Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (77)

77

Зоя се опияни от виното и от танците. „О-ла-ла, сякаш съм длъжна да давам отчет.“ Когато влизаше във входа на хотела, тя се опря на твърдата ръка на Янсен. Подавайки й ключа, портиерът се усмихна мръсно с мургаво неаполитанската си физиономия. Зоя изведнъж застана нащрек:

— Някакви новини ли има?

— О, никакви, синьора.

Зоя каза на Янсен:

— Идете в пушалнята, изпушете една пура, ако вече не ви омръзна да бъбрите с мен — ще ви позвъня…

Тя се заизкачва леко по червената пътека на стълбата. Янсен стоеше долу. На завоя Зоя се обърна, усмихна се. Той отиде като пиян в пушалнята и седна до телефона. Запуши — така нареди тя. Облегнат на стола, той си представяше:

… Влязла е вече в стаята си… Свалила е шапката, бялата сукнена пелерина… Бавно, с лениви, малко неумели движения като на дете е започнала да се съблича… Роклята се е свлякла на пода. Прекрачила е през нея. Застанала е пред огледалото… Съблазнителна, вгледана в изображението си… Да, да, тя не бърза — такива са жените… О, капитан Янсен умее да чака… Телефонът е на нощното шкафче… Значи ще я намери в леглото… Опряла се е на лакът, вече протяга ръка към апарата…

Но телефонът не звъни. Янсен затваря очи, за да не гледа проклетия апарат… Наистина как можа тъй да се влюби като хлапак… Ами ако е размислила? Янсен скочи. Всичката кръв нахлу в лицето му. Пред него стоеше Ролинг.

— Капитан Янсен — изрече Ролинг със скърцащ глас, — благодаря за грижите ви към мадам Ламол, за днес тя не се нуждае повече от тях. Предлагам ви да се върнете към вашите задължения…

— Слушам — само с устни промълви Янсен.

Ролинг се бе променил много през този месец — лицето потъмняло, очите хлътнали, черно рижа четинеста брадичка се бе разраснала по бузите му. Беше с топло сако, чиито горни джобове бяха издути, натъпкани с пари и чекови книжки… „лявата в слепоочието, дясната косо в скулата и ще хвърли топа…“ — железните юмруци на капитан Янсен се наливаха със злоба. Ако Зоя беше тук в тази секунда и погледнеше капитана, от Ролинг щеше да остане мокро петно.

— След един час ще бъда на „Аризона“ — навъсен, повелително каза Ролинг.

Янсен взе фуражката от масата, нахлупи я на главата си, излезе. Скочи в един файтон: „На кея!“ Струваше му се, че всеки минувач се усмихва, като го погледне: „Какво, изхвърлиха ли те като мръсно коте!“ Янсен пъхна на файтонджията шепа дребни монети и слезе в лодката: „Гребете, кучи синове!“ Изтича по трапа на борда на яхтата, закрещя на помощника: „Обърнали сте палубата на кочина!“ — заключи се в каютата си и без да сваля фуражката, се тръшна на леглото.

Точно след един час се чу повикване на вахтения и някой му отговори от водата с тих глас. Трапът заскърца. Помощник-капитанът извика весело и звънко:

— Дай сигнал „всички горе“.

Дошъл бе господарят. Да запази горе-долу самолюбието си бе възможно само ако посрещне Ролинг така, сякаш нищо не се е случило на брега. Янсен излезе на мостика достойно и спокойно. Ролинг се качи при него, прие рапорт за отличното състояние на яхтата и му стисна ръка. Официалната част бе приключила. Ролинг запали пура — дребен, сухоземен човек с дебел тъмен костюм, обиждайки по този начин великолепието на „Аризона“ и небето над Неапол.

Беше вече полунощ. Между мачтите и реите блещукаха звезди. Светлините на града и на корабите се отразяваха в базалтово черната вода на залива. Нададе вой и замря сирена на буксирно параходче. В далечината се разлюляха мазно-огнени стълбове.

Ролинг си даваше вид, че е зает с пурата — току я помирисваше, пускаше струйки дим към капитана. Янсен стоеше пред него официално, отпуснал ръце.

— Мадам Ламол пожела да остане на брега — каза Ролинг, — това е каприз, но ние американците винаги зачитаме волята на жената, ако ще това да е явна глупост.

Капитанът бе принуден да наведе глава, да се съгласи с господаря. Ролинг доближи до устните лявата си ръка, засмука кожата на горната част на дланта.

— Ще остана на яхтата до сутринта, а може би и през целия ден утре!… Оставането ми да не се изтълкува някак неправилно… (След като посмука ръката си, той я поднесе към светлината, идеща от отворената врата на каютата.) Та така значи… неправилно… (Сега Янсен гледаше ръката му, по която личаха следи от нокти.) Ще задоволя любопитството ви: чакам на яхтата един човек. Той обаче не очаква да ме види тук. Трябва да пристигне всеки момент. Наредете веднага да ми съобщят, щом се качи на борда. Лека нощ.

Главата на Янсен пламтеше. Той се мъчеше да разбере какво става. Мадам Ламол бе останала на брега. Защо? Каприз… Или тя чака него? Не — ами пресните драскотини по ръката на господаря… Случило се е нещо… Ами ако лежи в леглото с прерязано гърло? Или в чувал на дъното на залива? Колко им е на милиардерите.

По време на вечерята в каюткомпанията Янсен поиска да му донесат чаша уиски без сода, за да проясни по някакъв начин мозъка си. Помощник-капитанът разказваше вестникарска сензация — страхотен взрив в германските заводи на анилиновата компания — разрушено било намиращото се наблизо градче — повече от две хиляди души били загинали.

— На нашия господар адски му върви — разправяше помощник-капитанът. — От разрушаването на анилиновите заводи той печели толкова, че ще купи Германия цяла-целеничка, заедно с Хохенцолерните и социалдемократите й. Пия за господаря.

Янсен взе вестника в каютата си. Прочете внимателно описанието на взрива и различните предположения за неговите причини, едно от друго по-глупави. Колоните във вестника бяха изпъстрени с името на Ролинг. В рубриката за модата се съобщаваше, че от следващия сезон на мода са брада, покриваща страните, и висок цилиндър вместо мека шапка. В „Екселсиор“ на първа страница — снимка на „Аризона“ и в овал — прелестната глава на мадам Ламол. Като я гледаше, Янсен загуби самообладание. Тревогата му се усилваше.

В два часа през нощта той излезе от каютата и видя Ролинг на горната палуба, седнал в креслото. Върна се в каютата. Свали си костюма, облече на голо лек костюм от много тънък вълнен плат, а фуражката, обувките и портфейла си завърза в гумен чувал. Часовникът удари три. Ролинг продължаваше да седи в креслото, но силуетът му със сгушена между раменете глава изглеждаше безжизнен — той спеше. След минута Янсен се спусна тихо по котвената верига във водата и заплува към кея.