Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гиперболоид инженера Гарина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №82

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.

Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023

Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54

Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Атанас Свиленов, предговор, 1987

© Донка Станкова, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина

Издательство „Современник“, Москва, 1982

История

  1. — Добавяне

75

— Капитан Янсен, искам да сляза на брега.

— Разбрано.

— Искам да дойдете с мен.

Янсен се изчерви от удоволствие. След минута лакирана лодка с шест гребла леко бе спусната от борда на „Аризона“ в прозрачната вода. Трима мургавочервени моряци се спуснаха по въжето на пейките. Вдигнаха греблата и замряха.

Янсен чакаше при трапа. Зоя се бавеше — продължаваше да гледа с разсеян поглед трепкащите от зноя очертания на Неапол, който се издигаше терасовидно, теракотените стени и кули на древната крепост над града, лениво димящия кратер на Везувий. Беше тихо, а морето — огледално.

Из залива лениво сновяха лодки. В една от тях изправен гребеше с кърмово гребло висок старец, сякаш взет от рисунките на Микеланджело. Бялата му брада падаше върху изпокъсаното тъмно наметало, цялото в кръпки, а побелелите му къдри стърчаха като корона. През рамото — платнена торба.

Това беше известният на всички просяк Пепо.

Той излизаше със собствената си лодка да събира милостиня. Вчера Зоя му беше хвърлила от борда стодоларова банкнота. Днес той отново бе насочил лодката си към „Аризона“. Пепо беше последният романтик на стара Италия, любимец на боговете и музите. Всичко бе отминало безвъзвратно. Никой не плачеше вече, загледан с щастливи очи в старите камъни. Изгниха на бойните полета художниците, които някога плащаха със звонкови монети, за да рисуват Пепо сред развалините на къщата на Цицилий Юкундус в Помпей. Светът стана скучен.

Въртейки бавно греблото, Пепо мина покрай зеленикавия от отблясъците борд на „Аризона“, вдигна прекрасното си като излято от бронз, покрито с бръчки лице с космати вежди и протегна ръка. Зоя се наведе през борда, запита го на италиански:

— Пепо, познай — чифт или тек?

— Чифт, сеньора.

Зоя хвърли в лодката пачка новички банкноти.

— Благодаря, прекрасна сеньора — тържествено каза Пепо.

Нямаше вече защо да се бави повече. Зоя рекла на Пепо: ако мине с лодката си старият просяк и отговори „чифт“ — всичко ще мине добре.

Все пак я измъчваха лоши предчувствия: ами ако в хотел „Сплендид“ има полицейска засада? Но повелителният глас звучеше в ушите й: „… Ако ви е скъп животът на вашия приятел…“ Нямаше друг избор.

Зоя слезе в лодката. Янсен седна на кърмилото, греблата заработиха и крайбрежната „Санта Лучия“ полетя насреща им — къщи с външни стълби, с прострени на въжета дрехи и дрипи, тесни стъпаловидни улички, полуголи дечурлига, седнали пред вратите жени, рижави кози, сергии за стриди до самата вода и опнати върху гранита рибарски мрежи.

Още щом лодката докосна зелените пилоти на кея, по стъпалата се спуснаха тълпа дрипльовци, продавачи на корали и брошки, агенти на хотели. Размахвайки камшици, крещяха файтонджии с два коня, полуголи малчугани се мотаеха в краката на минувачите, скимтяха, просеха медни монети от прекрасната чужденка — форестиера.

— „Сплендид“ — каза Зоя, сядайки заедно с Янсен във файтона.