Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (100)

100

Дворецът в североизточната част на Златния остров беше построен по фантастичните планове на мадам Ламол.

Той представляваше огромна сграда от стъкло, стомана, тъмночервен камък и мрамор. В него имаше петстотин зали и стаи. Главната фасада с две широки мраморни стълби се издигаше от морето. Вълните се разбиваха в стъпалата и цоклите от двете страни на стълбите, където вместо статуи или вази се издигаха четири решетести кулички, поддържащи позлатени сфери — в тях се намираха заредени хиперболоиди, охраняващи подстъпите откъм океана.

Стълбите стигаха до открита тераса — от нея два дълбоки входа, укрепени с квадратни колони, водеха към двореца. Цялата каменна фасада, леко наклонена като при египетските постройки, скъпо украсена, с високи, тесни прозорци и плосък покрив, изглеждаше сурова и мрачна. Затова пък фасадите, които гледаха към вътрешния двор, с цветни градини от пълзящи рози, върбинка, орхидеи, цъфнал люляк, бадеми и лилиеви дървета, бяха построени разкошно.

Две бронзови порти водеха към вътрешността на острова. Това беше сграда крепост. Отстрани на двореца върху скала се издигаше сто и петдесет метрова решетеста кула, свързана чрез подземен ход със спалнята на Гарин. На горната й площадка се издигаха мощни хиперболоиди. Брониран асансьор излиташе до тях за няколко секунди. На всички, дори на мадам Ламол, под смъртна заплаха бе забранено да се приближават до фундамента на кулата. Това беше първият закон на Златния остров.

В лявото крило на сградата се помещаваха стаите на мадам Ламол, в дясно — на Гарин и Ролинг. Никой друг не живееше тук. Дворецът беше предназначен за времето, когато най-голямото щастие за всеки смъртен щеше да бъде да получи покана за Златния остров и да види ослепителното лице на владетелката на света.

Мадам Ламол се подготвяше за тази роля. Тя беше страшно заета. Създаваше се етикет за сутрешното ставане, излизанията, малки и големи приеми, обеди, вечери, балове с маски и развлечения. Широко се разгърна артистичният й темперамент. Тя обичаше да повтаря, че е родена за световна сцена. Да следи за спазването на етикета бе назначен прочут балетен постановчик — руски емигрант. С него сключиха контракт в Европа, наградиха го със златен орден „Божествената Зоя“, с брилянти върху бяла лента и му дадоха древноруското звание „придворен болярин“.

Освен тези вътрешни дворцови закони Зоя създаваше с Гарин „Заповеди на Златния век“ — закони на бъдещото човечество. Но това бяха по-скоро общи проекти и основни идеи, подлежащи впоследствие на обработка от юрист. Гарин беше страшно зает — тя трябваше да краде от времето му. Денонощно в кабинета й дежуреха две стенографки.

Гарин идваше направо от шахтата, изморен, мръсен, вмирисан на пръст и машинно масло. Хапваше набързо, тръшваше се, без да се събува, на коприненото канапе и потъваше в кълба дим от лулата (етикетът не го засягаше, неговите навици бяха обявени за свещени и не подлежаха на подражание). Зоя се разхождаше по килима, попипвайки с дългите си пръсти огромните перли на огърлицата си, и предизвикваше Гарин на разговор. Той имаше нужда от няколко минути пълен покой, за да може мозъкът му отново трескаво да заработи. В своите планове той не беше нито зъл, нито добър, нито жесток, нито милостив. Развличаше го само остроумието при разрешаването на въпроса. Тази „хладина“ възмущаваше Зоя. Големите й очи потъмняваха, по напрегнатия й гръб пробягваха тръпки, тя говореше с нисък, пълен с ненавист глас (на руски, за да не разбират стенографките):

— Вие сте самодоволен глупак. Страшен човек сте ние, Гарин. Разбирам как може човек да поиска да ви одерат жив — да погледа как за първи път в живота си ще се мъчите. Наистина ли никого не мразите, никого не обичате?

— Освен вас — ухилен отговаряше Гарин, — но вашата мила главица е натъпкана с налудничави глупости… А на мен и секундите ми са скъпи. Ще почакам, кога честолюбието ви ще се насити докрай. Но все пак вие сте права в едно: много академичен съм аз. Идеи, не напоени с жива влага, се разпиляват в пространството. Влагата на живота е страстта. Вие я притежавате в излишък.

Той погледна под око Зоя — тя стоеше пред него бледа, неподвижна.

— Страст и кръв. Позната рецепта. Само че защо именно на мен да ми одерат кожата. Може на някого другиго. А на вас, изглежда, много ви е нужно за здраве да намокрите кърпичката си в тази течност.

— Много неща не мога да простя на хората.

— Например на късичките контета с косматите пръсти?

— Да. Защо ми го напомняте?

— Сама не можете да си простите… Навярно са ви повиквали по телефона за петстотин франка. Случвало се е. Завчас сте закърпвали копринените чорапки, откъсвали сте конеца с ей тези божествени зъбки, когато сте бързали за ресторанта. Ами безсънните нощи, когато в чантичката ви е имало само две су, а ужасът какво ще стане утре, ужасът да паднеш още по-ниско… Ами кучешкият нюх на Ролинг — все пак не е за пренебрегване.

Като го гледаше с продължителна усмивка в очите, Зоя каза:

— Аз също няма да забравя този разговор до края на живота си…

— Боже мой, само преди малко ме упреквахте в академичност.

— Ако имам власт, ще ви обеся на кулата на хиперболоида.

Гарин бързо стана, хвана Зоя за лактите, със сила я дръпна до себе си на коленете и започна да целува отметнатото й назад лице, стиснатите устни. Двете стенографки, светлокоси, накъдрени, безразлични като восъчни кукли, се обърнаха с гръб.

— Глупава, смешна жено, разбери — само такава те обичам. Единственото същество на земята… Ако не беше умирала толкова пъти във въшливите вагони, ако не бяха те купували като проститутка, нима щеше да разбереш цялата острота на човешката дързост. Нима щеше да вървиш по килима с тази походка на повелителка. Нима щях аз самият да бъда в краката ти…

Зоя се освободи мълчаливо, раздвижи рамене, за да оправи роклята си, отдръпна се в средата на стаята и оттам продължаваше да гледа уплашено Гарин.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита той.

Стенографките записваха мислите. През нощта ги напечатваха на машина и на сутринта ги носеха на мадам Ламол в леглото.

За експертиза по някои въпроси викаха Ролинг. Той живееше във великолепен, още ненапълно завършен апартамент. Оттам излизаше само за храна. Гордостта и волята му бяха сломени. За половин година той много отпадна. Страхуваше се от Гарин. Избягваше да остава насаме със Зоя. Никой не знаеше (и не се интересуваше) какво прави по цели дни. Книги открай време не четеше. Записки сигурно не водеше. Разправяха, че започнал да колекционира лули. Една вечер Зоя видя от прозореца си как на предпоследното стъпало на мраморната стълба до водата седи Ролинг и оклюмал, гледа към океана, откъдето преди сто милиона години е излязъл неговият родоначалник като човекообразен гущер. Само това бе останало от великия крал на химията.

Не бяха го сломили нито загубата на тристате милиона, нито това, че го държаха в плен на Златния остров, нито дори измяната на Зоя. Преди двадесет и пет години той продаваше вакса на улицата. Той можеше, той умееше да се бори. Колко усилия бяха необходими, колко талант и воля, за да накара хората да плащат на него, Ролинг, златни кръгчета. Европейската война, разоряването на Европа — ето какви сили бяха използувани, за да потече златото в касите на „Анилин Ролинг“.

И най-неочаквано това злато, еквивалент на сила и щастие, ще бъде изгребано като глина от шахтата, като тиня с елеваторни гребалки в неопределено количество. Точно тогава подметките на Ролинг увиснаха във въздуха, той престана да се чувствува цар на природата — Хомо сапиенс. Оставаше му само да колекционира лули.

Но все още по настояване на Гарин той всеки ден продължаваше да диктува по радиото волята си на директорите на „Анилин Ролинг“. Отговорите им бяха неопределени. Ясно бе, че директорите не вярваха на доброволното уединяване на Ролинг на Златния остров. Питаха го:

„Какво да предприемем за завръщането ви на континента?“

Ролинг отговаряше:

„Курсът на нервното лечение се провежда благополучно.“

По негово нареждане бяха получени още пет милиона стерлинги. Когато след две седмици той отново нареди да отпуснат същата сума, агентите на Гарин, които предявиха чека на Ролинг, бяха арестувани. Това бе първият сигнал за атакуване на Златния остров от континента. Флот от осем линейни кораба, който кръстосваше Тихия океан близо до двадесет и втория градус южна ширина и сто и тридесет градуса западна дължина очакваше само бойна заповед да атакува Острова на негодниците.