ли си? Как те нарече?

Посланик Териот се усмихна, погледът му засия.

— Недорасляк.

— Недорасляк. Точно така. Предполагам си е помислил, че понеже е два пъти колкото теб, значи е и два пъти е мъж. Спомням си как разчистиха масата и двамата започнахте ръкопашен бой.

— Е, тогава бях по—млад, а освен това на вечеря бях обърнал няколко чашки вино.

— Ти спечели.

Мъжът се засмя топло.

— Опита се със сила. Онзи беше въздух под налягане. А аз вероятно съм бил по—умен и по—бърз. Това е.

— Ти спечели — това е важното. Тези сто хиляди войници на Ордена не са по—малко мъртви от факта, че армията е по—многочислена от нашата, усмивката угасна на лицето му.

— Разбрах ви. Предполагам би било най—добре Императорският орден да се откаже още сега, докато все още са му останали хора. Спомням си как поведохте онези пет хиляди Галеански младежи срещу войска от петдесет хиляди и я унищожихте. — Той се облегна на камината. — Както и да е, разбирам какво имате предвид. Когато човек се сблъска с по—силен противник, трябва да използва главата си.

— Трябва ми помощта ти — каза направо Калан.

Огромните му кафяви очи се обърнаха към нея, озарени от танца на пламъците.

— Само кажете с какво мога да помогна, Майко Изповедник. Стига да е по силите ми, ще го направя.

Калан се наведе и хвърли още една цепеница в огъня. Вдигнаха се искри, които след малко се изгубиха в комина.

— Трябват ни вълнени пелерини — с качулки. За войниците.

Той се замисли само за миг.

— Само ми кажете бройката и ще се погрижа. Сигурен съм, че ще може да се уреди.

— Трябват ми поне сто хиляди — колкото наброява армията ни в момента. Очакваме още хора, така че ако успееш да прибавиш още петдесетина хиляди, това би било от огромна полза за унищожаването на Ордена.

Докато човекът правеше необходимите изчисления, Калан размърда цепеницата с машата, за да я нагласи.

— Знам, че това, за което моля, никак не е лесно.

Той се почеса по главата през гъстата си посребрена коса.

— Няма нужда от обяснения кое колко е трудно — това няма да помогне за победата. Така че нека приемем, че ще ги имате.

Думите на посланик Териот звучаха като клетва и бяха ценни като злато. Тя се изправи и го погледна.

— Има и още нещо — трябва да са направени от избелена вълна.

Той я погледна с любопитство.

— Избелена вълна ли?

— Както сам разбираш, трябва да действаме мъдро. Императорският орден идва далеч от юг. Ричард бе попадал из тези места веднъж и ми е разказвал, че там времето е доста по—различно от тук, в Новия свят. Тяхната зима няма нищо общо с нашата. Доколкото разбирам, Орденът не познава добре зимата, нито е свикнал да оцелява в такива условия, още по—малко да се бие. Вярно, условията са тежки, но, от друга страна, ни осигуряват предимство.

Калан стисна юмрук.

— Трябва да сме безмилостни към тях. Искам да използваме зимата, за да ги накараме да страдат. Искам да ги принудим да се бият в условия, които не разбират така добре, както ги разбираме ние. Наметалата с качулки ми трябват за дегизировка на войниците. Възнамерявам да използвам зимата, за да мога да предприемам внезапни нападения отблизо, след което да изчезвам яко дим.

— Не разполагат ли с родени с дарбата?

— Напротив, разполагат, но няма да им стигнат магьосниците, ако трябва да казват на всеки войник поотделно накъде да насочи стрелите си. Мъжът се почеса по брадата.

— Да, разбирам. — Удари с юмрук по камината, за да й покаже, че сделката е сключена. — Ще организирам нещата така, че работата да започне веднага. Хората ти ще имат нужда и от топли ръкавици.

Калан му се усмихна топло.

— Ще ти бъдат много благодарни. Погрижи се хората ти да започнат да изпращат готовите наметала веднага Щом приготвят макар и малко количество. Не чакай, докато бъдат готови всичките. Можем да започнем нападенията си с колкото мъже са готови, а после да увеличаваме броя им.

Посланик Териот вдигна качулката на главата си и пристегна тежкото си вълнено наметало.

— Зимата току—що започна. С колкото повече време разполагате, през което да имате предимство, толкова по—добре. По—добре да тръгвам веднага.

Калан се здрависа с мъжа на раздяла — не беше жест, който Майката Изповедник правеше често, но бе нещо, което всеки човек, който би искал да изрази искрената си благодарност, би сторил.

Докато двете с Кара стояха на прага, наблюдавайки как представителят и придружаващият го отряд се изгубват в снега, Калан си помисли колко хубаво би било доставката с първите бели наметала да пристигне скоро и да могат да постигнат с тяхна помощ желания ефект.

— Наистина ли мислиш, че можем да се справим задоволително с война при зимни условия? — попита Кара.

Калан се обърна с гръб към вратата.

— Ще трябва.

Преди да влезе, мярна с периферното си зрение приближаваща процесия. След малко успя да различи генерал Мейферт, който вървеше отпред пеша. Успя да различи още и Ейди, Вирна, Уорън и Зед, всички те да вървят пеша край конниците. Слънцето блестеше в дръжката на меча на предводителя на процесията.

Щом го разпозна, Калан ахна.

Без да си прави труда да се връща в къщата за наметалото и вълчата си кожа, тя се спусна през снега да го посрещне. Кара я следваше по петите:

— Харолд! — провикна се тя, щом приближи. — О, Харолд! Толкова се радвам да те видя!

Беше природеният й брат, дошъл от Галеа. Миг по—късно Калан разпозна и някои от мъжете, които яздеха зад него. Видя капитан Брадли Райан, командващ Галеанските части, с които тя бе участвала в онази прословута битка, до него яздеше лейтенантът му — Флин Хобсон. Стори й се, че мярва и сержант Фрост някъде по—назад. Докато тичаше към тях в снега, лицето й се схвана в студа от усмивки.

Толкова й се искаше да свали брат си от коня и да го прегърне. В униформата си на боен Галеански офицер, той изглеждаше далеч по—представителен от обикновените войници, застанал гордо на седлото. Едва сега тя си даде сметка колко много се е притеснявала за закъснението му.

С осанка на принц, какъвто беше, Харолд се поклони величествено. Единственият жест на интимност, който си позволи, че мъничка, тайна усмивка.

— Майко Изповедник. Радвам се да ви видя в добро здраве.

Макар принц Харолд да бе сериозен, капитан Райан не можеше да скрие усмивката си. Калан пазеше топли чувства към Брадли и Флин, спомняше си тяхната смелост, сърцатост и героизъм. Битката, която бяха водили заедно, бе ужасна, но компанията на тези прекрасни войници, тогава почти деца, бе скъп спомен за нея. Веднъж вече те бяха сторили невъзможното, а сега отново й се притичваха на помощ.

Застанала край коня на Харолд, Калан протегна ръка към неговата.

— Влизайте вътре. В огнището гори прекрасен огън.

Направи знак на капитана, лейтенанта и сержанта. — Заповядайте и вие. Влизайте да се стоплите.

Калан се обърна към останалите, които не й се видяха толкова радостни, колкото й се струваше, че трябва да са.

— Ще се съберем. Влизайте.

Принц Харолд скочи от седлото.

— Майко Изповедник…

Тя не се стърпя и го прегърна нежно. Той бе истинска канара, досущ като баща й Крал Уиборн.

— Харолд, камък ми падна от сърцето, като те видях. Как е Сирила?

Сирила, сестра на Харолд и природена сестра на Калан, бе десетина години по—голяма от нея. Струваше й се, че боледува цяла вечност. Преди време бе попаднала в плен на Ордена и бе хвърлена в тъмница заедно с банда убийци и изнасилвачи. Харолд я бе освободил, но преживеният ужас я бе извадил от равновесие и я бе накарал да забрави всички около себе си. Едва наскоро бе възвърнала паметта си. Когато излизаше от унеса си, често се случваше да крещи и плаче неконтролируемо. В един от миговете на просветление бе помолила Калан да заеме мястото й като Кралица на Галеа, за да закриля народа й.

Харолд, който желаеше да остане командващ на армията, се отказа от трона. Калан бе принудена да приеме предложението на сестра си.

Очите на Харолд се стрелнаха бързо към другите:

— Майко Изповедник, трябва да поговорим.