Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (36)

36

Алуминиевите крила блеснаха високо над зеленото летище и шестместният пътнически самолет се скри зад снежните облаци. Групичката изпращачи постояха, вирнали глави към лъчезарната синева, където кръжеше лешояд и се стрелкаха ластовички, но дуралуминиевата птица вече летеше бог знае къде.

Шестимата пътници, насядали в проскърцващите плетени кресла, гледаха лилаво-зелената земя, която бавно падаше надолу. Пътищата се виеха по нея като нишка. Сякаш играчки — леко наклонени — изглеждаха групичка постройки, камбанарии. Вдясно, в далечината, се ширеше синя вода.

Сянката на облака се стелеше, скривайки подробностите на земната повърхност. А ето че се показа и самият облак близо долу под самолета.

Долепили лица до прозорците, и шестимата пътници се усмихваха малко пресилено, като хора, които умеят да запазят самообладание. Пътуването по въздуха беше още нещо ново. Въпреки комфортната кабина, списанията и каталозите, сложени върху подвижните масички, просто така за успокояващ уют — пътниците все пак трябваше да се самоуспокояват, че в края на краищата въздушният транспорт е много по-безопасен, отколкото например пеша да прекосиш улица. Друго нещо е във въздуха. Срещнеш облак, гмурнеш се в него, само прозорците в кабината ще се изпотят, ще изтрополи за кратко време град по дуралуминия или самолетът ще се раздруса като при яма — ще се хванеш за плетените дръжки на креслото, облещил очи, но съседът вече ти намига, смее се: това се казва яма!… Ще връхлети такъв ураган, който за секунда събаря мачтите на морски ветроход, чупи кормилото, поглъща лодки, хора в бушуващите вълни — металната птица е издръжлива и подвижна — ще се наклони към едното си крило, ще изреве с моторите и вече е изскочила, излетяла на хиляди метри над огнището на урагана.

С една дума, не мина и час и пътниците в кабината свикнаха и с празното пространство под краката, и с люшкането. Шумът от мотора пречеше да разговарят. Двама-трима сложиха наушниците с микрофонни мембрани и завързаха разговори. Срещу Шелга седеше възслаб човек, към петдесет и пет годишен, с износено палто и кариран каскет, явно купен преди задграничното пътуване.

Лицето му беше възбледо, с нежна кожа, умен, навъсен, изтънчен профил, руска брадичка, устата спокойна и упорита. Шелга усмихнат му направи знак. Човекът сложи наушниците. Шелга попита:

— Не сте ли учили в Ярославл, в реалната? (Човекът кимна.) Земляк — аз ви помня. Вие сте Алексей Семьонович Хлинов, нали? (Отново кимна.) Къде работите сега?

— Във физическата лаборатория на техникума — каза в слушалката тихият глас на Хлинов, заглушен от моторния шум.

— В командировка ли?

— В Берлин, при Райхер.

— Тайна ли е?

— Не. През март тази година научихме, че в лабораторията на Райхер е постигнато разпадане на живачния атом.

Хлинов беше обърнал лице към Шелга — очите със строга тревога се спряха на събеседника. Шелга каза:

— Не разбирам — не съм специалист.

— Засега опитите са още лабораторни. Има доста време до прилагането им в промишлеността. Макар че — Хлинов гледаше кълбестите снежнобели поля от облаци, които далеч долу застилаха земята — от кабинета по физика до заводската работилница има само една крачка. Принципът на насилственото разпадане на атома трябва да бъде прост, съвсем прост. Вие, разбира се, знаете какво е атом?

— Нещо такова мъничко — Шелга посочи с пръст.

— Атомът, сравнен с песъчинката, е като песъчинката, сравнена със земното кълбо. И въпреки това ние измерваме атома, изчисляваме скоростта на въртенето на неговите електрони, теглото му, масата му. Ние се приближаваме до сърцето на атома, до ядрото му. В него е тайната на овладяването на материята. Бъдещето на човечеството зависи от това, дали ще можем да овладеем ядрото на атома, частицата материална енергия — една сто билионна от сантиметъра.

На височина две хиляди метра над земята Шелга слушаше изумителни неща, по-прекрасни от приказките на Шехеразада, но не бяха приказки. И това по времето, когато диалектиката на историята доведе една класа до унищожителна война, а друга — до въстание; когато горяха градове и над нивите и градините се кълбяха облаци прах, пепел и газове; когато земята се разтърсваше от гневните викове на потушаваните революции и в избите на затворите както едно време заработи онази диба^[1] и клещите на палача; когато нощем по дърветата в парковете взеха да растат чудовищни плодове с изплезени езици; когато от човека се смъкнаха така грижовно украсяваните идеалистични филони — в това чудовищно и титанично десетилетие като самотни светилници горяха прекрасни умове на учени.