Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гиперболоид инженера Гарина, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №82

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.

Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023

Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54

Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Атанас Свиленов, предговор, 1987

© Донка Станкова, преводач, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина

Издательство „Современник“, Москва, 1982

История

  1. — Добавяне

114

Гарин, Чермак и инженер Шефер слизаха с асансьора в глъбините на главната шахта. Отвъд слюдените прозорчета минаваха безкрайни редици от тръби, проводници, крепежи, елеваторни кладенци, площадки, железни врати.

Отминаха осемнадесет пласта земна кора — осемнадесет слоя, по които като по слоевете на дървото личаха епохите на живота на планетата. Органичният живот започваше от четвъртия „от огъня“ слой, образуван от палеозойския океан. Неговите девствени води са били наситени с непозната за нас жизнена сила. Те са съдържали радиоактивни соли и голямо количество въгледвуокиси. Това е била „водата на живота“.

При зараждането на следващата ера — мезозойската — от неговите води са излезли гигантски чудовища. Милиони години те са разтърсвали земята с алчните си и похотливи викове. Още по-нагоре в пластовете на шахтата се намираха останки от птици, а още по-горе — млекопитаещи. И после вече беше близо ледниковият период — суровото снежно утро на човечеството.

Асансьорът слизаше през последния, деветнадесети пласт, образуван от пламъка и хаоса на изригванията. Това беше земята на азойската ера — компактен черно-червен дребнозърнест гранит.

Гарин гризеше ноктите си от нетърпение. И тримата мълчаха. Дишането беше затруднено. Всеки носеше на гърба си кислороден апарат. Чуваше се ревът на хиперболоидите и взривовете.

Асансьорът навлезе в ярко осветена ивица от електрически лампи и спря над огромна яма, където се събираха газовете. Гарин и Шефер сложиха кръгли гумени шлемове като на водолази и през един от отворите на ямата стигнаха до тясна желязна стълба, която водеше отвесно надолу на дълбочина колкото пететажна сграда. Заслизаха по стълбата. Тя завърши с пръстеновидна площадка. Няколко голи до кръста работници с кръгли шлемове и кислородни апарати на гърба бяха клекнали над капаците на хиперболоидите. Работниците гледаха надолу в бучащата пропаст, контролираха и насочваха лъчите.

Още една такава отвесна стълба със стъпала от кръгли железни пръчки съединяваше тази площадка с долния пръстен. Там бяха поставени охладители с течен въздух. Работниците, облечени от краката до главата с гумирано кече, с кислородни шлемове, ръководеха от долната площадка охладителите и черпалките на елеваторите. Това беше най-опасното място. Едно непохватно движение и човекът попадаше под режещия лъч на хиперболоида. Долу нажежената скална маса пръскаше и хвърчеше в струите течен въздух. Отдолу отскачаха скални парчета и кълба газове.

За един час елеваторите изваждаха до петдесет тона. Работата вървеше успешно. Едновременно с удълбочаването на гребалките се смъкваше надолу цялата система „желязната къртица“, построена по чертежите на Манцев, горният пръстен с хиперболоидите и газовата яма. Крепежът на шахтата започваше вече по-горе от „къртичната система“.

Шефер взе от бързо преминалата гребалка шепа сив прах. Гарин я разтри между пръстите си и с нетърпеливо движение поиска молив. После написа на цигарена кутия:

„Тежка шлака. Лава.“

Шефер закима с кръглия очилат шлем. Придвижвайки се внимателно по края на пръстенообразната площадка, те спряха пред уредите, които висяха на монолитната стена на шахтата на стоманени въжета и се спускаха надолу при слизането на цялата система на „желязната къртица“. Това бяха барометри, сеизмографи, компаси, махала, които записват ускорението на силата на тежестта при дадена дълбочина, електромагнитните измерители.

Шефер посочи едно махало, взе от Гарин цигарената кутия и написа на нея бавно, с грижлив немски почерк:

„Ускорението на силата на тежестта се е увеличило от вчера с девет стотни. На тази дълбочина то трябва да спадне до 0,98, а вместо това ние получаваме увеличение с 1,07…“

„Магнити ли?“ — написа Гарин.

Шефер отговори:

„Тази сутрин магнитните уреди са на нулата. Слезли сме под магнитното поле.“

Опрял ръце на коленете, Гарин дълго гледа надолу, в стесняващия се до едва видима точка черен кладенец, където ръмжеше, врязвайки се все по-дълбоко в земята, „желязната къртица“. Тази сутрин шахтата беше навлязла в Оливиновия пояс.