Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (119)

119

„Аризона“ току-що се бе върнала в пристанището на Златния остров. Янсен докладваше на мадам Ламол за положението на континента. Зоя беше още в леглото, сред дантелени възглавници (малък сутрешен прием). Полутъмната стая ухаеше на цветя, силният мирис идваше от градината. Над дясната й ръка работеше маникюристка. В другата тя държеше огледалце и разговаряйки, се оглеждаше недоволна в него.

— Но, приятелю мой, Гарин се е побъркал — каза тя на Янсен, — той обезценява златото… Иска да стане диктатор на сиромаси.

Янсен под око поглеждаше великолепната, току-що обзаведена спалня. Държейки фуражката си на коленете, той отговори:

— Когато се видяхме, Гарин ми каза да не се тревожите, мадам Ламол. Той няма да отстъпи нито крачка от начертаната програма. Със стоварването на златото той спечели сражението. Следващата седмица сенатът ще го провъзгласи за диктатор. Тогава той ще повиши цената на златото.

— По какъв начин? Не разбирам.

— Ще издаде закон за забрана на внос и продажба на злато. След месец то ще се повиши до предишната цена. Продаденото не е чак толкова много. Повече беше шумът, който се вдигна.

— Ами шахтата?

— Шахтата ще бъде унищожена.

Мадам Ламол се намръщи, запуши:

— Нищо не разбирам.

— Необходимо е количеството на златото да бъде ограничено, в противен случай ще загуби своята миризма на човешка пот. Разбира се, преди да бъде унищожена шахтата, ще натрупа такъв запас, който да осигури на Гарин над петдесет процента от световното количество злато. Така че дори и да падне паритетът, то ще е с няколко цента на долар само.

— Чудесно… Но колко ще имам за моя двор, за моите фантазии? На мен ми трябват ужасно много.

— Гарин помоли да представите сметка. По законодателен ред ще ви бъде отпуснато толкова, колкото поискате…

— Че знам ли колко са ми нужни? Всичко е толкова глупаво! Първо, на мястото на работническото селище, на работилниците и складовете ще бъдат построени театри, хотели, циркове. Това ще бъде град на чудесата… Мостове като на старинните китайски рисунки ще съединяват острова с плитчините и рифовете. Там ще построя къпални, игрални зали, пристанища за яхти и въздушни кораби. На южната страна на острова ще има огромно здание, което ще се вижда от много мили: „Домът, където почива геният“. Ще ограбя всички музеи на Европа. Ще събера всичко, създадено от човечеството. Мили мой, главата ми ще се пръсне от всички тези планове. И насън виждам някакви мраморни стълби, които водят в облаците, празници, карнавали…

Янсен се изтегна на позлатеното столче:

— Мадам Ламол…

— Почакайте — нетърпеливо го прекъсна тя, — след три седмици тук пристигат моите придворни. На цялата тази паплач трябва да се осигури храна, забавления и всички условия. Искам да поканя от Европа двама-трима истински крале и една дузина потомствени принцове. С дирижабъл от Рим ще докараме папата. Искам да бъда миропомазана и коронована по всички правила, за да престанат да съчиняват за мен улични фокстроти…

— Мадам Ламол — каза Янсен умоляващо, — не съм ви виждал цял месец. Докато сте още свободна. Да излезем в морето. „Аризона“ е изцяло подновена. Иска ми се отново да постоя с вас на мостика под звездите.

Зоя го погледна, лицето й стана нежно. Усмихвайки се, тя протегна ръка. Янсен притисна устни до нея и дълго стоя наведен.

— Не знам, Янсен, не знам — промълви, тя докосвайки с другата си ръка тила му, — понякога започва да ми се струва, че щастието е единствено в това гонене на щастието… А също и… в спомените… Но това е в минути на умора. Един ден аз ще се върна при вас, Янсен. Знам, вие ще ме чакате търпеливо. Спомнете си… Средиземно море, лазурния ден, когато ви посветих в командор на ордена „Божествената Зоя“… (Тя се засмя и стисна с пръсти тила му.) А ако не се върна, Янсен, тогава остава мечтата и тъгата по мен — а нима това не е щастие? Ах, приятелю мой, никой не знае, че Златния остров е сън, който ми се е присънил веднъж в Средиземно море, бях задрямала на палубата — видях започващи от морето стълби и дворци, дворци — един зад друг, на тераси, един от друг по-прекрасни… И страшно много красиви хора, мои хора, мои, разбирате ли? Не, няма да се успокоя, докато не видя града, който видях насън. Знам, мой верни приятелю, вие ми предлагате себе си, капитанския мостик и морската шир вместо моето налудничаво бълнуване. Вие не познавате жените, Янсен… Ние сме лекомислени, разточителни. Аз захвърлих като мръсни ръкавици милиардите на Ролинг, защото те все едно не биха ме спасили от старостта, от увяхването. Хукнах подир бедния Гарин. Просто свят ми се зави от налудничавата мечта. Но обичах само една нощ… От тази нощ не мога повече да обичам, както искате вие. Мили, мили Янсен, какво да правя със себе си? Трябва да летя в главозамайваща фантазия, докато спре сърцето ми. (Той стана от стола, тя неочаквано го хвана за ръката.) Знам — един човек на света ме обича. Вие, вие, Янсен. Мога ли да гарантирам, че внезапно няма да притичам при вас, да кажа: „Янсен, спасете ме от мен самата.“