Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (95)

95

Бентът в оврага близо до зимовището беше възстановен. Артур Леви всекидневно приемаше нетърпеливите запитвания от Златния остров: дали е готова мачтата за приземяване?

Електромагнитните вълни, равнодушни към това, което ги е извикало от космическия покой, се носеха в ефира, за да се устремят в радиоприемниците и там да изхриптят в микрофона с ядосания глас на Гарин: „Ако след една седмица мачтата не бъде готова, ще изпратя дирижабъла и ще заповядам да ви разстрелят, чувате ли, Волшин?“ Като изхриптяха всичко това, електромагнитните вълни по жиците на заземяването се връщаха в първоначалния покой.

В зимовището до подножието на вулкана кипеше трескава работа: очистваха от гъсталака голяма площ, сечаха високи борове, строяха стесняваща се нагоре двадесетметрова кула на три подпори, дълбоко заровени в земята.

Всички работеха с последни сили, но най-много се суетеше и вълнуваше Манцев. Той се поохрани, позакрепна, но разумът му явно бе засегнат от безумие. Имаше дни, когато сякаш забравяше всичко, седеше равнодушно на наровете, обгърнал с ръце рошавата си глава. Или отвързваше козела Машка и казваше на Иван:

— Искаш ли да ти покажа нещо, което нито един човек досега не е виждал.

Хванал за въжето козела Машка (козелът му помагаше да се катери по скалите), Манцев и след него Иван започваха да се изкачват към кратера на вулкана.

Високите прави борове свършиха, по-нагоре — между каменните морени — растеше разкривен храсталак, а още по-нагоре — само черни камъни, покрити с лишеи и тук-там със сняг. Краищата на кратера се издигаха на отвесни зъбери, като полуразрушени стени на гигантски цирк. Манцев познаваше тук всяка пукнатина и пъшкаше, току присядаше, но упорито се промъкваше напред. Все пак само веднъж — в един слънчев ден — успя да се изкачи до самия ръб на кратера. Чудновати зъбери обкръжаваха ръждивочервеникаво езеро от застинала лава. Ниското слънце хвърляше от зъберите резки сенки върху металните питки лава. Близо до западната страна върху повърхността на лавата се издигаше конус, върхът му пушеше с белезникав дим.

— Там — каза Манцев, сочейки с разкривените си пръсти пушещия конус, — там има дупка или по-точно бездна в земните недра, където човешко око не е назъртало… Хвърлях там кубчета пироксилин — когато на дъното пламваше експлозията, включвах секундомера и изчислявах дълбочината по скоростта, с която минаваше звукът. Изследвах излизащите газове, събирах ги в стъклена реторта, пропусках през нея светлина от електрическа лампа и лъчите, минавайки през газа, го разлагаха на призмата на спектроскопа. В спектъра на вулканичния газ открих линии на антимон, живак, злато и още много тежки метали. Ясно ли ти е, Иване?

— Ясно ми е, карай нататък…

— Мисля, че ти все пак повече разбираш от козела Машка. Веднъж по време на много бурна дейност на вулкана, когато той плюеше и храчеше от чудовищно дълбоките недра, успях с опасност за живота си да напълня малко газ в ретортата. Когато слязох долу в лагера, вулканът започна да изхвърля чак до облаците пепел и камъни, големи колкото бъчва. Земята се тресеше като гръб на събудило се чудовище. Без да обръщам внимание на тези дреболии, хукнах в лабораторията и поставих газа под спектроскопа… Иване и ти, Машка, слушайте сега…

Очите на Манцев блестяха, беззъбата уста се кривеше:

— Открих следи от тежък метал, който не е посочен в таблицата на Менделеев. След няколко часа той започна да се разпада — колбата почна да свети с жълта светлина, после със синкава и накрая с крещящо червена… От предпазливост аз се поотдръпнах — раздаде се взрив, колбата и половината от лабораторията ми отидоха по дяволите. Нарекох този тайнствен метал с буквата М, защото фамилното ми име започва с М. Откритието принадлежи на двама ни — на козела и на мен… Разбираш ли нещо?

— Карайте нататък, Николай Христофорович.

— Металът М се намира в най-дълбоките слоеве на Оливиновия пояс. Той се разпада и освобождава огромни запаси от топлина. По-нататък аз твърдя, че земното ядро се състои от метала М. Но тъй като средната плътност на земното ядро е само осем единици, приблизително колкото е плътността на желязото, а металът М с двойно по-тежък, това означава, че в самия център на земята е кухо.

Манцев вдигна пръст и като погледна Иван и козела, лудешки се разсмя.

— Да идем да надзърнем…

Тримата слязоха по скалистия гребен върху металното езеро и като се хлъзгаха по металните питки, тръгнаха към димящия конус. През пукнатините излизаше горещ въздух. Тук-там под краката им се чернееха дупки без дъно.

— Трябва да оставим Машка долу — каза Манцев, чукна с пръст козела по носа и се закатери с Иван по конуса, улавяйки се за сипещия се горещ чакъл.

— Легни по корем и гледай!

Легнаха на ръба на конуса откъм страната на вятъра, който отнасяше кълбетата дим, и наведоха глави. Вътре в конуса се открояваше вдлъбнатина и по средата — овална дупка, седем метра в диаметър. Оттам се чуваха тежки въздишки, далечен грохот, сякаш някъде, дявол знае на каква дълбочина, се търкаляха камъни.

Като се вгледа, Иван различи червеникава светлина, която идваше от страхотна дълбочина. Светлината ту притихваше, ту отново пламваше, разгаряше се все по-ярко — ставаше малинена, ослепителна… земята дишаше по-тежко, по-страшен ставаше грохотът на камъните.

— Започва прилив, трябва да се махаме — каза Манцев. — Тази светлина идва от седем хиляди метра дълбочина. Там се разпада металът М, там ври злато и живак се изпарява.

Той сграбчи Иван за колана, помъкна го надолу. Конусът трепереше, гъсти кълба дим изригваха като пара от спукан котел, от бездната бликаше ослепителна червена светлина, обгаряйки ниските облаци.

Манцев хвана въжето, с което бе вързана за шията Машка.

— Тичайте, тичайте, деца! Сега ще захвърчат камъни.

Раздаде се тежък грохот, който отекваше по целия скалист амфитеатър — вулканът изхвърли каменна скала. Манцев и Иван тичаха, прикривайки главите си с ръце, напред скачаше козелът, влачейки въжето.