Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (123)

123

Янсен тичаше по празните неосветени стаи на двореца. Вълните с грохот и съскане се разбиваха о верандата. Вятърът свиреше, разтърсвайки рамките на прозорците. Янсен викаше мадам Ламол, ослушваше се, обзет от страшна тревога.

Той затича надолу, към стаите на Гарин, с двуметрови скокове летеше по стълбата. Долу се чуваха изстрели, отделни викове. Янсен надникна във вътрешната градина. Пусто, жива душа не се вижда. От противоположната страна, под арката, покрита с платнище, напираха да влязат през вратата. Как бе възможно да спи толкова дълбоко, че едва куршумът, разбил стъклото на прозореца, да го събуди. Дали мадам Ламол е избягала? Може би е убита?

Той отвори наслуки някаква врата. Четири светлосинкави глобуса и пети, който висеше от мозаичния таван, осветяваха маси, отрупани с уреди, мраморни плочи с измерители, полирани чекмедженца и шкафчета с катодни лампи, жици на динамо, писалище, отрупано с чертежи. Това беше кабинетът на Гарин. На килима се търкаляше смачкана кърпичка. Янсен я вдигна — ухаеше на парфюма на мадам Ламол. Тогава се сети, че от кабинета има подземен проход за асансьора към големия хиперболоид и тук някъде трябва да е тайната вратичка. Естествено, още при първите изстрели мадам Ламол се е втурнала към кулата — как не се досети!

Янсен се озърташе, търсейки тази вратичка. Но ето че се чу звън от счупени стъкла, тропот на крака, навън се обаждаха припрени гласове. Бяха нахлули вече в двореца. Тогава защо се бави мадам Ламол? Той подскочи към двукрилата гравирана врата и я заключи. Извади револвера си. Целият дворец екна от тропот, гласове и викове.

— Янсен!

Пред него стоеше мадам Ламол. Побледнелите й устни се размърдаха, но той не чуваше какво му казва, гледаше я запъхтян.

— Загубени сме, Янсен, загубени сме! — повтори тя.

Беше с черна рокля. Тънките й ръце, стиснати, опрени на гърдите. Очите — развълнувани като синя буря. Мадам Ламол каза:

— Асансьорът за големия хиперболоид не работи, дигнат е най-горе. На кулата има някой. Изкачили са се отвън по желязната конструкция… Сигурна съм, че там горе е момчето Гусев…

Като пукаше ставите на пръстите си, тя бе спряла поглед на гравираната врата. Веждите й се бяха събрали. От другата страна на вратата изтрополиха десетки крачки. Чу се страхотен вик. Боричкане. Припрени изстрели. Мадам Ламол седна бързо до масата, включи лостовия прекъсвач; динамото забръмча меко, крушообразните лампи засветиха с лилав цвят. Затрака ключът, изпращайки сигнали.

— Гарин, загубени сме… Гарин, загубени сме… — заповтаря тя, наведена над мрежичката на микрофона.

След минута гравираната врата запращя под ударите на юмруци и крака.

— Отворете вратата! Отваряйте!… — чуха се гласове.

Мадам Ламол хвана Янсен за ръката, задърпа го към стената и натисна с крак една завъртулка на резбата до самия под. Тапицираният с мек плат панел между две полуколонки тихичко се плъзна надолу. Мадам Ламол и Янсен се промъкнаха през тайния отвор в подземния проход. Панелът се върна на мястото си.

След бурята звездите блещукаха и светеха особено ярко над развълнувания океан. Силният вятър можеше да те събори. Вълните се издигаха много високо. Скалите ехтяха от прибоя. През бученето на океана се чуваха изстрели. Мадам Ламол и Янсен бягаха, криейки се зад храстите и скалите, към северния залив, където винаги стоеше моторно катерче. Вдясно като черна стена се издигаше дворецът, отляво — вълните, светещите гребени на пяната и — в далечината — светлините на подскачащата „Аризона“. Зад тях като дантелен силует, който се губеше в небето, се открояваше кулата на големия хиперболоид. Нещо светеше на самия й връх.

— Гледайте — извърнала се тичешком, махна ръка към кулата мадам Ламол. — Там има светлина! Това е смърт!

Тя слезе по стръмния склон в залива, защитен от вълните. Тук до стълбите, водещи към верандата на двореца, до малък сал се люшкаше катерчето. Тя скочи в него, изтича при кърмата и с треперещи ръце включи стартера.

— По-бързо, по-бързо, Янсен!

Катерчето беше привързано с верига. Мушнал в халката дулото на пистолета, Янсен се мъчеше да счупи катинара. Горе на верандата с трясък се разтвориха вратите, показаха се въоръжени хора. Янсен захвърли револвера и хвана веригата до основата. Мускулите му запращяха, шията му се изду, теленото копче на яката на куртката му се скъса. Неочаквано включеният мотор заработи. Хората на терасата затичаха надолу по стълбите, като размахваха оръжие и викаха: „Стой, стой!“

С последни сили Янсен измъкна веригата, отблъсна далеч боботещия върху вълните катер и приведен покрай борда, затича към кормилото.

Катерът описа остра дъга и полета към изхода на залива. Подир тях блеснаха изстрели.

— Трапът, дяволи мръсни! — закрещя Янсен на катера, който танцуваше край „Аризона“. — Къде е старши-помощникът? Спи! Ще го обеся!

— Тук съм, тук съм, капитане. Слушам, капитане.

— Сечи въжетата! Включвай моторите! Пълен напред! Гаси светлините!

— Слушам, слушам, капитане.

Мадам Ламол първа се изкачи по тресящия се от бурята трап. После се наведе през борда, видя, че Янсен се мъчи да стане и пада някак си на едната си страна, трескаво иска да хване края на хвърленото въже. Вълната го покри заедно с катера и отново изплува лицето му, плюещо погълнатата вода, изкривено от болезнена гримаса.

— Янсен, какво става с вас?

— Ранен съм.

Четирима моряци скочиха в катерчето, вдигнаха Янсен и го качиха на борда. На палубата той падна, държащ се за хълбока, и загуби съзнание. Занесоха го в каютата.

С пълен ход, порейки вълните, гмуркайки се във водните бездни, „Аризона“ се отдалечаваше от острова. Командуваше старши-помощникът. Мадам Ламол стоеше до него на мостика, вкопчила ръце в перилата. От нея се стичаше вода, роклята й бе прилепнала за тялото. Тя гледаше как се разгаря заревото (горяха казармите) и черен дим, пронизван от огнени спирали, забулва острова. Но ето че тя, изглежда, забелязала нещо, сграбчи командира за ръкава:

— Вземете на югозапад…

— Тук има рифове, мадам.

— Без разговори, не е ваша работа!… Преминете с левия борд към острова.

Тя затича към решетестата кула на хиперболоида. Водна пелена, носеща се от носа по палубата, връхлетя върху мадам Ламол, събори я. Един моряк я вдигна, мокра и побесняла от яд. Тя се отскубна, изкачи се на куличката.

На острова, високо над дима от пожара, светеше ослепителна звезда — това означаваше, че големият хиперболоид работи, търси опипом „Аризона“.

Мадам Ламол реши да се бие, все едно, няма как да избяга от лъча, улавящ от кулата на много мили разстояние. Отначало лъчът се щураше по звездите, по хоризонта, описвайки за няколко секунди кръг от четиристотин километра. Но сега упорито опипваше западния сектор на океана, тичаше по гребена на вълните и оставяше следа от гъсти кълба пара.

„Аризона“ се движеше с пълен ход на седем километра от бреговете на острова. Заравяйки се до мачтите в кипящата вода, тя отскачаше като черупка над вълната и тогава мадам Ламол стреляше с отвесен лъч по острова. Там на няколко места вече пламнаха дървени постройки. Фонтани от искри излитаха високо, сякаш издухани от гигантски мехове. Сиянието от пожара хвърляше отблясъци по целия черен, развълнуван океан. И ето, когато „Аризона“ се издигна върху гребена, от острова видяха силуета на яхтата и нажежената до бяло игла заигра около нея, стреляйки от горе на долу на зигзаги, и ударите, съвсем близко, събирайки се, падаха ту пред кърмата, ту пред носа.

На Зоя й се струваше, че ослепителната звезда я пробожда в очите и тя от своя страна гледаше да опре с дулото на апарата в тази звезда върху далечната кула. Бясно бучаха корабните витла на „Аризона“, кърмата се оголи и яхтата започна вече да навежда нос, плъзгайки се надолу по вълната. В това време лъчът, напипал целта, се издигна, затрептя, сякаш се прицелваше, и без да се колебае, започна да се спуска към яхтата. Зоя затвори очи. Сигурно всички на борда, свидетели на този дуел, са стояли със замрели сърца.

Когато Зоя отвори очи, пред нея се бе изправила водна стена, пропаст, в която се гмурна „Аризона“. „Това все още не е смъртта“ — помисли си Зоя. Махна ръце от апарата и те увиснаха безсилни.

Когато отново започна изкачването върху вълната, стана ясно защо бе избягната смъртта. Огромни облаци дим бяха скрили целия остров и кулата — по всяка вероятност бяха избухнали цистерните с нефт. Димната завеса даде възможност на „Аризона“ спокойно да се отдалечи от острова.

Зоя не знаеше дали е успяла да улучи големия хиперболоид, или от дима не се виждаше звездата. Но нали сега това е без значение… Едва слезе от куличката. Като се крепеше за вантите, тя се довлече до каютата, където зад сините завески тежко дишаше Янсен. Строполи се в креслото, драсна клечка кибрит и запали цигара.

„Аризона“ плаваше на северозапад. Вятърът отслабна, но океанът все още беше неспокоен. Яхтата по много пъти на ден изпращаше сигнали, опитвайки се да се свърже с Гарин, и по стотици хиляди радиоприемници по целия свят се чуваше гласът на Зоя: „Какво да правим, къде да вървим? Намираме се на такава и такава ширина и дължина. Чакаме нареждане.“

Уловили тези радиограми, океанските параходи бързаха да се махнат по-далеч от страшното място, където отново се бе появила „Аризона“ — „страшилището на моретата“.