Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Гиперболоид инженера Гарина, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Донка Станкова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2010)
Издание:
Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №82
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Донка Станкова
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Руска-съветска, I издание
Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.
Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023
Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54
Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Атанас Свиленов, предговор, 1987
© Донка Станкова, преводач, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина
Издательство „Современник“, Москва, 1982
История
- — Добавяне
54
Вятърът издуваше бялата пола. Зоя се качи на горната палуба при кабината на радиотелеграфа. Примижа, вдъхна солен въздух. Отгоре, от мостика, слънчевата светлина, падаща върху стъклено набразденото море, изглеждаше необятна.
Хванала се за леерите, Зоя гледаше и не можеше да се нагледа. Тесният корпус на яхтата с малко повдигнат бушприт летеше сред леките ветрове в тази разводнена светлина.
Сърцето й биеше щастливо. Струваше й се, че ако откъсне ръце от леерите, ще полети. Чудесно създание е човекът. Какви превратности се крият в него. Злите излъчвания на волята, струящата злоба на желанията, душата, разчупена сякаш на парчета — цялото мъчително тъмно минало на Зоя се отмести, разтвори се в тази слънчева светлина.
„Млада съм, млада — мислеше си тя, застанала на палубата на кораба, вдигнал бушприт към слънцето, — красива съм, добра.“
Вятърът галеше шията, лицето й. Зоя възторжено желаеше да е щастлива. Все още безсилна да се откъсне от светлината, небето, морето — тя завъртя студената дръжка на вратата, влезе в блестящата кабина, където откъм слънчевата страна бяха пуснати завеските. Взе радиослушалката. Опря лакти на масата, закри очи с пръстите си — сърцето й продължаваше да бие лудо.
— Вървете — каза тя на помощник-капитана.
Той излезе, като хвърли поглед към мадам Ламол. Не само че беше дяволски красива, стройна, тънка, „блестяща“ — от нея се излъчваше необяснимо вълнение.