Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith of the Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 79 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (18.01.2007)
Корекция
piki (2008)
Корекция
shanara (2008)
Сканиране
Пламен Матеев

Издание:

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ I. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 512. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-175-2 (ч. 1)

ВЯРАТА НА ПРОКУДЕНИЯ. ЧАСТ II. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.6. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [Faith Of The Fallen / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 447. Цена: [без сведение за цената]. ISBN: 954-733-176-0 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Основна редакция от shanara и piki
  3. — Допълнителна редакция от piki

Статия

По-долу е показана статията за Вярата на Прокудения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вярата на прокудения
Faith of the Fallen
АвторТери Гудкайнд
Първо издание2000 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрепично фентъзи
Видроман
ПоредицаМечът на истината
ПредходнаДушата на огъня
СледващаКолоните на Сътворението

ПреводачНевена Кръстева
ISBNISBN 954-733-175-2 (ч. 1), 954-733-176-0 (ч. 2)
НачалоSHE DIDN'T REMEMBER DYING.

„Вярата на прокудения“ (на английски: Faith of the Fallen) е шестият роман от епичната фентъзи поредица на американския писател Тери Гудкайнд, „Мечът на истината“.

Издания

Публикуван е за първи път през април 2000 г. от американското издателство Tor.[1] Същата година е издаден от българското издателство „Прозорец“ в две части в превод на Невена Кръстева.[2]

Сюжет

Имперският орден продължава да води нежелана война срещу Новия свят. Мисията му е да пороби света в система, в която никое човешко същество не може да се стреми към нищо повече от посредственост. Междувременно Ричард, Кара и Калан се завръщат в Западната земя. Ричард вярва, че ако поведе армиите на Новия свят директно в конфронтация с армиите на Имперския орден, ще загуби битката и Новият свят ще падне в хватката на смъртта и робството.

Калан е лекувана след брутален побой, който е получила от пратениците на Андерит в края на последната книга, „Душата на огъня. Точно когато се възстановява, Ники, дългогодишна робиня на Джаганг и Императорския орден, пристига, за да отведе Ричард.

Калан и Кара си стягат багажа и решават да се върнат при армиите на Д'Харан. Там и те ще се бият с Имперския орден.

„Вяра на прокудения“ започва там, където „Душата на огъня“ свършва. Ричард отвежда Кара и ранената Калан във високите планини на родината си, Западните земи. В края на „Душата на огъня“ Ричард осъзнава, че не може да победи император Джаганг, докато самите хора не поискат да се борят за свобода. Поради този начин на мислене Ричард се изолира в гората, за да даде време на Калан да се излекува, и отказва да дава заповеди на армията на Д'Харан. След като Калан се възстановява значително, Ничи пристига и залавя Калан, използвайки заклинание за майчинство, свързвайки се с Калан и позволявайки си да я убие по всяко време. Ричард е принуден да тръгне с Ничи в Стария свят, оставяйки Калан, Кара и Меча на истината да се присъединят отново към армията на Д'Харан.

Малко след това прелат Ан и реформираната Сестра на мрака Алесандра посещават лагера, търсейки Ричард, твърдейки, че нуждата му хората да докажат своята стойност е безсмислена и че пророчеството диктува необходимите му действия. Това вбесява Калан и тя заплашва да убие Алесандра, освен ако Ан не унищожи пътеписната ѝ книга, което ще ѝ попречи да се координира с Верна и армията на Д'Хара. Калан и Кара, въпреки че знаят за възраженията на Ричард, напускат Горен Вен в търсене на помощ от Зед и Сестра Верна. Виждайки тежкото положение на войските си, борещи се срещу Ордена, Калан поема командването на обединените армии на Д'Хара и Средните земи в отчаян опит да спре настъплението на Ордена към Новия свят.

Следвайки Ничи, Ричард е назначен на работа в столицата на Стария свят Алтур'Ранг, където намира работа като доставчик на стомана и дървен материал за строителството, тъй като единственото изискване на Ничи е да се грижи за нея и за себе си, очаквайки, че условията на живот сред бедните ще съкрушат духа на Ричард. Ричард се запознава и с брат Нарев, магьосник, който изгражда заклинание за Императорския дворец, което на практика ще направи император Джаганг безсмъртен. Докато Ричард става успешен и сравнително щастлив, дори променяйки окаяните условия в квартала въпреки условията, Ничи започва да се съмнява в позицията си и открива, че е жестоко мразена от съседите си заради отношението си към Ричард. Тя се опитва да съблазни Ричард, но не успява и се отдава на местния бандит Гади, който брутално я напада, мислейки си, че Калан ще повярва, че Ричард най-накрая се е влюбил в чара ѝ. Ричард е поканен да поведе мирен протест срещу Ордена, но той отказва и моли приятелите си да стоят настрана, знаейки, че това ще бъде масово клане. Стотици са убити, а стотици други са обесени и измъчвани. В крайна сметка Ричард е предаден от Гади като сътрудник. Ничи харчи цяло състояние в злато, което открива, че Ричард е скрил, за да го освободи, и установява, че е жестоко пребит.

Като наказание за гражданското неподчинение на Ричард е заповядано да издигне отвратителна скулптура, прославяща човешкото страдание, за центъра на Новия дворец. Тайно Ричард работи неуморно, за да създаде своя собствена статуя на благороден мъж и жена от блок с дефектен мрамор, който купува от местен каменоделец. Тя е толкова красива, че през града е водена огромна процесия, за да я видят.

Когато брат Нарев най-накрая пристига, за да види статуята, заповядва на Ричард да я унищожи. Ричард взема чука и сочи към тълпата, казвайки им, че Орденът желае само да унищожи красотата, само да пороби човечеството под доктрината за вярата, неподкрепена от истинската ценност на живота. Той замахва с чука и разбива статуята с един удар. Хората са възмутени и веднага се бунтуват, провъзгласявайки, че Орденът няма да ги поробва повече. Те атакуват Имперския орден и Алтур'Ранг пада в ръцете на бунтовниците. Ричард намира група свои приятели, които наблюдават изпълнението на управителния съвет на Ордена.

След много битки срещу Имперския орден, наблюдение на сватбата на Верна с магьосника Уорън и последвалата смърт на Уорън от ръцете на Гади, Калан и Кара тръгват да търсят Ричард, научавайки от разпита на Гади, че той е в Алтур'Ранг. Те влизат в Алтур'Ранг навреме, за да видят разрушаването на статуята. С началото на бунта Ричард влиза в двореца, за да намери брат Нарев. Докато си проправя път през тъмните коридори, среща Калан с Меча на истината през рамо. Той я атакува и организира битката така, че Калан да го прониже. Това принуждава Ничи да избира - да прекъсне магията на майчинството и да го спаси или да го остави да умре и да продължи да служи на Ордена. Ничи, всеотдайно обърната към каузата на Ричард, след като вижда скулптурата му, премахва връзката на майчинството с Калан и лекува Ричард. Алтур'Ранг е свободен за известно време от хватката на Ордена, а хората са намерили решимост да не служат на системата като роби. Епилогът завършва с това, че Калан срамежливо се взира в масивна статуя на Дух, модел, издълбан от Ричард с нейното лице, издигната в центъра на новоосвободения Алтур'Ранг.

Източници

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Faith of the Fallen в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Каза си, че това имение сигурно минава за огромно и внушително. Ничи знаеше какво се крие зад тези понятия. Всъщност познаваше места, блестящи с далеч повече великолепие. Бе живяла в разкош повече от век и половина. Бе се движила сред подобни внушителни колони и безупречни сводести зали, сред прелестни плетеници от каменни цветя и кадифена топлота на дървени ламперии, сред декорации от злато и сребро, сред блясъка на витражи, изобразяващи епични сцени. Сестрите, които срещаше по пътя си, я посрещаха с топли усмивки и я поздравяваха сърдечно.

За нея разточителството не бе по—различно от мизерията на улицата, студените влажни одеяла, постлани направо върху грубата земя, леглата, стъкмени от тиня и кал посред мазни канавки в мръсотията на тесни улички и заслонени единствено от намръщеното небе. Скупчените едно в друго човешки същества никога не й се бяха усмихвали — само я гледаха с ококорени празни очи, сякаш ято гълъби, просещи милостиня.

Една част от живота си бе прекарала в разкош, друга — в мизерия. Съдбата на някои хора отреждаше да живеят само по единия начин, на други — по другия. Тя познаваше и двата.

Посегна към сребърната дръжка на двойната порта, охранявана от двама мъжаги с мрачен вид, които имаха вид като че са били отглеждани със свинете в кочината, и забеляза, че ръката й е опръскана с кръв. Обърна се и небрежно я обърса в мърлявата, лекьосана рунеста жилетка на единия. Бицепсите на скръстените му пред гърдите ръце бяха дебели почти колкото кръста му. Макар да посрещна жеста й с намръщено чедо, не я спря. В крайна сметка не бе направила нищо опозоряващо.

Хания бе спазила своята част от уговорката. Ничи рядко използваше оръжие — обикновено прибягваше към дарбата си. Но в този случай, разбира се, последното би било грешка. Когато бе допряла ножа в гърлото на жената, Хания бе прошепнала благодарността си за онова, което Ничи щеше да направи. Случваше й се за пръв път някой да й благодари, преди да го убие. Малцина бяха хората, които изобщо някога й бяха благодарили за оказаната им помощ. Тя бе родена с дарбата, те не. Нейно задължение бе да служи на нуждите им.

Щом избърса ръката си в онемелия пазач, изстреля лишена от съдържание усмивка към мрачното му лице с блеснал поглед и прекрачи прага на великолепната входна зала. Елегантните високи прозорци, подредени от край до край на една от стените на помещението, бяха обрамчени със завеси с цвят на зряло жито. В долния си край, там, където висяха пискюлите, тъканта проблясваше на светлината на лампите, сякаш бе преплетена със златисти нишки. По плътно затворените прозорци, които се взираха в мрака навън, отразявайки в гладката си повърхност ставащото вътре, забарабани плах летен дъждец. Бледите вълнени килими на релефни цветя, изработени от нечия усърдна ръка, бяха сплескани с кал.

През вратата влизаха и излизаха съгледвачи, куриери и войници, които носеха рапорти на началниците си. Офицери крещяха заповеди. Войници с навити на рула карти вървяха след военни с по—висши чинове, проправящи си път през претъпканата зала.

Върху една тясна маса лежеше разтворена карта. Клонестият сребърен свещник бе свален от масата и оставен встрани на пода. Пътьом Ничи хвърли поглед на картата и установи, че на нея липсват доста от детайлите в картата на Д’Харанския куриер. Северозападният квадрант на разтворената върху тясната маса карта представляваше огромно тъмно бирено петно. На същото това място Ничи си спомняше планини, реки, високопланински проходи, потоци и една точка, отбелязана с кръв — мястото, където се криеше Ричард с невестата си — Майката Изповедник — и Морещицата.

Офицери разговаряха помежду си, някои стояха прави, други бяха приседнали върху мраморни масички с железни крака, трети се бяха изтегнали в кожени кресла и посягаха към вкусотиите, подредени върху сребърни подноси, треперещи в ръцете на плувнали в пот прислужници. Имаше и такива, които надигаха огромни железни халби бира, и други, които сръбваха вино от изящни стъклени чаши. Всички се държаха така, сякаш бяха отрасли в подобно великолепие и разкош. И всички изглеждаха абсолютно не на място — всичкото това великолепие и разкош изглеждаха смешни и нелепи.

Една от по—възрастните Сестри — Лидмила, очевидно в старанието си да не се набива на очи, се движеше в сенките покрай завесите, но изведнъж видя прекосяващата залата Ничи и подскочи. В следващия миг вече бе излязла от скривалището си и приглаждаше изпоцапаната си, намачкана рокля — без особен резултат. Някога Сестра Лидмила бе казала на Ничи, че човек никога не забравя нещата, научени в младостта му. И че често ги помни дори по—добре от снощната си вечеря. Носеше се мълва, че възрастната Сестра, веща в боравенето с арканни заклинания, известни само на най—могъщи магьосници, има доста интересни младежки спомени.

Кожата по лицето на Сестра Лидмила бе толкова плътно опъната по кулите й, че Ничи си каза, че прилича на ексхумиран труп. Скелетоподобното й тяло се понесе през залата с бързи, остри движения. Когато се приближи на около три метра от Ничи, Сестра Лидмила махна с ръка, сякаш се опасяваше, че младата жена няма да я забележи.

— Сестра Ничи! Сестра Ничи! Ето те и теб. — Тя я стисна за китката. — Хайде, скъпа. Хайде. Негово Сиятелство те чака. Насам. Хайде.

Ничи я хвана за ръката. — Води ме, Сестра Лидмила. Да вървим.

Старата жена се усмихна през рамо. Не с удоволствие или радост, а с облекчение. Джаганг наказваше всеки, който по някакъв начин му доставеше разочарование — независимо дали е виновен или не.

— Къде се забави толкова, Сестра Ничи? Негово Сиятелство е в едно такова състояние… заради теб. Къде беше?

— Имах… работа, която трябваше да свърша.

Жената правеше две—три крачки за всяка крачка на Ничи.

— Работа значи! Ако зависеше от мен, щях да те пратя директно в кухнята да стържеш тенджери, задето си позволяваш да се мотаеш насам—натам, когато те викат.

Сестра Лидмила бе с мек характер и лесно забравяше, освен това понякога не си даваше сметка, че вече не живее в Двореца на пророците. Джаганг я използваше да посреща хора, които очаква, или да им показва пътя — обикновено към покоите му. Ако старата жена забравеше накъде да върви, той винаги можеше да я насочи. Забавляваше го фактът, че използва толкова древна Сестра на светлината, магьосница, прочута с владеенето на свръх езотерични заклинания, за най—обикновен куриер. Далеч от Двореца и заклинанието, забавящо стареенето, Сестра Лидмила изведнъж се бе втурнала стремглаво към гроба. Както и всички останали Сестри.

Прегърбената жена се плъзна пред Ничи и като я дръпна за ръката, я поведе през огромни зали, по стълбища и коридори. Най—сетне се спря пред една врата, украсена със златни листа. Докосна с пръст долната си устна и си пое дъх. Намръщени войници, патрулиращи по коридора, хвърлиха на Ничи погледи, черни като роклята й. Бяха имперските стражи.

— Пристигнахме — погледна я Сестра Лидмила. — Негово Сиятелство е в покоите си. Побързай. Хайде, хайде. Върви. — Тя размаха ръце, сякаш подканваше стадо добитък. — Влизай!

Преди да прекрачи прага, Ничи взе ръката на старата жена от дръжката на вратата и я погледна в очите.

— Сестра Лидмила, някога ти ми бе казала, че според теб съм най—подходяща за част от познанието, което трябва да предадеш на идните поколения.

Лицето на Сестра Лидмила се озари от лукава усмивка.

— Охо, Сестра Ничи, значи най—после си започнала да се интересуваш от окултни магии, а?

Никога преди Ничи не бе проявявала интерес към нещата, които й предлагаше да научи Сестра Лидмила. Магията бе егоистично занимание. Ничи учеше само задължителните неща, но никога не бе пожелавала да усвои нещо по—специално, някои от по—необичайните магии и заклинания.

— Да, всъщност струва ми се, че най—после съм готова за това.

— Винаги съм казвала на Прелата, че ти си единствената в Двореца, която притежава силата за предизвикването на подобни магии. — Жената се наведе към Ничи: — Които са изключително опасни, трябва да ти кажа.

— Знанието ти трябва да бъде предадено на друг, преди да е станало твърде късно.

Сестра Лидмила кимна със задоволство.

— Струва ми се, че вече си достигнала подходящата възраст. Ще го направя. Кога?

— Ще дойда да те видя … утре. — Ничи хвърли поглед към вратата. — Едва ли ще успея да се измъкна тази нощ.

— Значи до утре.

— Ако … дойда, наистина ще искам да приема твоето познание. Особено ме интересува майчиното заклинание.

Доколкото Ничи бе запозната, това заклинание, носещо странното наименование „майчино“, бе точно каквото й трябваше. Допълнителното му предимство бе, че веднъж задействано, няма как да бъде спряно.

Сестра Лидмила се изправи и още веднъж докосна долната си устна. На лицето й се изписа загриженост.

— Виж ти, виж. Това било значи? Е, добре, ще те науча. Ти притежаваш необходимите способности — малцина са като теб. На никого другиго не бих доверила подобно нещо. То изисква изключителна сила на дарбата. Ти я притежаваш. Докато разбираш и желаеш да приемеш включената цена, мога да те науча.

Ничи кимна.

— Тогава ще дойда, когато мога.

Възрастната Сестра се затътри надолу по коридора, потънала в мисли, вече подготвяща урока си. Ничи не бе сигурна, че ще оживее, за да се възползва от него.

След като Лидмила потъна зад ъгъла, Ничи влезе в тиха, окъпана в светлината на безброй лампи и свещници стая. Високият таван бе щампован с жълъдови мотиви. Плюшени кушетки и столове, тапицирани в топло кафяво, потъваха в дебели килими, облени в жълто, оранжево, червено — сякаш подът на стаята бе навестен от зрялата есен. Тежките завеси бяха спуснати върху огромните прозорци. Две Сестри, седнали на една кушетка, скочиха на крака.

— Сестра Ничи! — буквално изкрещя едната и на лицето й се изписа облекчение.

Другата се спусна към двойната врата в дъното и я отвори, без да чука — очевидно по заповед. Пъхна, главата си в стаята оттатък и каза нещо толкова тихо, че Ничи не я чу.

Сестрата отскочи назад и в същия миг гласът на Джаганг разтресе и двете помещения:

— Вън! Всички вън! Да остане само тя!

Още две младички Сестри, очевидно лични помощнички на императора, изскочиха от вътрешната стая. Ничи отстъпи назад, за да направи място на четирите жени по—бързо да излязат от императорския апартамент. Към тях се присъедини млад мъж, когото Ничи не бе забелязала в ъгъла. Докато изпълняваха заповедта, никой от жените и мъжа дори не погледна Ничи. Първият урок, който научаваше един роб на Джаганг, бе, че когато императорът каже нещо, то трябва да бъде изпълнено на мига. Малко неща го вбесяваха повече от мотаенето.

На прага на вътрешната стая се появи още една жена, която Ничи не познаваше, и се втурна след останалите. Беше млада и красива, с тъмна коса и очи — вероятно пленничка, харесана някъде по пътя, без съмнение за забавление на Джаганг. Очите й показваха, че светът за нея вече не е същият.

Това бе неизбежната цена за установяването на нов ред в света. Велики пълководци проявяваха недостатъци, които самите те считаха за незначителни несъвършенства. Необятните предимства, които Джаганг щеше да донесе на бедните страдащи маси, далеч надхвърляха грубите му постъпки на лично облагодетелстване и относително нищожните унищожения, които извършваше. Ничи често се оказваше обект на неговите прегрешения. Това бе цена, която си струваше да плати в името на помощта, предназначена за безпомощните. Единствено това бе от значение. Външната врата се затръшна и в апартамента най—после останаха само Ничи и императорът. Тя стоеше изправена, с вдигната глава, с ръце, отпуснати покрай тялото. Наслаждаваше се на спокойствието на мястото. Великолепието не я впечатляваше, но тишината и спокойствието бяха лукс, който се бе научила да цени високо — въпреки съзнанието, че това е проява на егоизъм. В палатките винаги се долавяше шумотевицата на плътно присъстващата армия. Тук цареше тишина. Огледа просторната и изящно подредена външна стая. Мина й през ум, че Джаганг явно се е научил да цени качествата на подобни места. Вероятно той също копнееше за спокойствие.

Насочи вниманието си към вътрешната стая. Той бе вътре — чакаше, гледаше я. Мускулеста маса от безумство, преплетено с ярост.

Тя се насочи право към него.

— Искали сте да ме видите, Ваше Сиятелство?

Силната му ръка се повдигна към лицето й и тя почувства зашеметяваща болка. Ударът я завъртя. Коленете й посрещнаха пода. Джаганг я издърпа нагоре за косата. Втория път, преди да се стовари на пода, се блъсна в стената. Лицето й запулсира с тъпа болка. Когато се поосвести, събра сили и отново се изправи пред него. Третия път се строполи на земята, забърсвайки по пътя си огромен свещник. По пода се разпиляха свещи. Дълга ивица плат от завесата, в която се бе вкопчила, търсейки опора в полета си, се отпра и се понесе над нея, за да покрие тялото й, докоснало пода заедно с прекатурена масичка. Издрънча стъкло. Чу се звън на метал.

Всичко пред погледа й се разми. В главата й бе мъгливо и замаяно. Усещаше очите си готови да изхвръкнат от орбитите, челюстта си — потрошена, врата си — с изтръгнати мускули. Лежеше просната на пода, обливана от безмилостните вълни на болката, замаяна от рядкото опиянение на чувство.

По светлия ръб на килима под себе си видя алени петна. Кръв попиваше и в топлината на дървената настилка. Чуваше как Джаганг й крещи, но не можеше да различи думите му — толкова силно бучаха ушите й. Успя да се повдигне на хълбок с трепереща ръка. Вдигна пръсти към устните си и те потънаха в топла кръв. Изпита удоволствие от болката. Толкова отдавна не бе чувствала нищо — като се изключи онзи толкова кратък миг с Морещицата. Изпита величието на агонията.

Бруталността на Джаганг достигаше до дъното на душата й не само поради жестокостта си, но и защото Ничи знаеше, че тази болка й е нужна. Императорът също бе наясно, че тя е тук по своя воля — не по негова. Това само усилваше гнева му, а оттам и усещанията й.

Яростта му като че ли бе смъртоносна. Ничи просто регистрира фактът, че най—вероятно няма да излезе жива от тази стая. Че няма да има време да научи заклинанията на Сестра Лидмила. Спокойно зачака да види какво й е отредила съдбата.

Стаята постепенно позабави въртенето си и Ничи успя да се вдигне на крака. Застана права пред притихналата мускулеста фигура на император Джаганг. Бръснатата му глава отразяваше светлината от няколко лампи. Единственото окосмение по лицето му бяха двете четири—петсантиметрови плитки, тръгващи от двете страни на горната му устна, и третата, изникваща от средата на долната. Златната халка през лявата му ноздра и фината златна верижка, свързваща я с друга халка на лявото му ухо, проблясваше на меката светлина. Освен тежките пръстени, украсяващи всеки един от пръстите му, не носеше другите символи на императорската си мощ — богат асортимент от всякакви ланци и накити, които обикновено окичваха врата му. Пръстените искряха с нейната кръв.

Беше разгърден, но за разлика от главата гърдите му бяха гъсто окосмени. Мускулите му се очертаваха ясно, сухожилията му изпъкваха с всяко свиване на юмруците му. Имаше осанка на бик и още по—необуздан характер.

Ничи, едва половин глава по—ниска от него, стоеше в очакване, втренчена в очите, които обикновено навестяваха кошмарите й. Бяха тъмносиви, без бяло, наситени с мрачни, неясни фигури, носещи се по безбрежна мастиленосиня повърхност. Макар да не се различаваха ирис и зеница — там, където нормалните хора имаха очи, тук зееха бездни, — Ничи винаги безпогрешно разбираше кога погледът му е върху нея.

Това бяха очи на пътешественик по сънищата. На пътешественик по сънищата, комуто е отказан достъп до съзнанието й. Сега вече тя знаеше защо.

— Е? — изръмжа той. — Плачи! Пищи! Крещи! Моли се! Спори! Извинявай се! Не ми стой като истукана!

Ничи преглътна стипчивия вкус на кръв и невъзмутимо посрещна огнения му поглед.

— Моля ви. Уточнете се, Ваше Сиятелство, кое от всичките предпочитате да сторя, колко време да продължа и дали да свърша, когато пожелая, или да изчакам, до като ме ударите така, че да загубя съзнание.

Той се хвърли отгоре й с яростен вик. Вкопчи се за гърлото й с мощната си ръка, за да я държи, докато й нанася юмручни удари. Коленете й омекнаха, но той я задържа, докато тя успя да се задържи на крака.

Пусна рязко гърлото й.

— Искам да знам защо направи това с Кадар!

Тя отвърна на гнева му с кървава усмивка.

Той изви ръката зад гърба й и я дръпна грубо към себе си.

— Защо го направи? Защо?!

Смъртният танц с Джаганг бе започнал. Отново като в сън си зададе въпроса дали този път ще се раздели с живота си.

Той бе убил цял куп Сестри, позволили си да му доставят неудоволствие. Онова, което съхраняваше Ничи — доколкото можеше да съществува подобно нещо, — бе абсолютното й безразличие към живота. Тази нейна пълна незаинтересованост го привличаше като магнит, понеже виждаше, че е неподправена.

— Понякога си истински глупак — изрече тя с искрено презрение. — Твърде безскрупулен, за да видиш какво има пред носа ви.

Той продължи да извива ръката й до момента, в който тя си помисли, че костите й със сигурност ще се прекършат. Пулсиращата й буза улавяше топлия му дъх.

— Убивал съм за доста по—меки изказвания от това.

Болката не й попречи да му се надсмее:

— Значи това искаш, да ме убиеш? Ако е така, стисни ме за гърлото и ме удуши или ме превърни в разкъсана кървава пихтия и ме остави да изтлея в краката ти — не си мисли, че можеш да ме смажеш под тежестта на голите си заплахи. Ако искаш да ме убиеш, бъди мъж и го направи. Или си затваряй устата!

Грешката, която повечето хора правеха с Джаганг, бе да повярват, че поради способността си да проявява такава безмерна жестокост е безчувствен, тъп скот. Какъвто не беше. Той бе един от най—интелигентните мъже, които Ничи бе срещала. Грубостта бе негова маска. Като резултат от достъпа си до мислите на толкова много различни хора той имаше възможност да черпи директно от тяхното познание, мъдрост и идеи. Това несъмнено усъвършенстваше интелекта му. Освен това познаваше най—скритите страхове на хората. Ако в него имаше нещо, което плашеше Ничи, то това не бе грубостта, а интелигентността му, защото тя знаеше, че интелигентността може да бъде бездънен извор на наистина оригинална жестокост.

— Защо го уби, Ничи? — отново попита той с глас, позагубил част от яростта си.

В съзнанието й, като защитна каменна стена, бе мисълта за Ричард. Искаше Джаганг да я види в очите й. Част от гнева на императора — беше убедена в това — се дължеше на факта, че не може да проникне в съзнанието й, че не може да я притежава, както притежава повечето други хора. Демонстративната й усмивка го привличаше към нещо, което не можеше да има.

— Беше ми забавно да слушам как великият Кадар Кардиф моли за милост и да му я откажа.

Джаганг отново избухна в неистов рев — звуци, несъвместими с тъй изящно уредената му спалня. Ничи като в мъгла видя как ръката му се вдига към нея. Стаята изведнъж се завъртя. Очакваше да се блъсне в нещо и да чуе звук от трошене на кости. Вместо това политна и тялото й бе посрещнато от изненадваща мекота — леглото, даде си сметка след миг. По някакъв начин се бе разминала с колоните от мрамор и махагон в четирите краища — те със сигурност биха я убили. Съдбата явно си играеше с нея. Джаганг се стовари отгоре й.

Ничи си помисли, че сигурно сега вече ще я пребие до смърт. Вместо това погледът му посрещна нейния от сантиметри разстояние. Възседна я, разтворил краката й. Месестите му пръсти се впиха във връзките на корсета й. Дръпна рязко плата и отвътре изскочиха голите й гърди. Пръстите му започнаха да стискат оголената плът, докато очите й се напълниха със сълзи. Не го гледаше, нито се съпротивляваше. Напротив, лежеше като труп, докато той вдигаше роклята около кръста й. Мисълта й започна далечното си пътешествие — там, където можеше да проникне единствено сама. Тежкото му тяло отгоре й я оставяше без дъх.

Отпуснала ръце, разтворила пръсти и немигащи очи, Ничи се бе втренчила в копринените гънки върху балдахина над леглото, съзнанието й, намерило уюта на далечното, самотно място, оставаше незасегнато. Болката идеше нейде отдалеч. Мъката, с която си поемаше дъх, й се струваше банална.

Докато той задоволяваше долните си страсти, тя съсредоточи мислите си върху онова, което й предстоеше. Никога преди не й се бе струвало възможно. Вече знаеше, че е постижимо. Просто трябваше да реши да го направи.

Джаганг я зашлеви, принуждавайки я да върне мислите си към него.

— Толкова си тъпа, че не се сещаш дори да стенеш!

Тя разбра, че е свършил. Не му стана приятно, че не е забелязала. С усилие се въздържа да не вдигне ръка към челюстта си, която направо пареше от онова, което на него му се струваше плесница, но за всеки друг бе мощен взрив, способен да те раздроби на парчета. От брадичката му се стичаше пот, която капеше върху лицето й. Мощното му тяло блестеше от физическото усилие, в което тя не бе взела никакво участие.

Гърдите му се повдигаха, очите му я гледаха напрегнато. В тях, разбира се, преобладаваше гневът, но Ничи си помисли, че вижда и нещо друго — някакво съжаление или може би страдание. Може би дори болка.

— Значи това искаш да правя, Ваше Сиятелство? Да стена?

В гласа му се усети горчивина, щом се отпусна отстрани край нея.

— Не. Искам да реагираш.

— Но аз реагирам — отвърна тя, без да отмества поглед от балдахина. — Просто не е реакцията, която искаш.

Той се изправи.

— Какво ти става, жено?

Тя го погледна за момент, после отвърна очи.

— Нямам представа — отвърна след миг съвсем честно. — Но ми се струва, че трябва да разбера.