Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (30)

30

След десет минути Гарин изскочи от автомобила на булевард Сен Мишел. Огледалните прозорци на кафене „Пантеон“ бяха вдигнати. В дъното до една масичка седеше Виктор Леноар. Щом видя Гарин, вдигна ръка и щракна с пръсти.

Гарин припряно седна на неговата масичка — с гръб към светлината. Сякаш беше седнал пред огледало: Виктор Леноар имаше същата продълговата брадичка, мека шапка, папионка, раирано сако.

— Привет! Успех! Необикновен! — каза Гарин и очите му се смееха. — Ролинг е съгласен на всичко. — Поема еднолично предварителните разходи. Когато започне експлоатацията, петдесет процента от печалбата — на него, петдесет — на нас.

— Подписа ли контракт?

— Ще го подпише след два-три дни. Демонстрирането на апарата ще трябва да се отложи. Ролинг постави условия — да подпише едва тогава, когато с очите си види как работи апаратът.

— Черпиш ли бутилка шампанско?

— Ако искаш две, три, една дузина.

— И все пак жал ми е, че тази акула ни глътна половината доходи — каза Леноар, повиквайки келнера. — Бутилка „Ироа“, от най-сухото…

— Без капитал ние все едно не можем да работим със замах. Знаеш ли, Виктор, ако моето камчатско предприятие беше успяло — десет ролинговци щях да пратя по дяволите.

— Какво камчатско предприятие?

Келнерът донесе вино и чаши. Гарин запали пура, облегна се на плетения стол и присвил очи, заразказва поклащайки се:

— Помниш ли Николай Христофорович Манцев, геолога? Преди петнайсет години той ме намери в Петроград. Току-що се беше върнал от Далечния изток, уплашил се бе да не го мобилизират и помоли да му помогна да не го изпратят на фронта.

— Манцев служеше в английската златна компания, нали?

— Провеждаше проучвания за находища на Лена, на Алдан, по-късно в Колима. Разправяше чудесии. Просто под краката си намирали самородни късове злато от по петнайсет килограма… Точно тогава в мен се зароди идеята, генералната идея в моя живот… Тя е много дръзка, дори безумна, но аз вярвам в нея. А щом вярвам, и дяволът не може да ме спре. Разбираш ли, скъпи мой, единственото нещо на света, което желая с цялото си същество, е властта… Не някаква си там кралска, императорска — това е нищожно, пошло и скучно. Не, абсолютна власт… Някой път ще ти разкажа за моите планове. За да властвуваш, е нужно злато. А за да властвуваш както аз искам, е нужно повече злато, отколкото имат всички индустриални, борсови и прочее крале, взети заедно…

— Наистина смели планове — с весел смях каза Леноар.

— Но аз съм на верен път. Ще държа целия свят ето тук! — Гарин стисна юмрук. — Ориентири по моя път са гениалният Николай Христофорович Манцев, после Ролинг, по-точно — неговите милиарди, и трето — моят хиперболоид…

— А Манцев какво?

— Та тогава, в петнайсета година, аз мобилизирах всичките си парички, повечето с нахалство, отколкото с подкуп освободих Манцев от военна повинност и го изпратих с малка експедиция на Камчатка, в джендема… До седемнайсета година той все още ми пишеше: работата му беше тежка, много трудна, условията — ужасни… От осемнайсета година — сам разбираш — загубих следите му… Всичко зависи от неговите проучвания…

— Какво търси той там?

— Нищо не търси… Манцев само трябва да потвърди моите теоретични предположения. Крайбрежието на Тихия океан — азиатското и американското — е краят на древния континент, потънал на дъното на океана. Такава гигантска тежест сигурно се е отразила върху разпределението на дълбоките минерали, които се намират в разтопено състояние. Веригата действуващи вулкани на Южна Америка — в Андите и Кордилерите, вулканите на Япония и най-после на Камчатка потвърждават, че разтопените минерали от Оливиновия пояс — злато, живак, перидот и прочее — по бреговете на Тихия океан са много по-близо до повърхността на земята, отколкото на други места по земното кълбо…^[1] Ясно ли ти е?

— Не разбирам за какво ти е на теб Оливиновият пояс?

— За да владее света, драги мой… Е, да пием. За успеха…