Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гиперболоид инженера Гарина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №82

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.

Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023

Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54

Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Атанас Свиленов, предговор, 1987

© Донка Станкова, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина

Издательство „Современник“, Москва, 1982

История

  1. — Добавяне

24

Когато стигна до средата на булеварда, човекът с вълненото палто сви в тясната странична уличка, чиито изтъркани стъпала водеха към върха на Монмартър, огледа се внимателно на двете страни и влезе в мрачна гостилничка, чиито редовни посетители бяха проститутки, шофьори, гладуващи съчинители на куплети и несретници, които по стар навик още носеха широки панталони и широкополи шапки.

Той поиска вестник, чаша портвайн и зачете вестника. Зад цинковия тезгях стопанинът на гостилничката — мустакат червендалест французин, тежък сто и десет килограма, — навил ръкави до лактите на косматите си ръце, миеше под крана чаши и разговаряше — ако щеш слушай, ако щеш недей.

— Каквото и да разправяте, Русия ни създаде много грижи (той знаеше, че посетителят е русин, че се казва мосю Пиер). Руските емигранти не донасят вече никакъв доход. Охарчиха се, о-ла-ла… Но ние сме още достатъчно богати, можем да си позволим този лукс да приютим няколко хиляди нещастници. (Той беше сигурен, че неговият посетител си изкарва криво-ляво хляба на Монмартър.) Но, разбира се, всяко нещо си има край. Ще се наложи емигрантите да се върнат у дома си. Уви! Ние ще ви помирим с вашето необятно отечество, ще признаем вашите Съвети и Париж отново ще стане добрият стар Париж. Право да ви кажа, омръзна ми войната. Десет години продължава тази неспособност на стомаха да смила. Съветите изразяват желание да платят на дребните собственици на руски ценности. Умно, много умно от тяхна страна. Да живеят Съветите! Политиката им не е лоша. Болшевизират Германия. Прекрасно! Аплодирам. Германия ще стане съветска и сама ще се разоръжи. Нас няма да ни боли стомахът при мисълта за тяхната химическа промишленост. Глупаците в нашия квартал ме смятат за болшевик. О-ла-ла!… Но аз добре съм си направил сметката. Болшевизацията не е страшна за нас. Пресметнете — колко добри буржоа има в Париж и колко работници. Охо! Ние буржоата ще можем да защитим спестяванията си… Кога го нашите работници крещят: „Да живее Ленин!“ и размахват червени знамена, аз ги гледам спокойно. Работникът е бъчвичка с кипнало вино, не бива да я държим затворена. Нека си викат: „Да живеят Съветите!“ — и аз самият виках миналата седмица. Имам руски лихвоносни ценни книжа за осем хиляди франка. Не, ще трябва да се помирите с вашето правителство. Стига глупости. Франкът пада. Проклетите спекуланти, тези въшки, които нападат всяка нация, където валутата пада, това племе от инфлационери отново се прехвърли от Германия в Париж.

В гостилничката бързо влезе млад човек с широка ленена дреха, със светли коси, без шапка.

— Здравей, Гарин — каза той на посетителя, който четеше вестника, — можеш да ме поздравиш… Успех…

Гарин скочи, стисна му ръцете:

— Виктор…

— Да, да. Страшно съм доволен… Ще настоявам да вземем патент.

— В никакъв случай… Да вървим.

Те излязоха от гостилничката, изкачиха се по стъпаловидната уличка, свиха надясно и дълго вървяха покрай неугледните къщи на предградието, покрай оградени с бодлива тел пущинаци, където на въжета се развяваше простряно мизерно бельо, покрай примитивни фабрички и работилнички.

Денят догаряше. По пътя се срещаха групички уморени работници. Тук, на хълмовете, живееше сякаш друго племе хора, други бяха лицата им — упорити, изтощени, волеви. Френската нация, сякаш за да се спаси от затлъстяване, сифилис и израждане, се бе изкачила на височините над Париж и спокойно и сурово очакваше тук часа, когато ще може да очисти от пороците долния град и корабчето на Лютеция[1] отново да се насочи към слънчевия океан.

— Тук — каза Виктор, като отваряше с американски ключ вратата на ниска тухлена барака.

Бележки

[1] Гербът на Париж или, както се е казвало в миналото, Лютеция — златно корабче. — Б.а.