Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (34)

34

Старата триетажна къща с номер шестдесет и три на улица Гоблен имаше изглед към незастроено място. От тази страна прозорците се виждаха на третия етаж — на мансардата. Друга страна, без нито един прозорец, излизаше към парк. Откъм фасадата на улицата, на първия етаж, се помещаваше кафене за файтонджии и шофьори. Вторият етаж заемаше хотел за нощни срещи. На третия — в мансардата — се даваха стаи на постоянни наематели. Там се отиваше през входната врата и един дълъг тунел.

Беше два часът през нощта. На улица Гоблен не светеше нито един прозорец. Кафенето беше вече затворено — всички столове бяха сложени върху масите. Зоя спря пред вратата, гледа около минута номера — шестдесет и три. Усещаше студени тръпки по гърба си. Реши се. Позвъни. Зашумоля веригата, вратата се открехна. Тя се шмугна в тъмния вход. Някъде отдалеч измърмори гласът на портиерката: „Нощем се спи, трябва да се прибирате навреме.“ Но не запита кой влезе.

Тук редът беше като във вертепите. Зоя бе обзета от ужасна тревога. Пред нея беше нисък мрачен тунел. На грапавата стена, боядисана в тъмночервено, мъждукаше светилен газ. Семьонов бе обяснил: в края на тунела — наляво — по вита стълба — на третия етаж — наляво — единадесета стая.

По средата на тунела Зоя спря. Стори й се, че в далечината, отляво, някой надникна за миг и се скри. Дали да не се върне? Ослуша се — нито звук. Дотича до завоя на някаква воняща площадка. Оттук започваше витата стълба. Зоя се заизкачва на пръсти, като се страхуваше да докосне лепкавите перила.

Цялата къща спеше. На площадката на втория етаж изполющен свод водеше към тъмен коридор. Изкачвайки се нагоре. Зоя се обърна и отново й се стори, че откъм свода някой надникна и се скри… Само че не беше Гастон Патешкия нос… „Не, не, Гастон още не е дошъл, не може да е тук; не е успял…“

На площадката на третия етаж светеше фенер, осветявайки кафява стена с надписи и рисунки, които говореха за незадоволени желания. Ако Гарин не си е в стаята, тя ще го чака тук до сутринта. Ако е вътре и спи — няма да си иде, докато не получи онова, което е взел от писалището на булевард Малзерб.

Зоя свали ръкавиците, пооправи косите си под шапката и тръгна по коридора наляво. На петата врата беше написано с едри бели букви — 11. Зоя натисна дръжката, вратата леко се отвори.

През отворения прозорец в малката стая падаше лунна светлина. На пода се търкаляше отворен куфар. Рязко белееха разхвърлени книжа. До стената, между умивалника и скрина, на пода седеше човек само по риза, голите му колене бяха свити, босите ходила изглеждаха огромни… Луната осветяваше половината лице, блестеше широко отворено око и се белееха зъби — човекът се усмихваше. Леко отворила уста, без да диша, Зоя гледаше неподвижно смеещото се лице — това беше Гарин.

Тази сутрин в кафене „Глобус“ тя бе казала на Гастон Патешкия нос: „Открадни от Гарин чертежите и апарата и ако е възможно, убий го.“ Вечерта видя през дима над чашата шампанско очите на Гарин и почувствува, че само да я повика такъв човек — тя ще захвърли, ще забрави всичко и ще тръгне след него. През нощта, разбрала опасността и хукнала да търси Гастон, за да го предупреди, тя все още не съзнаваше кое я бе подгонило в такава тревога из Париж през нощта, от кръчма в кръчма, в игрални домове, навсякъде, където би могъл да бъде Гастон, и я бе довело накрая на улица Гоблен. Какви чувства бяха накарали тази умна, хладнокръвна, жестока жена да отвори вратата към стаята на човека, обречен от самата нея на смърт?

Тя гледаше зъбите и ококореното око на Гарин. Пресипнало, тихо извика и се наведе над него. Беше мъртъв. Лицето посиняло. По врата му личаха набъбнали драскотини. Същото лице — отслабнало, привличащо, с развълнувани очи, с конфети в копринено меката брадичка… Зоя се хвана за студения мрамор на умивалника и с мъка се изправи, забравила защо изобщо бе дошла. Горчива слюнка изпълваше устата й. „Остава само да се строполя в безсъзнание.“ С последни усилия откъсна копчето на якичката, която я задушаваше. Тръгна към вратата. Там стоеше Гарин.

Зъбите му блестяха, открити в застинала усмивка, също както на онзи там на пода. Той вдигна пръст заплашително. Зоя разбра, запуши устата си с ръка, за да не закрещи. Сърцето биеше като изскочило изпод водата… „Жив, жив…“

— Не аз съм убит — шепнешком каза Гарин, като продължаваше да заплашва с пръст, — убили сте Виктор Леноар, моя помощник… Ролинг ще иде на гилотината…

— Жив, жив — пресипнало промълви тя.

Той я хвана за лактите. В същия миг Зоя отметна глава, наведе се напред с цялото си тяло, без да се съпротивлява. Гарин я привлече към себе си и усетил, че краката й не държат, я прегърна през раменете.

— Защо сте тук?

— Търсих Гастон…

— Кого, кого?

— Този, на когото наредих да ви убие…

— Така си и мислех — каза той, гледайки я в очите.

Тя отговори като в просъница:

— Ако Гастон ви беше убил, щях да свърша със себе си.

— Не разбирам…

Зоя повтори след него, сякаш бълнуваше, с нежен, отслабващ глас:

— И аз не разбирам…

Този странен разговор се водеше до вратата. В прозореца луната залязваше зад графитния покрив. Край стената се зъбеше Леноар. Гарин каза тихо:

— Дошли сте за автографа на Ролинг?

— Да. Смилете се.

— Над кого? Над Ролинг?

— Не. Над мен. Смилете се — повтори тя.

— Аз пожертвувах приятеля си, за да погубя Ролинг… И аз съм убиец като вас… Да се смиля?… Не… не…

Внезапно той се изправи. Дръпна рязко Зоя зад вратата. Продължавайки да стиска ръката й над лакътя, погледна зад свода на стълбата…

— Да вървим. Ще ви изведа оттук през парка. Слушайте, вие сте изумителна жена — очите му блеснаха с луда ирония, — пътищата ни се сляха… Чувствувате ли?…

Той затича с нея по витата стълба. Зоя не се съпротивляваше, зашеметена от някакво странно чувство, надигнало се у нея като току-що кипнало мътно вино.

На долната площадка Гарин зави някъде в тъмното, спря се, запали восъчна клечка кибрит и с усилие отвори ръждясалия катинар, който явно не е бил отварян години наред.

— Както виждате, всичко е предвидено. — Те излязоха под тъмните влажни дървета на парка. В същото време през вратата откъм улицата нахлуваше отряд полицаи, повикан по телефона от самия Гарин четвърт час преди това.