Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (92)

92

Александър Иванович Волшин пристигна в СССР с паспорт на името на Артур Леви и документи от Френското географско дружество. Всички документи бяха редовни (навремето това костваше на Гарин доста грижи), изфабрикувани бяха само пълномощното и удостоверението от Съветското представителство. Но тях Волшин показа само на Тарашкин. А официално Артур Леви бе пристигнал за изследване на вулканичната дейност на камчатските гигантски огнедишащи планини — сопки, както ги наричаха местните жители.

Към средата на септември той замина заедно с Иван във Владивосток. Сандъците с необходимите за експедицията инструменти и други неща бяха пристигнали там по море от Сан Франциско. Артур Леви бързаше. Подбра групата за няколко дни и на двадесет и осми септември експедицията отплава със съветския параход от Владивосток за Петропавловск. Параходът беше тежкотонажен, скърцаше тежко, гмуркаше се в страшната водна пустиня. В Петропавловск пристигнаха едва на единадесетия ден. Разтовариха сандъците, конете и на другия ден вече потеглиха през гори и планини, по пътеки, по речни корита, през блата и горски гъсталаци.

Водач на експедицията беше Иван — момчето помнеше добре всичко, имаше кучешки нюх. Артур Леви бързаше: потегляха на път още призори и вървяха до тъмно, без почивки. Конете се мъкнеха със сетни сили хората роптаеха. Артур Леви бе неумолим — никого не щадеше, но плащаше добре.

Времето се разваляше. Върхарите на кедровите дървета мрачно шумяха, от време на време се разнасяше силен трясък от повалило се столетно дърво или грохот от каменна лавина. Два коня бяха убити от камъни, други два потънаха ведно с денковете в едно тресавище.

Обикновено Иван вървеше напред, катереше се по сопките, качваше се по дървета, за да види някои неща, които само той си знаеше. Веднъж, като се люлееше на един кедров клон, той се развика:

— Ето го! Артур Артурович, ето го!…

На отвесна скала, надвиснала над планинска рекичка, се виждаше древно изображение на воин с конусообразна шапка, със стрела и лък в ръцете, изсечено върху камъка, но вече полуизтрито от времето.

— Сега оттук на изток, точно по посоката на стрелата до Шейтан-камък, а оттам вече лагерът е близо.

Тук спряха да починат. Превързаха отново денковете. Запалиха голям огън. Уморени, хората заспаха. В тъмнината през шумоленето на кедрите долитаха далечни глухи взривове, земята се разтърсваше. И когато огънят започна да гасне, на изток под облаците се открои зарево, сякаш някой великан раздухваше въглени между планините и мрачен отблясък от тях трептеше под облаците…

Още щом се развидели, без да сваля ръка от кобура на маузера, Артур Леви започна да разбутва с крак хората. Не ги остави да запалят огън, да сварят чай. „Тръгвайте, вървете!“ Изтощените хора се потътриха през непроходима гора, затрупана с камънаци. Дърветата тук бяха необикновено високи. В папратта конете потъваха целите. Всички си изподраскаха краката, разкървавиха ги. Трябваше да се лишат от още два коня. Артур Леви вървеше отзад, сложил ръка на маузера. Струваше му се — още няколко крачки и — ако ще да ги убият на място, — никой няма да направи и крачка повече…

Вятърът донесе звънливия глас на Иван:

— Насам, насам, другари, ето го Шейтан-камък…

Това беше огромна скала с формата на човешка глава, цялата в кълба от пара. В подножието й бликаше ритмично струя гореща вода. От незапомнени времена хората, оставили по пътя знаци по скалите, са се къпели в този извор, за да възстановят силите си. Това беше онази „жива вода“, която в приказките е донасяла враната — вода, богата на радиоактивни соли.