Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (96)

96

Площадката и мачтата за приземяване на аеростат бяха готови. От Златния остров съобщиха, че дирижабълът е отлетял въпреки лошите показания на барометъра.

През всичките последни дни Артур предразполагаше Манцев за откровен разговор във връзка с неговите интересни открития. Сядаха на наровете, малко встрани от работниците, той изваждаше шишето със спирт и сипваше в чая на Манцев.

Работниците лежаха на пода върху борови клонки. От време на време някой от тях ставаше да хвърли в огъня кедрово коренище. Пламъкът осветяваше опушените стени, уморените, брадясали лица. Вятърът бушуваше над покрива.

Артур Леви се мъчеше да говори тихо, ласкаво, успокояващо, но Манцев сякаш съвсем си беше загубил ума…

— Слушайте, Артур Артурович, или как там ви казваха… Я недейте да хитрувате. Моите книжа, моите формули, моите проекти, моите дневници са запазени в тенекиена кутия и са скрити на сигурно място. Аз ще отлетя, те ще останат тук — никой няма да ги получи, дори и Гарин. Няма да ги дам, ако ще да ме изтезават…

— Успокойте се, Николай Христофорович, имате работа с порядъчни хора.

— Не съм толкова глупав. На Гарин му трябват моите формули. А на мен ми е нужен моят живот. Искам всеки ден да се къпя в приятно ухаеща вана, да пуша скъп тютюн, да пия хубаво вино. Ще си сложа изкуствени зъби, ще мога да дъвча гъби. И аз искам слава! Заслужил съм я! Вървете по дяволите всички ведно с Гарин.

— Николай Христофорович, на Златния остров ще живеете като цар.

— Я оставете. Добре познавам Гарин… Той ме ненавижда, защото целият Гарин е измислен от мен. Без мен от него щеше да излезе просто един дребен мошеник. Вие ще превозите с дирижабъла живия ми мозък, а не тетрадките с формулите ми.

Наострил уши, Иван Гусев дочуваше откъслеци от тези разговори. През нощта, когато беше готова площадката с мачтата за приземяване, той припълзя по наровете до Манцев, който лежеше с отворени очи, и зашепна на ухото му:

— Николай Христофорович, зарежи ги. По-добре да заминем в Ленинград. Двамата с Тарашкин ще се грижим за вас като за малко дете. Ще ви сложим зъби. Ще ви намерим хубава квартира — какво ви трябва да се свързвате с тези буржоа…

— Не, Ванка, аз съм загубен човек, много необуздани желания имам — отговаряше Манцев, загледан в тавана, където между гредите висяха парчета опушен мъх. — Седем години бушува фантазията ми под този проклет покрив… Не искам да чакам повече нито ден…

Иван Гусев отдавна бе разбрал каква е тази „френска експедиция“ — слушаше внимателно, наблюдаваше и правеше своите изводи.

Сега той вървеше подир Манцев като вързан и през последната нощ не спа: когато очите му започнеха да се слепват, той пъхваше в носа си перце от птица или се щипеше силно, за да го заболи.

На разсъмване Артур Леви облече ядосан шубата, омота шала около врата си и тръгна към радиостанцията — тя се намираше до землянката. Иван не сваляше очи от Манцев. Щом Артур излезе, Манцев се огледа дали всички спят, тихичко слезе от нара, промъкна се до тъмния ъгъл на зимовището, вдигна глава. Но, изглежда, очите му не виждаха добре върна се, хвърли в огъня борови пънчета. Когато огънят се разгоря, отново отиде в ъгъла.

Иван се досети какво гледа той — в ъгъла, там, където се съединяваха гредите, на тавана се чернееше пролука мъхът се беше смъкнал. Това тревожеше Манцев… Повдигна се на пръсти, откъсна от ниския таван влакна потъмнял мъх и пъшкайки, затъкна с тях пролуката.

Иван захвърли перцето, с което гъделичкаше носа си, обърна се на една страна, зави се презглава и заспа.

Снежната буря не стихваше. Втори ден огромният дирижабъл висеше на поляната, завързан за мачтата откъм носа. Мачтата се огъваше и пукаше. Пурообразното тяло се люлееше и отдолу изглеждаше като че във въздуха е увиснало дъното на железен шлеп. Екипажът едва сварваше да очиства бордовете му от снега.

Капитанът, наведен от коша, викаше на Артур Леви, който стоеше долу.

— Ало! Артур Артурович, по дяволите! Трябва да тръгваме… Хората се съсипаха.

Леви отговори през зъби:

— Разговарях още веднъж с острова. Наредено е момчето да се откара на всяка цена.

— Мачтата няма да издържи.

Леви само сви рамене.

Разбира се, причината не беше в момчето. Тази нощ Иван бе изчезнал. Никой не се сети за него. Привързаха дирижабъла, който пристигна на разсъмване и дълго кръжа над поляната в снежните облаци. Разтовариха продуктите. (Работниците от експедицията на Артур Леви заявиха, че ако не получат достатъчно хранителни продукти и парични награди, ще разпорят търбуха на дирижабъла с пироксилиново блокче.) Когато научи, че момчето е изчезнало, Артур Леви махна с ръка:

— Голяма работа.

Но работата взе да става сериозна.

Манцев пръв се качи в коша на въздушния кораб. След минута, разтревожен за нещо, той се спусна по алуминиевата стълбичка и закуцука към зимовището. Тутакси оттам се чу ужасен вик. Манцев изскочи побеснял от облаците сняг, размахвайки ръце.

— Къде е тенекиената ми кутия? Кой ми е взел книжата? Ти, ти си ги откраднал, подлец!

Той сграбчи Леви за яката, раздруса го с такава сила, че шапката на Артур изхвърча…

Стана ясно: скъпоценните формули, заради които бе долетял тук дирижабълът, са взети от проклетото момче. Манцев подлудя:

— Книжата ми! Формулите ми! Човешкият мозък не би могъл отново да създаде това! Какво ще предам на Гарин? Всичко съм забравил!

Леви незабавно организира преследване на момчето. Хората негодуваха. Все пак няколко души се съгласиха. Манцев ги поведе към Шейтан-камък. Леви остана при коша на дирижабъла. Двама от преследвачите се върнаха.

— Там е такава вихрушка — нищо се не вижда… Къде оставихте Манцев? — развика се Леви.

— Кой го знае… Отби се някъде…

— Намерете Манцев. Намерете момчето. За единия и за другия по десет хиляди в злато.

Облаците потъмняваха. Настъпваше нощта. Вятърът се усилваше.

Капитанът отново взе да заплашва, че ще пререже въжето и ще излети по дяволите.

Най-после откъм Шейтан-камък се показа висок човек с набита със сняг шуба. Той носеше на ръце Иван Гусев. Левин се спусна към него, свали ръкавицата си и мушна ръка под шубичката на момчето. Иван сякаш спеше, вкочанените му ръце притискаха към гърдите малката тенекиена кутия със скъпоценните формули на Манцев.

— Жив е, жив е, само е премръзнал — каза високият човек и набитата със сняг брада се раздвижи от широка усмивка. — Ще се оправи. Да го качваме ли? — И без да дочака отговор, понесе Иван към коша.

— Е, какво? — извика капитанът отгоре. — Да летим ли?

Артур Леви го погледна колебливо:

— Готов ли сте за отлитане?

— Тъй вярно — отвърна капитанът.

Леви още веднъж се обърна по посока на Шейтан-камък, където от потъмнелите облаци като плътна завеса се сипеше и кълбеше сняг. В края на краищата важно е формулите да са на борда.

— Да летим! — каза той и скочи на алуминиевата стълбичка. — Момчета, отсичайте въжето…

Той отвори издутата вратичка и влезе в коша. Горе на мачтата вече прерязваха конопеното въже, което придържаше кораба. Затракаха, забоботиха моторите, завъртяха се витлата.

В това време, гонен от виелицата, от снежните вихри, изскочи Манцев. Вятърът бе изправил косите му. Протегнатите ръце се мъчеха да уловят отлитащите очертания на кораба.

— Стойте! Стойте! — хрипливо викаше старецът. Когато алуминиевата стълбичка се беше издигнала на един метър, той успя да се хване за долното стъпало. Няколко души го сграбчиха за шубата. Той ги изрита с крака. Металното дъно на кораба се люлееше. Моторите бучаха. Сърдито ревяха витлата. Корабът се издигаше нагоре — в кълбящите се снежни облаци.

Манцев се бе вкопчил в долното стъпало. Той също се издигаше бързо… Отдолу се виждаше как разтворените му крака, развяващите се поли на кожуха се понесоха към небето.

Дали бе летял дълго, на каква височина се бе откъснал и паднал — това вече не можаха да видят хората, които стояха долу.