Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (68)

68

Същата сутрин, един час по-рано, във вилата на Щуфер, намираща се на западния склон на същите хълмове, в полутъмната столова Щуфер седеше до масата и разговаряше с невидим събеседник. По-точно това бяха откъслечни фрази и ругатни. На посипаната с пепел маса имаше празни бутилки, угарки от пури, якичката и връзката на Щуфер. Той беше по долни дрехи, чешеше отпуснатата си гръд, вторачил очи в единствената електрическа крушка, която светеше в огромния железен полилей, и сдържайки оригването си, псуваше с най-долни думи човешките образи, изплували в пияната му памет.

Тържествено като камбана стенният часовник удари седем часа. Почти веднага се чу шум от пристигащ автомобил. В столовата влезе Гарин, свеж от утринния вятър, присмехулен, засмян, с килнат на тила кожен каскет.

— Пак ли сте пиянствували цяла нощ?

Щуфер го изгледа с кървясали очи. Гарин му харесваше. Щедро плащаше за всичко. Без да се пазари, той нае за летните месеци вилата заедно с винарската изба, като предостави на Щуфер сам да си урежда сметките със старите рейнски и френски вина и ликьори. Дявол знае с какво се занимава, явно със спекула, но страшно псуваше американците, които бяха разорили Щуфер преди две години, презираше правителството и наричаше всички гадове — това също му харесваше. Докарваше с автомобила такава лапачка, че дори и в най-добрите времена Щуфер не си позволяваше да яде с лъжичка скъпите страсбургски пастети, руски хайвер и камамбер, гъмжащ от бели червеи. Сякаш в сметките му влизаше да поддържа Щуфер непрекъснато мъртвопиян.

— Щото вие цяла нощ сте се молили на бога — изхриптя Щуфер.

— Прекарах чудесно времето си с момичета от Кьолн и виждате, бодър съм и не седя по долни гащи. Вие се проваляте, Щуфер. Впрочем предупредиха ме и за някои не много приятни неща… Оказва се, че вилата ви се намира съвсем близо до химическите заводи… Все едно върху барутен погреб…

— Глупости — закрещя Щуфер, — пак някой мошеник прави интриги… В моята вила вие сте в пълна безопасност…

— Толкова по-добре. Я ми дайте ключа за пристройката.

Въртейки ключа за верижката, Гарин излезе в градината, където се намираше стъклената пристройка с високи антени. Тук-там по занемарените цветни лехи се виждаха керамични зайци, нацвъкани от птиците. Гарин отключи стъклената врата, влезе, разтвори прозорците. После опря лакти на перваза и стоя така известно време, вдишваше утринната прохлада. Бе прекарал почти двадесет часа в автомобила, завършвайки работата си с банките и заводите. Сега, преди двадесет и осми, всичко беше готово.

Не помнеше колко време стоя така на прозореца. Протегна се, запали пура, включи динамото, огледа апаратите и ги настрои. После застана пред микрофона и заговори високо и отсечено:

— Зоя, Зоя, Зоя, Зоя… Слушайте, слушайте, слушайте… Ще бъде така, както ти поискаш. Само умей да искаш. Ти си ми нужна. Без теб моята работа е мъртва. Тия дни ще бъда в Неапол. Точно кога, ще съобщя утре. Не се тревожи за нищо. Всичко е наред…

Той помълча, всмукна от пурата и започна отново: „Зоя, Зоя, Зоя…“ Затвори очи. Динамото меко бръмчеше, невидими мълнии се откъсваха една след друга от антената.

Ако в този момент минеше артилерийски обоз, Гарин не би чул шума. И той не чу как по стръмнината в края на полянката се търкулнаха камъни. После на пет крачки от пристройката храстите се разтвориха и в тях се появи гарвановочерна цев на нечий колт.