Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (38)

38

В седем и половина сутринта Ролинг както винаги се събуди на улица Сена в кревата на император Наполеон. Без да отваря очи, той измъкна изпод възглавницата носна кърпа и силно се изсекна, като изхвърли от себе си заедно с остатъците от съня и боклука от нощните развлечения предната вечер.

Наистина не съвсем бодър, но напълно владеещ мислите и волята си, той хвърли кърпата на килима, седна сред копринените възглавници и се огледа. Леглото беше празно, в стаята нямаше никого. Възглавницата на Зоя беше студена.

Ролинг натисна копчето на звънеца: влезе прислужницата.

Без да я поглежда. Ролинг запита: „Къде е мадам?“ Прислужницата вдигна рамене, започна да върти глава като сова. Отиде на пръсти до тоалетната, оттам — вече припряно — в гардеробната, хлопна вратата на банята и отново влезе в спалнята — пръстите й трепереха край дантелената престилчица: „Никъде я няма мадам.“

— Кафе — каза Ролинг. Той сам си напълни ваната, сам се облече, сам си наля кафето. В това време в къщата се вдигна тиха паника — на пръсти, шепнешком. На излизане от хотела Ролинг блъсна с лакътя си портиера, който уплашено се спусна да му отвори. Бе закъснял за кантората с двадесет минути.

През същото утро на булевард Малзерб миришеше на барут. По лицето на секретаря беше изписано пълно несъпротивление на злото. Посетителите излизаха през ореховата врата с изкривени физиономии. „Днес мистър Ролинг е в лошо настроение“ — съобщаваха те шепнешком. Точно в един часа мистър Ролинг погледна стенния часовник и счупи молива. Ясно, Зоя Монроз няма да мине да го вземе. Той изчака до един и петнадесет. През тези страшни петнадесет минути в брилянтинената прическа на секретаря се появиха два бели косъма. Ролинг потегли както обикновено към „Грифон“ да хапне нещо.

Стопанинът на ресторантчето мосю Грифон, едър, пълен мъж, бивш готвач и съдържател на кръчмичка, сега — висш консултант по голямото изкуство на вкусовите възприятия и храносмилането, посрещна Ролинг с героичен замах на ръката. С тъмносив полуфрак, със спретната асирийска брадичка и благородно чело мосю Грифон стоеше посред неголемия салон на своя ресторант, опрял едната си ръка на сребърния ръб на специално съоръжение, подобно на жертвеник, където под изпъкнал капак се задушаваше прочутото печено — овнешко филе с боб. Край дълги, тесни маси, наредени една до друга, бяха насядали постоянните посетители — от деловия свят на „Големите булеварди“, жени — тук-там. Средата на салона беше празна, ако не се смята жертвеникът. Стопанинът можеше да върти глава и да наблюдава вкусовите възприятия на всеки свой клиент. От погледа му не убягваше и най-леката гримаса на неудоволствие. Нещо повече — той предвиждаше много неща: тайнствените процеси на сокоотделянето, спиралообразната работа на стомаха и цялата психология на храненето, която се основава на спомените за консумираното някога, на предчувствията и на прилива на кръв към различните части на тялото — всичко това за него бе разтворена книга.

Приближавайки със строго и едновременно бащински загрижено лице, той казваше с възхитително грубовата ласка: „Вашият темперамент, мосю, изисква днес чашка мадейра и много сухо «Поа» — можете да ме пратите на гилотината, но няма да ви дам нито капка червено. Стриди, малко варена риба камбал, пилешко крилце и няколко стръкчета аспержи. Тази гама ще ви възвърне силите.“ При подобен случай можеше да възрази само патагонец, който се храни с водни плъхове.

Господин Грифон не притича припряно към приборите на краля на химията, както можеше да се очаква. Не. Тук, в академията на храносмилането, милиардерът и дребният счетоводител, и този, който е пъхнал в ръцете на портиера мокър чадър, и този, който с пъхтене е излязъл от ролс-ройса, пропит с миризмата на пура — плащаха една и съща сметка. Мосю Грифон беше републиканец и философ. Той подаде на Ролинг с великодушна усмивка листа с менюто и го посъветва да вземе за първо пъпеш, за второ — запечен с гъби омар и овнешко филе. Вино мистър Ролинг денем не пие, това е известно.

— Чаша уиски със сода и бутилка шампанско, изстудено — през зъби процеди Ролинг.

Мосю Грифон се отдръпна, в очите му за секунда се мярна изумление, страх, отвращение: клиентът започва с концентрат, който притъпява чувствителността на вкусовите пъпчици в устната кухина, и продължава с шампанско, от което стомахът се издува. Очите на мосю Грифон угаснаха, той наведе почтително глава: клиентът за днес е загубен — примирявай се.

След третата чаша уиски Ролинг започна да мачка салфетката. Човек с подобен темперамент на другия край на социалната стълбица, да речем Гастон Патешкия нос, още преди края на деня би намерил Зоя Монроз, това животно, тази мръсна гадина, измъкната от калта, и би забил в слабините й острието на сгъваемия нож. На Ролинг подхождаха други методи. Загледан в чинията си, където изстиваше омарът с гъби, той мислеше не как да разкървави носа на тази развратница, избягала нощес от леглото му… В мозъка на Ролинг, в жълтите пари на уискито, се раждаха, сблъскваха, криволичеха безброй изтънчени болезнени идеи за отмъщение. Едва сега той разбра какво означава за него красавицата Зоя… Измъчваше се, впиваше нокти в салфетката.

Келнерът прибра недокоснатото меню. Наля шампанско. Ролинг грабна чашата и жадно я изпи — златните зъби изтракаха в стъклото. В това време в ресторанта се изтърси Семьонов. Още от входа забеляза Ролинг. Смъкна шапката си, наведе се през масата и зашепна:

— Четохте ли вестниците?… Току-що бях в моргата… Тона е той… Ние не сме замесени в тая работа… Заклевам се… Ние си имаме алиби… Цяла нощ бяхме на Монмартър при момичета… Установено е — убийството е станало между три и четири сутринта — това е от вестниците, от вестниците… Сивото изкривено лице подскачаше пред очите на Ролинг. От съседната маса се заобръщаха. Келнерът се приближаваше към тях със стол за Семьонов.

— По дяволите — измърмори Ролинг през мъгливата завеса на уискито, — вие ми пречите да закуся…

— Добре, извинявайте. Ще ви чакам на ъгъла в автомобила.