Тери Гудкайнд
Вярата на прокудения (56)

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Ничи сновеше напред—назад, докато Айшак се бореше с тайника в ъгъла на стаята. Не го бе отварял отдавна. Избута гардероба встрани, за да стигне до скривалището на пода. От време на време си мърмореше нещо под мустак, ругаейки сам себе си, задето го е направил толкова трудно за отваряне.

— Най—после! — Той се изправи на крака.

Ничи се молеше мизерните средства, които Ричард е успял да задели, да са достатъчно, за да задоволят алчността на Защитник Мъксин. Прехвърли в главата си имената на хората, предложили да помогнат с пари.

Айшак се приближи забързан.

— Ето я.

Припряно пусна кожената кесия в ръката й. Тежината й я изненада. Кесията изпълваше дланта й. Не разбираше. Реши, че Ричард сигурно е сложил при спестяванията си и метални плочки — това би обяснило тежестта. Отвърза я и изсипа съдържанието й в другата си ръка.

Зяпна. Имаше повече от двадесет златни гроша. Никакво сребро. Само злато.

— Скъпи Създателю… — прошепна тя с ококорени очи. — Откъде е взел Ричард толкова пари?

Бяха повече, отколкото дори заможни хора можеха да видят през целия си живот. Тя погледна Айшак в очите.

— Откъде са тези пари?

Той прокара ръка през рижата си коса. Махна нервно към дланта й.

— Ричард ги спечели.

Тя го изгледа още по—свъсено.

— Спечелил ги е значи? И как? Никой не може да спечели такива пари — поне не честно. — Усети как гневът й кипи в гърдите. — Ричард е откраднал това злато, нали?

— Не ставай глупава. — Айшак отново посочи парите. — Спечели ги. Купуваше и продаваше стоки.

Ничи стисна зъби.

— Откъде Ричард има толкова пари!

Мъжът разпери ръце.

— Нали ти казах — спечели ги с труд — сам—самичък. Купуваше неща и ги продаваше на онези, които имат нужда от тях.

— Неща ли? Какви по—точно неща? Контрабандни стоки?

— Не! Главно желязо и стомана, и…

— Не ме баламосвай. И как според теб ги е пренасял? Да не би на гръб?

— Отначало да. Но след време успя да си купи каруца.

— Каруца!

— Да. И коне. Купуваше въглища и руда и ги продаваше на леярните. Но главно купуваше метали от леярните и ги продаваше в ковачницата. Там отива много метал. Ковачът купуваше от Ричард. Ето така ги спечели.

Ничи стисна мъжа за яката.

— Заведи ме при този ковач.

Ничи беше бясна. През цялото време бе смятала Ричард за честен работник, който си изкарва хляба с пот на челото. А сега да разбере, че е затворен справедливо. Беше виновен за отнемането на средства от честните хора. Той бе забогатял на свой гръб.

В този момент тя не изпитваше никаква жал към онова, което правеха с него в затвора. Заслужаваше си го — заслужаваше дори повече. Той беше престъпник, който краде от честните труженици. Ничи гореше от унижението, че е била лъгана от човека, с когото живее.

И друг път бе виждала строежа на двореца, но от разстояние, докато бе обикаляла града по работа. Толкова близо не бе идвала никога. Наистина щеше да бъде точно такъв, какъвто й го бе описвал Джаганг. Душата й се изпълни с благоговение. Докато наблюдаваше гледката, в главата й зазвучаха всички онези вдъхновяващи думи, с които я бе пленявал Брат Нарев в детството й.

Стените вече покриваха началото на прозорците на първия етаж. На някои места бяха положени гредите, върху които щеше да бъде вдигнат вторият етаж.

Но най—много я впечатли отвън. Каменните стени бяха ч украсени с картини, каквито тя никога не си бе представяла, че е възможно да съществуват. Съвсем в унисон с онова, което би казал Брат Нарев, картините бяха вдъхновяващи и убедителни. Ничи забеляза втренчени в тях хора, които ридаеха, потресени от изваяните от камък събития и разкрилата се пред очите им мизерна същност на човека. И от недостижимото съвършенство на Създателя. При подобни вълнуващи картини не можеше да има съмнение, че Орденът е единствената надежда на човечеството за спасение. Точно както бе казал Джаганг, това щеше да бъде дворец, предназначен да изпълва хората със силни чувства.

— Защо са тук тези колове? — попита Ничи Айшак, докато вървяха по широката павирана улица, от която едни наблюдаваха строежа на двореца, а други коленичеха и се молеха пред различни ужасни сцени, изобразени пред тях на камъка.

— Каменоделците — Айшак свали шапка пред коловете. — Говори се, че взели участие в бунта.

Ничи плъзна поглед върху разлагащите се трупове, набити на коловете.

— Че защо им е да взимат участие в бунта каменоделците? Нали си имат работа. Освен това те работеха върху сцените, изобразяващи величието на Ордена. Те най—добре от всички би трябвало да знаят, че единствената им надежда за награда в другия живот е да страдат в този.

— Не съм казал, че са участвали. Казах само, че така се говори.

Ничи не го поправи. Човекът е грешен. Не съществува някой, чиято смърт да не може да бъде оправдана. Включително и Ричард.

Много от камъните под защитните покриви, където бяха работили майсторите, стърчаха празни. Вече бяха издигнати скелетата, на които трябваше да се изкачат зидарите, за да довършат стените. Помагаха им роби, които качваха огромните каменни блокове на скелетата или носеха торби с хоросан, пръст или камъни, или пък дълбаеха дупките за занданите, в които щяха да бъдат хвърляни най—ужасните грешници и където престъпниците щяха да признават престъпленията си.

Работата бе много и тежка, но човек не може да иска градина, ако първо не си изцапа ръцете с пръст.

Ковачницата, намираща се на един от хълмовете над двореца, бе най—голямата, която някога бе виждала. С мащабен проект като този на Джаганг това бе обяснимо. Ничи изчака навън, докато Айшак отиде да намери ковача.

Звукът на чукове, удрящи стомана, специфичната миазма, димът, газовете, тръпчивият вкус в устата — всичко това й напомни за работилницата на баща й. За миг усети как сърцето й забързва ритъма си. Изведнъж отново бе превърнала в момиче. Почти с очакване погледна да зърне баща си да се приближава към нея с усмивка и с онези пълни с енергия сини очи.

Вместо това от сенките излезе мургав мъж. Не се усмихваше, в очите му блестеше заплаха. Отначало го взе за плешив. След това забеляза, че главата му е остригана нула номер. Някои от работниците на баща й, които работеха в непрекъснатата жега и мръсотия на пещите, правеха същото. Мрачното му изражение би накарало всяка друга жена на нейното място да отстъпи три крачки назад.

Докато вървеше към нея, бършеше ръцете си в някакъв парцал. Погледът му изследваше очите й по—внимателно от всеки друг мъж — освен Ричард, разбира се. Дебелата му кожена престилка бе прогорена на хиляди места.

— Госпожа Сайфър?

Айшак отстъпи встрани, сякаш слял се със сенките.

— Да, аз съм жената на Ричард.

— Странно, Ричард никога не ми е говорил за вас. Сигурно съм предполагал, че има жена, но никога не съм…

— Ричард е арестуван.

На намръщеното му лице внезапно се изписа загриженост, очите му се ококориха.

— Ричард е арестуван? За какво?

— Очевидно за най—тежкото от всички престъпления — измама на народа.

— Измама на народа ли? Ричард? Тези хора са се побъркали!

— Опасявам се, че не. Той е виновен. Имам доказателства.

— Какви доказателства?

Айшак се приближи — повече не издържаше.

— Парите на Ричард. Парите, които е заработил.

— Заработил! — Викът на Ничи накара Айшак да отстъпи назад. — Искаш да кажеш, които е откраднал.

Ковачът отново я гледаше изпод вежди.

— Откраднал? И от кого мислите, ги е откраднал? Кой го обвинява? Кои са жертвите?

— Вие сте една от тях.

— Аз ли?

— Да, опасявам се, че вие сте една от жертвите му. Дойдох да ви върна парите. Не мога да използвам крадени пари, за да освобождавам престъпник от справедливото му наказание. Ричард ще трябва да заплати цената за престъпленията си. Орденът ще се погрижи за това.

Ковачът захвърли парцала на земята и вдигна ръце на хълбоците си.

— Ричард никога не е откраднал дори пени от когото и да е — най—малко от мен! Спечелил е парите си с труд.

— Той ви е лъгал.

— Продаваше ми желязо и стомана. Имах нужда от тях, за да изработвам поръчките на Вечния дом. Брат Нарев идва и припира да му изпълнявам поръчките, а не се грижи да ми осигурява желязото, от което да ги правя. А Ричард го направи. Допреди да се появи той, за малко мен самия да ме погребат в небето, понеже Айшак не можеше да ме снабдява с необходимото ми желязо.

— Не можех! Комитетът ми позволяваше да ти докарвам само колкото позволи. Самият аз щях да свърша погребан в небето, ако ти докарвам повече, отколкото ми е позволено. Всички в транспортната компания ме гледат под лупа. И ако стъпя накриво, докладват пред профсъюза.

— Е, значи Ричард ви е накиснал в собствената ви саламура — заключи Ничи. Докарва ви желязо нощем и вие нямате друг избор, освен да му платите цената, която иска той го знае. Натрупал е всичкото това злато на ваш гръб. Ето така е забогатял — като е надувал цените. Това е най—ужасната кражба.

Ковачът я изгледа така, сякаш се бе побъркала.

— Ричард ми продаваше желязо и стомана на много по—ниски цени от онези, на които ги купувах от официалните транспортни компании — като тази на Айшак.

— Аз вземам толкова, колкото ми каже комитетът по ценообразуването! Нямам право на глас!

— Това е лудост! — обърна се към ковача Ничи, сякаш не чула Айшак.

— Напротив, много е умно. Нали разбирате, леярните произвеждат много повече, отколкото могат да пласират, понеже няма кой да им го транспортира. Пещите им трябва да горят, независимо дали в тях има един или десет тона материал. За да има смисъл да ги палят, трябва да произвеждат достатъчно метал, та да могат да плащат заплати на работниците си и да купуват въглища за пещите си. Ако леярите не купуват достатъчно руда, мините затварят, а тогава леярите съвсем няма откъде да купуват руда. Те не могат да съществуват, ако няма откъде да си набавят природни ресурси. Но Орденът не позволява на Айшак и на тези като него да транспортират толкова стока, колкото леярните имат нужда да продават. На Ордена са му нужни седмици, за да вземе и най—елементарно решение. Те обмислят съдбата на всеки въображаем човек, който евентуално би могъл да пострада от това, че Айшак ще ми изпълни някоя поръчка. Леярните бяха пред пълен фалит. Предложиха на Ричард да продава онова, което не могат да пласират на по—ниска цена…

— Значи и те са измамени от Ричард!

— Не, понеже Ричард купува от тях, те продават повече и така производството им поевтинява. И правят повече пари, отколкото биха правили без него. Ричард продава желязото на мен на по—добра цена от транспортните компании, понеже го купува на по—добра цена.

Ничи разпери ръце в отвращение.

— И в крайна сметка оставя обикновените хора без работа. Той е най—ужасният от всички престъпници — печели на гърба на бедните, на нуждаещите се и на тружениците!

— Моля? — не издържа Айшак. — Не мога да наема достатъчно хора, които да ми вършат работата, и не мога да получа разрешителните да продавам стоката си. Ричард не оставя никой без работа — той помага да развиваме бизнеса си — помага на всички ни. Леярните, от които купува, наеха повече хора на работа, откакто се появи той, за да купува продукцията им.

— Така е — потвърди ковачът.

— Но вие не разбирате — не отстъпваше Ничи. Ръката й нервно се вдигна към косата. — Той ви е оплел до един в тънката си мрежа. Той ви мами — изстисква ви до капка. Вие обеднявате, понеже Ричард…

— Наистина ли не схващате картинката, госпожо Сайфър? Ричард възвърна живота в цели шест леярни. В момента те работят единствено благодарение на него. Той пласира стоките им тогава, когато те имат нужда да продават, а не когато най—сетне получат някакво си безсмислено разрешение, цялото скрито под печати. Пак Ричард, сам—самичък, успя да вдъхне живот в цяла верига въглищарници, които се хранят от леярните, както и на куп мини и не знам колко още хора. А аз? Благодарение на Ричард спечелих повече пари, отколкото съм се надявал да спечеля през живота си. Ричард ни помогна да забогатеем, като направи нещо наистина необходимо за всички ни — при това го направи наистина добре. Намери ни работа. Не Орденът и всичките му комитети, съвети и профсъюзи — Ричард. Успяхме да задържим хората си на работа заради Ричард. Той никога не казва, че нещо не може да бъде направено — просто намира начин да го направи. С течение на времето спечели доверието на всички хора, с които поддържа някакви отношения. Думата му е по—ценна от злато. Дори самият Брат Нарев му каза да направи каквото е нужно, за да ми достави желязото, което ми трябва. И Ричард му обеща. Дворецът нямаше да напредва толкова бързо, ако не бе Ричард, благодарение на който намираме материалите, нужни за работата ни. При това навреме. Орденът би трябвало да му е благодарен, а не да го измъчва и наказва. Той помогна в изграждането на онова, от което Орденът има нужда. Ако Ричард не ми бе намерил нужното желязо, тези скелета долу нямаше да са там. Фигурите по стените също нямаше да са готови, ако не ми бе доставил стоманата, от която да изработя инструментите, необходими за дялането на камъка. Онези стоки долу се пренасят от каруци, чиито колела са в добро състояние само защото благодарение на Ричард успях да изработя нови обръчи за тях. Той е направил повече за построяването на този дворец, отколкото всеки друг човек. Освен това с добро отношение и приятелство.

Ничи не можеше да го проумее. Сигурно бе вярно; спомняше си, че Ричард й спомена веднъж, че се е запознал с Брат Нарев. Но как бе възможно някой да направи толкова пари, да помогне на Ордена и да спечели доверието на хората, с които работи?

— Но той е спечелил всичко това на…

Ковачът поклати глава.

— Думата „печеля“ е мръсна само в устата на мързеливците и хората, които живеят на чужд гръб. Те искат тя да звучи като нещо зло, за да могат по—лесно да заграбят онова, което не са заработили.

Ковачът се наведе над нея и я изгледа страховито. Гласът му стана нажежен като желязото, с което работеше:

— Това, което искам да знам, госпожо Сайфър, е защо Ричард лежи захвърлен в някакъв си вонящ затвор, където го измъчват, за да изтръгнат от него признания, докато съпругата му се държи налудничаво и разпитва как така е спечелил толкова много пари и как точно е ощастливил всички ни с работа?

Ничи усети как в гърлото й се надига буца.

— Не мога да платя глобата по—рано от утре вечер.

— Преди да ви срещна, не бях и помислил, че Ричард някога е допускал грешка. — Мъжът свали престилката си през главата и я захвърли край стената на ковачницата. — С толкова пари можем да се спазарим за него по—скоро. Надявам се да е достатъчно скоро. Айшак, идваш ли?

— Разбира се. Те ме познават. Имат ми доверие. Идвам.

— Дайте ми парите — заповяда й Виктор.

Ничи пусна кесията в обърнатата му длан, без да се замисли. Ричард не бе крадец. Истинско чудо! Не знаеше защо, но виждаше, че всичките тези хора го обичат. Той ги бе направил богати. Не можеше да го разбере.

— Моля ви, ако можете да му помогнете, ще съм ви безкрайно задължена.

— Не го правя за вас, госпожо Сайфър. Помагам на приятел, комуто си струва да се помогне.

— Ничи. Казвам се Ничи.

— Аз съм господин Касела — изръмжа мъжът и тръгна.

Господин Касела тръсна четири златни монети на плота пред Народния защитник Мъксин. Бе казал на Ничи и Айшак, че ще остави нещо за резерва, за да могат да „надуят духалото“, ако е нужна „повече жега“.

Ковачът се надвеси над дебелака на масата. Няколко от служителите нададоха любопитни носове. Стражите в помещението наостриха уши.

— Ричард Сайфър. При вас е. Дошли сме да платим глобата.

Защитник Мъксин примигна срещу парите като преял тлъст шаран.

— Не приемаме глоби преди утре вечер. Елате тогава и ако този Сайфър не е признал участието си в по—сериозно престъпление, можете да платите.

— Аз работя в новия дворец — каза господин Касела. — Брат Нарев има доста работа за мен. И бездруго съм дошъл, така че дали не бихме могли да свършим работата сега — нали всички сме тук? На Брат Нарев едва ли ще му хареса главният му ковач да си губи времето, като се разкарва по няколко пъти на ден дотук и обратно.

Защитник Мъксин обиколи с поглед помещението, пълно с ридаещи хора. Придърпа стола си към масата и краката му издрънчаха по пода. Скръсти ръце върху купчина папки.

— Не бих искал да създавам неудобства на Брат Нарев.

Ковачът се усмихна.

— И аз така си рекох.

— Но въпреки това съм сигурен, че Брат Нарев не би искал да върша през пръсти работата си в името на народа.

— Разбира се, че не! — намеси се Айшак. Свали червената си шапка, щом тъмните очи се плъзнаха към него.

— Никой не е имал предвид подобно нещо, разбира се.

— Всички имаме безкрайно доверие във вас и залагаме на това да изпълнявате подобаващо задълженията си.

— Ти коя си? — обърна се Мъксин към Ничи.

— Съпругата на Ричард Сайфър, Защитник Мъксин. Вече идвах при вас. Платих такса, за да го видя. Вие ми обяснихте процедурата с глобата.

Онзи кимна.

— Толкова много хора минават пред очите ми.

— Вижте — продължи господин Касела, — носим достатъчно пари за глобата. Ако можем да я платим сега и да отведем Ричард Сайфър още днес, всичко ще приключи.

Ковачът плъзна на масата още четири златни монети. Тъмните очи на Защитника не издадоха никаква реакция.

— Всички пари принадлежат на народа. Нуждите са големи.

Ничи си каза, че май нуждите на джоба му са големи и че сигурно иска още. Сякаш за да отвърне на предизвикателството, Защитник Мъксин бутна осемте златни гроша… което си бе цяло състояние — обратно — Парите не се плащат тук. На нас те не са ни нужни. Ние сме само скромни труженици на Ордена. Размерът на глобата ще бъде записан в регистъра, а копие от документа ще отнесете за разглеждане пред граждански комитет, за да бъдат разпределени средствата между нуждаещите се.

Ничи с изненада разбра, че се е излъгала в човека. Явно наистина бе честен служител. Това променяше естеството на цялата работа. Надеждите й политнаха. Може би нямаше да е толкова трудно да освободят Ричард.

Оттатък, зад дървената ограда, ревяха жени, пищяха деца, молеха се мъже. Вонята в претъпканото помещение направо я задушаваше. Надяваше се служителят да задейства случая по—бързо.

— Правите голяма грешка — продължи Защитникът, — ако си мислите, че парите могат да купят свободата на този човек. За Ордена животът на отделния човек е без значение, понеже няма човек, чийто живот да е важен. Склонен съм да ви посъветвам да си задържите парите — докато проучим как така един човек е успял да натрупа подобно състояние. Струва ми се, че такъв като него е влязъл в нарушение на гражданския ред. Никой не е по—добър от ближния си. Това, че някой може да даде толкова пари, за да се измъкне от справедливото си наказание, потвърждава подозренията ми, че този Ричард Сайфър има какво да признае. — Мъксин се облегна назад и ги изгледа. — Както изглежда, вие тримата сте на друго мнение — смятате, че вашият човек е по—добър от който и да е друг.

— Не — небрежно подхвърли Ковачът. — Той просто ни е приятел.

— Орденът е вашият приятел. Изпадналите в нужда са вашата грижа. Не ви е работа да обръщате повече внимание на един, отколкото на друг човек. Подобно недостойно поведение граничи с богохулство.

Тримата мълчаха. Зад тях плачещите, виещите и молещите се продължаваха безспир жалните си вопли за близките си в тъмницата. Всяка дума на ковача, Ничи и Айшак сякаш настройваше Защитника още повече срещу тях.

— Ако този човек притежаваше някакви умения, тогава нещата щяха да са по—различни. Орденът има силна необходимост от хора със способности. Мнозина се спотайват, вместо да правят всичко възможно и да отдават всичките си сили в работата. Дълг на хората със способности е да…

Ничи изведнъж разбра.

— Но той притежава умения! — изстреля тя.

— Какви по—точно? — попита Защитникът, като не му стана приятно, че го прекъсват. Ничи пристъпи напред.

— Той е най—великият…

— Величието е заблудата на злите. Всички хора са равни. Всички хора са зли по природа. Всички хора трябва да се борят, за да преодолеят своята природа, като от дадат живота си самоотвержено на каузата да помагат на ближния си. Единствено саможертвата може да проправи пътя на човека към възмездието в отвъдния свят.

Господин Касела сви юмруци. Тялото му се наведе напред. Отвореше ли си устата сега, с всичко щеше да бъде свършено. Ничи го изрита силно в глезена, надявайки се да го усмири и да я остави да говори, преди да е станало твърде късно. Тя сведе глава и отстъпи назад, като по този начин принуди и ковача да отстъпи, без да е твърде очевидно.

— Вие сте мъдър човек, Защитник Мъксин. От вас човек може да научи много ценни неща. Моля ви да простите неуместните слова на една бедна съпруга. Аз съм една най—обикновена жена, смирена и объркана в присъствието на такъв мъдър представител на Братството на Ордена.

Изумен от думите й, Защитникът не каза нищо. Ничи бе боравила с тези думи в продължение на десетки години и знаеше стойността им. Току—що бе поставила този човек — сам по себе си низш чиновник — в сърцето на Ордена — в самото Братство. Подобно нещо можеше да не му се случи никога повече. За хора като Мъксин общественото мнение бе нещо изключително важно. За тях назоваването на някаква добродетел от друг човек бе равносилно на притежаването й. Ласкателствата те приемаха за истини.

— И какво е умението на вашия човек?

Ничи отново сведе глава.

— Ричард Сайфър е забележителен каменоделец, Защитник Мъксин.

Мъжете от двете й страни я изгледаха удивени.

— Каменоделец ли? — попита Защитникът, обмисляйки отговора й.

— Безименен занаятчия, чиято единствена мечта в живота е да покаже чрез камъка злата природа на човека, за да помогне на другите да разберат нуждата от саможертва за ближния и Ордена и по този начин да могат да се надяват да спечелят възмездие в отвъдния живот.

Ковачът бързо се окопити и продължи мислите й:

— Както сигурно сте чули, много от каменоделците, участващи в работата по двореца, се оказаха изменници — слава на Създателя, че бяха разкрити. А още толкова картини трябва да се изобразят върху камъка за прослава на Ордена. Брат Нарев може лично да потвърди това, Защитник Мъксин.

Тъмните очи на Защитника заблуждаха между тримата.

— Колко пари имате?

— Двадесет и два златни гроша — отвърна Ничи.

Той смръщи вежди неодобрително и придърпа един регистър, потопи писалката в мастилницата. Наведе се и записа глобата в книгата. После приготви и разписка, която подаде на ковача.

— Занеси това в профсъюзната зала при доковете. — Той посочи с писалката. — Надолу по улицата. След като ми донесете подпечатан документ от профсъюза, удостоверяващ, че парите са разпределени справедливо между нуждаещите се, ще освободя затворника. На Ричард Сайфър трябва да му бъдат отнети недобросъвестно спечелените пари.

Ричард е човекът, който най—много от всички заслужава парите си, горчиво си помисли Ничи. Той ги бе спечелил, а не онези хора. Тя си помисли за всичките нощи, в които той бе работил без сън, без храна. Спомни си охканията му, когато си лягаше на зазоряване с насинен от работа гръб. Ричард бе спечелил всяко пени от парите си — Ничи вече бе убедена в това. Хората, на които щяха да бъдат раздадени, не си бяха мръднали пръста за тях — само бяха ги пожелали и сега ги получаваха.

— Да, Защитник Мъксин — отрони тя и се поклони. — Благодаря ви за справедливата присъда.

Господин Касела въздъхна тихичко. Ничи се наведе заговорнически към Защитника.

— Незабавно ще предадем справедливите ви нареждания където е нужно. — Тя му се усмихна почтително. — След като се отнесохте толкова подобаващо с нас, не мога да се сдържа да не ви задам още един въпрос. — Сумата, която Орденът щеше да спечели от днешните му усилия бе доста значителна, така че Ничи предполагаше, че ще е в достатъчно щедро настроение, за да я изслуша. — Всъщност е повече въпрос на любопитство.

Той въздъхна уморено.

— Какво искате?

Ничи се наведе към него — достатъчно, че да усети соления аромат на изобилната му пот.

— Името на човека, докладвал за съпруга ми. Онзи, който е пожелал справедливо наказание за Ричард Сайфър.

Ничи знаеше, че Мъксин си мисли, че колкото по—големи суми събере даден служител за нуждаещите се, толкова по—сигурно е приемането му в Братството. Въпросът за някакво си име бе като муха, бръмчаща отегчително около сладките му блянове. Придърпа някакви папки и ги запрелиства.

— Ето го — най—сетне каза Защитник Мъксин. — Името на Ричард Сайфър е било докладвано от млад доброволец в армията на Императорския орден. Казва се Гади. Рапортът е отпреди месеци. Отне известно време, докато възтържествува правдата, но в крайна сметка Орденът винаги успява да раздаде справедливост. Именно поради тази причина наричат нашия велик император „Джаганг Справедливия“.

Ничи се изправи.

— Благодаря ви, Защитник Мъксин.

Спокойното й лице прикриваше яростта, бушуваща в сърцето й. Знаеше, че малкият негодник е далеч от обсега й. Гади трябваше да страда.

Докато говореше, Защитникът написа присъдата си за гражданско престъпление.

— Занесете разписката за глобата, която ви дадох, в залата на профсъюзите при доковете и се върнете, щом получите печатите, които доказват, че глобата от двадесет и два златни гроша е изплатена. Ричард Сайфър трябва да се яви пред профсъюза на каменоделците, за да подаде молба за работа. — Той им подаде друг документ. — Ричард Сайфър вече е каменоделец на подчинение на Ордена.

Докато получат всички печати и документи, слънцето бе залязло. Ковачът бе впечатлен от начина, по който Ничи се бе справила с Мъксин, след като се разбра, че златото няма да помогне. Айшак й благодари сто пъти. Единственото, което имаше значение за нея, бе Ричард да излезе от затвора.

Камък й падна от сърцето, като разбра, че е грешала — че Ричард не е крадец и мошеник. Беше й толкова потискащо да мисли за него нещо лошо. За известно време като че ли целият й свят помръкна. Никога не се бе чувствала по—щастлива от факта, че е сбъркала.

Още по—хубаво й стана от мисълта, че успяха — Ричард щеше да си е у дома.

Тримата — Ничи, господин Касела и Айшак — чакаха край страничната порта. Сенките бяха станали почти черни. Най—сетне вратата се отвори. Двама стражи влачеха Ричард. Когато видяха в какво състояние е, господин Касела изруга под мустак, а Айшак се прекръсти и произнесе бърза молитва.

Стражите пуснаха Ричард като чувал. Той се свлече на земята. Ковачът и Айшак се спуснаха към него.

Ричард успя да се стегне и да се изправи — тъмна фигура на фона на угасващата светлина. Фигура, която не можеше да различи сенките около себе си. Протегна ръка, за да накара двамата мъже да останат по местата си. И двамата замръзнаха с крак на най—долното стъпало, готови да му се притекат на помощ веднага щом ги повика. Ничи само можеше да гадае колко ли сила му е била нужна да се изправи и да слезе по стълбите със здрава крачка, като свободен човек.

Той все още не знаеше какво друго му е причинила тя.

Ничи знаеше, че не би могла да съществува по—лоша орис за него. Мъченията долу в тъмницата щяха да изглеждат незначителни пред онова, което му предстоеше да изживее.

Тя бе сигурна, че именно това ще е нещото, което най—сетне ще отприщи търсения от нея отговор — ако наистина съществуваше такъв.