Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (74)

74

Хлинов пръв забеляза високо в небето странното огнено клъбце.

— А ето и още едно — тихо каза той. Те се спряха насред пътя над стръмнината и гледаха, вдигнали глави. Над смътните очертания на дърветата се появи по-ниско от първото второ клъбце и ронейки искри като догаряща ракета, взе да пада…

— Това са горящи птици — прошепна Волф, — гледайте.

По светлата ивица на небето над гората летеше забързано и несигурно вероятно нощната ластовица, която преди малко крещеше: „Спя-спя“. Тя пламна, завъртя се и падна.

— Удрят се в жицата.

— Каква жица?

— Не виждате ли, Волф?

Хлинов посочи светеща нишка, права като игла. Започваше отгоре, от развалините, по посока към заводите на анилиновата компания. Пламващите птици като огнени клъбца очертаваха пътя й. Сега тя светеше ярко — по-голямата част от нея прорязваше черната стена на боровете.

— Спуска се надолу! — извика Волф. И не се доизказа. Двамата разбраха най-после каква е тази нишка. Занемели, те можеха да следят само посоката й. Първият удар на лъча попадна на заводския комин — той се олюля, пречупи се на две и падна. Но това беше много далеч и не се чу шум от срутване.

Почти веднага вляво от комина над покрива на дългата сграда се издигна стълб от пара, порозовя, смеси се с черен дим. Още по-наляво се намираше пететажен корпус. Внезапно всичките му прозорци угаснаха. От горе на долу по цялата фасада премина зигзагообразен огнен лъч, после още веднъж и още веднъж…

Хлинов записка като заек… Сградата се свлече, рухна, конструкцията й се изгуби в облаци дим.

Чак тогава Волф и Хлинов хукнаха обратно в планината, към развалините на замъка. Прекосиха лъкатушния път и започнаха да се катерят по стръмнината през орешака и храсталаците. Падаха, подхлъзваха се. Ръмжаха, псуваха — единият на руски, другият на немски. И ето че до слуха им долетя глух звук, сякаш земята въздъхна.

Обърнаха се. Сега се виждаше целият завод, разположен на цели километри. Половината от сградите беше вече в пламъци, сякаш горяха картонени къщурки. Долу, до самия град, като гъба се издигаше сиво-жълт дим. Лъчът на хиперболоида бушуваше сред тази разруха, напипвайки най-главното — складовете на взривните полуфабрикати. Заревото от пожара бе обхванало половината небе. Облаци дим, жълти, червеникавокафяви, сребристобели снопове искри се издигаха по-високо от планините.

— Ах, късно е! — закрещя Волф.

Виждаше се как по варовиковите ленти на пътищата пълзи откъм града някаква жива каша. Речната ивица, която отразяваше огромния пожар, гъмжеше от черни точки. Населението се спасяваше — хората бягаха към равнината.

— Късно е, късно е! — викаше Волф. Пяна и кръв се стичаха по брадичката му.

Късно беше да се спасяват. Тревистото поле между града и завода, покрито с дълги редици керемидени покриви, изведнъж се надигна. Земята се изду. Това първо се видя. В същия миг през пукнатините изригнаха буйните езици на пламъка. А от пламъка тутакси се издигна ослепителен ярък стълб от огън и нажежен газ. Небето сякаш отлетя нагоре над цялата равнина. Пространството се изпълни със зеленикаворозова светлина. В нея също като при слънчево затъмнение се откроиха всяко клонче, всяко стръкче трева, камъните и две окаменели бели човешки лица.

Нещо загърмя, заехтя. Забуча разтворилата се земя. Планините се тресяха. Ураганът разтресе дърветата и ги прекърши. Полетяха камъни, главни. Облаци дим забулиха и равнината.

Стана тъмно и в тъмнината се раздаде втори взрив, още по-страшен. Целият задимен въздух бе наситен с мрачно ръждива, гнойно жълта светлина.

Вятърът, парчетата камъни и клони събориха и повлякоха надолу по стръмнината Хлинов и Волф.