Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (35)

35

Шелга добре помнеше „загубената пешка“ във вилата на остров Крестовски. Тогава (на Булеварда на Профсъюзите) той разбра, че Пянков-Питкевич непременно ще дойде още веднъж на вилата, за да вземе онова, което бе скрил в мазето. По здрач (същия ден) Шелга се промъкна във вилата, без да се обади на пазача, и с джобно фенерче слезе в мазето. „Пешката“ тозчас бе загубена: на две крачки от капака в кухнята стоеше Гарин. Само една секунда преди идването на Шелга той изскочи с куфара от мазето и сега стоеше зад вратата, долепен за стената. С трясък затвори капака след Шелга и започна да трупа върху него чували с въглища. Вдигнал фенерчето, Шелга гледаше с подигравателна усмивка как през пролуките на капака се сипе боклук. Той се готвеше да започне мирни преговори. Но внезапно горе настъпи тишина. Чуха се тичащи стъпки, после екнаха изстрели, след това — див вик. Това беше схватка с четирипръстия. След час пристигна милиция.

След загубата на „пешката“ Шелга направи хубав ход. Направо от вилата препусна с милиционерската кола в яхтклуба, събуди дежурния, рошав морски човек с дрезгав глас, и направо го запита:

— Какъв е вятърът?

— Зюд-уест.

— Колко бала?

— Пет.

— Сигурен ли сте, че всички яхти са на мястото си?

— Сигурен съм.

— Каква охрана имате при яхтите?

— Петка, пазачът.

— Разрешете да огледам саловете.

— Тъй вярно, да се огледат саловете — отговори морякът, мъчейки се да улучи ръкавите на бушлата си.

— Петка — извика той с дрезгав от пиене глас, излизайки с Шелга на верандата на клуба. (Никой не отговори.) — Сигурно пак спи някъде, върви го гони — каза морякът и вдигна яката си, за да се защити от вятъра.

Намериха пазача недалеч в храстите — здравата хъркаше, завил глава с яката на овчия си кожух. Морякът изпсува. Пазачът изпъшка, стана. Отидоха на саловете, където над стоманеносивата вода, започнала вече да посинява, се поклащаше гора от мачти. Имаше вълни. Духаше силен, ураганен вятър.

— Сигурен ли сте, че всички яхти са на мястото си? — отново запита Шелга.

— Няма я „Орион“, тя е в Петерхоф… И в Стрелна откараха две.

По обливаните с пръски дъски Шелга отиде до края на сала и вдигна там парче въже — единият край беше завързан за колче, другият явно бе отрязан. Дежурният бавно го огледа. Нахлупи непромокаемата си шапка до носа. Не каза нищо. Тръгна по сала и започна да брои с пръст яхтите. Разсече с ръка въздуха. И тъй като клубната дисциплина забраняваше употребата на военно-империалистически думи, ограничи се само с приблизителни изрази.

— Ех, тяхната мама! — закрещя той с неочаквана енергия. — Да ги удушиш с въжето! Отмъкнали са „Бибигонда“, най-хубавата състезателна лодка, на парчета да го разкъсаш кучия му син, да му завре човек въжето, дето не трябва… Петка, да те вземат мътните, къде ти бяха зъркелите, лентяй такъв, селяндур мръсен? Отмъкнали са „Бибигонда“, ех, мамицата им…

Пазачът Петка се тюхкаше, чудеше се, удряше се по бедрата с мушнатите в овчия кожух ръце. Морякът се носеше неудържимо с попътен вятър по неизследваните бездни на великоруския език. Излишно беше да се стои повече тук. Шелга тръгна с колата към пристанището.

Минаха горе-долу близо три часа, докато се понесе с бързоходен патрулен катер в открито море. Вълните бяха огромни. Катерът се заравяше в тях. Водните пръски замъгляваха стъклата на бинокъла. Когато слънцето се издигна, във фински води, далеч отвъд фара, забелязаха близо до брега корабно ветрило. Беше нещастната „Бибигонда“ — блъскаше се сред подводни камъни. Палубата беше пуста. От катера дадоха няколко изстрела, колкото да спазят реда — трябваше да се върнат с празни ръце.

Така избяга Гарин през границата, като спечели в тази нощ още една пешка. За участието на четирипръстия в тази игра знаеха само той и Шелга. Затова сега на връщане в пристанището мислите на Шелга се нижеха в този ред:

„В чужбина Гарин или ще продаде тайнствения апарат, или ще бъде свободен сам да го използува. Засега това изобретение е загубено за Съюза и кой знае дали в бъдеще няма да изиграе съдбоносна роля. Но в чужбина за Гарин съществува заплаха — четирипръстия. Докато борбата с него не бъде приключена, Гарин няма да посмее да изкара на бял свят апарата. Но ако в тази борба се застане на страната на Гарин, в края на краищата може да се спечели. Всеки случай най-глупавото, което би могло да се измисли (и най-изгодното за Гарин), е незабавно да се арестува четирипръстият в Ленинград.“ Изводът беше прост: направо от пристанището Шелга се прибра в квартирата си, облече сухо бельо, позвъни в криминалната, че „делото от само себе си е ликвидирано“, изключи телефона и легна да спи, усмихвайки се при мисълта как четирипръстият — отровен от газове и може би ранен — офейква сега презглава от Ленинград. Това беше контраударът на Шелга в отговор на „загубената пешка“.

И ето ти телеграма (от Париж): „Четирипръстият е тук. Събитията са застрашителни.“ Това беше вик за помощ.

Колкото повече разсъждаваше Шелга, толкова по-ясно му ставаше — трябва да отлети за Париж. Направи справка по телефона кога заминават пътническите аероплани и се върна на верандата, където в светлия здрач седяха Тарашкин и Иван. Безпризорното хлапе се умълча, след като бяха прочели написаното на гърба му, и не се отделяше от Тарашкин.

В прозирките между клоните от оранжевата вода долитаха гласове, плисък на гребла, женски смях. Стари като света неща ставаха под тъмния гъсталак на гората на островите, където с тревожни гласове се обаждаха безсънни птички, пееха славеи. Всичко живо, оцеляло след дъждовете и виелиците на дългата зима, бързаше да живее, с жизнерадостна ненасита поглъщаше опияняващата прелест на тази нощ. Тарашкин обгърна с ръка раменете на Иван, опря лакът на перилата и без да помръдва, гледаше през прозирките водата, където безшумно се плъзгаха лодките.

— Е, как е, Иване? — каза Шелга, като придърпа по-близо стола си и се наведе към лицето на малчугана, — къде ти харесва повече: там или тук? На Далечния изток ти май си живял лошо, гладувал ли си?

Иван гледаше Шелга, без да мигне. В здрача очите му изглеждаха тъжни като на старец. Шелга измъкна от джоба на жилетката си едно кисело бонбонче и почука с него по зъбите на Иван, докато се разтворят челюстите му — бонбончето се плъзна в устата.

— Ние, Иване, се държим добре с момчетата. Не ги принуждаваме да работят, не пишем писма на гърбовете им, не ги пращаме да пътуват под вагоните на осем хиляди версти. Виждаш ли колко с хубаво при нас на островите и знаеш ли чие е всичко това? Всичко това сме го дали на децата за вечни времена. И реката, и островите, и лодките, и хляб със салам — яж до насита — всичко е твое…

— Така само ще объркате момчето — каза Тарашкин.

— Хич няма да го объркам, той е умен. Ти, Иване, откъде си?

— От Амур сме — отговори с нежелание Иван. — Майка ми умря, баща ми го убиха във войната.

— Че как си преживявал?

— Ходех по хората, работех им.

— Толкова малък?

— Че какво пък… Конете пасях…

— Е, а после?

— После ме взеха…

— Кой те взе?

— Едни хора. Трябвало им момче — да се качва по дърветата, да събира гъби, лешници, катерички да лови за храна, да тича, където го пратят…

— Значи са те взели в експедиция? (Иван само трепна, премълча.) Далече ли? Отговаряй, не се бой. Няма да те издадем. Сега ти си наш брат…

— Осем дни и нощи плавахме с параход… Мислехме, че няма да останем живи. И още осем дена вървяхме пеша. Докато стигнахме до огнедишащата планина…

— Тъй, тъй — каза Шелга, — значи експедицията е била на Камчатка.

— Ами да, на Камчатка… Там живеехме в колиба… Дълго време нищо не знаехме за революцията. А когато научихме, трима си отидоха, после още двама си отидоха, нямаше какво да се яде. Останахме само той и аз…

— Тъй, тъй, а кой е този „той“? Как се казваше?

Иван пак се намуси. Шелга дълго го успокоява, милваше го по ниско наведената остригана глава…

— Ами че ще ме убият, ако кажа. Той се закани, че ще ме убие…

— Кой?

— Ами Манцев, Николай Христофорович… Той каза: „Ето, написах на гърба ти писмо, не се мий, ризата, жилетката не сваляй, ако ще след година, ако ще след две — добери се до Петроград, намери Пьотр Петрович Гарин и му покажи написаното, той ще те награди…“

— А защо Манцев не замина за Петроград, щом му е трябвало да види Гарин?

— Страх го беше от болшевиките… Той разправя: „Те са по-лоши от дяволите, ще ме убият. Те доведоха до просия цялата страна — казва, — няма влакове, няма почти нищо за ядене, всички са се разбягали от града.“ Откъде да знае вече шеста година е в планината…

— Какво прави там, какво търси?

— Мигар ще ти каже? Само че аз знам… — очите на Иван светнаха весело, хитро. — Злато търси под земята…

— И намери ли?

— Той ли? То се знае, че намери…

— Ако потрябва, можеш ли да покажеш пътя ни към планината, където се намира Манцев?

— То се знае, че мога… Само че вие гледайте да не ме издадете, защото той е лош, да знаеш…

Шелга и Тарашкин слушаха с много голямо внимание разказа на момчето. Шелга още веднъж огледа внимателно написаното на гърба. После го фотографира…

— Сега иди долу, Тарашкин ще те измие със сапун, легни си — каза Шелга. — Нищо не си имал ти: ни баща, ни майка, само празен корем. Сега всичко имаш, всичко предостатъчно — живей, учи се, здрав да растеш. Тарашкин ще те научи на ум и разум, ти го слушай. Сбогом. След два-три дена ще видя Гарин, ще му предам поръчението ти.

Шелга се засмя и след малко фенерчето на велосипеда му се мярна, подскачайки зад тъмния гъсталак.