Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (64)

64

Изминаха пет дена. Нищо не нарушаваше спокойствието на малкото крайбрежно градче К., разположено в зелена и влажна долина, недалеч от прочутите заводи на анилиновата компания.

По кривите улички с тесни тротоари сутрин весело потракваха дървените подметки на учениците, ехтяха тежките стъпки на работниците. Жените караха детските колички по сянката на липите край рекичката… От бръснарницата излизаше бръснарят с памучна жилетка и разтваряше на тротоара двойна стълба. Калфата се качваше, за да почисти и без това блестящата табела, закрепена за железен прът! Медно легенче и бяла конска опашка. В кафенето бършеха огледалата. Трополяха огромните колела на каруца с празни бирени бъчви.

Това беше старо, чисто пометено, спретнато градче, тихо през деня, когато слънцето напича изгърбения паваж от каменни блокчета, оживяващо с уморени гласове по залез, когато работниците и работничките се връщат от заводите, светлините в кафенетата пламват и старият фенерджия с късичка пелерина, останала бог знае от кои времена, тръгва, тътрейки дървените подметки, да пали фенерите.

От пазарските порти излизаха с кошници жените на работниците и еснафите. Преди в кошниците се виждаше някоя живинка, зеленчук, плодове, достойни за натюрмортите на Снайдерс. Сега — няколко картофа, връзка лук, бяла ряпа и малко сивкав хляб.

Странно. За четири столетия дявол знае как бе забогатяла Германия. Каква слава познаха нейните синове. С какви надежди светеха сините германски очи. Колко бира бе текла по вирнатите руси бради. Колко билиона киловата човешка енергия се освободи…

И ето че всичко е било напразно. В кухничките — върху кахлената плоча няколко стръкчета лук и в гладните очи на жените старата мъка.

Волф и Хлинов с прашни обувки, с метнати на ръка сака, с изпотени чела минаха по гърбавото мостче и се заизкачваха по шосето под липите в К.

Слънцето залязваше зад ниските планини. В златистата привечерна светлина още димяха комините на анилиновата компания. Корпуси, комини, железопътни линии, покриви на складове се нижеха по склоновете на хълмовете до самия град.

— Там е, сигурен съм — каза Волф и посочи с ръка червеникавите от залеза скали, — ако трябваше да се избира най-сполучливото място за обстрелване, бих се спрял само там.

— Добре, добре, но остават само три дена, Волф…

— Че какво, от южната страна не може да се очаква никаква опасност — твърде отдалечена е. Северната и източната са претърсени до последния камък. Трите дни ще ни стигнат.

Хлинов се обърна към синеещите на север гористи хълмове, дълбоки сенки лежаха между тях. От тази страна Волф и Хлинов претършуваха през тези пет дни и нощи всяка падина, където би могла да се сгуши постройка — вила или барака — с прозорци към заводите.

Пет денонощия те не се съблякоха, спяха в малките часове на нощта, прилегнали, където сварят. Престанаха дори да усещат болките в краката си. По каменисти пътища, пътеки, напреко през оврази и огради те извървяха по хълмовете около града почти сто километра. Но никъде не откриха никакви следи от Гарин. Срещаните селяни, чифликчии, прислугата във вилите, лесничеите, пазачите само вдигаха рамене:

— В целия окръг няма нито един чужд човек, а тукашните добре познаваме.