Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Гиперболоид инженера Гарина, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Донка Станкова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2010)
Издание:
Алексей Толстой. Хиперболоидът на инженер Гарин
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №82
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Донка Станкова
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Руска-съветска, I издание
Дадена за набор на 29.X.1986 г. Подписана за печат на 19.III.1987 г.
Излязла от печат месец април 1987 г. Формат 32/70×100 Изд. №2023
Цена 2 лв. Печ. коли 24,50. Изд. коли 15,86. УИК 15,54
Страници: 392. ЕКП 95363 5532–69–87
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Атанас Свиленов, предговор, 1987
© Донка Станкова, преводач, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Гиперболоид инженера Гарина
Издательство „Современник“, Москва, 1982
История
- — Добавяне
26
Тук нямаше нито блестящ поток от автомобили, нито безделници, които си изкривяват врата от гледане на витрините, нито главозамайващи жени, нито индустриални крале.
Наредени в нови дъски, купища чакъл, натрупана изкопна синя глина посред улицата и наредени отстрани на тротоара канализационни тръби — сякаш разрязан гигантски червей.
Спартаковецът Тарашкин вървеше бавно към острова, отиваше в гребната база. Имаше прекрасно настроение. На някой минувач на пръв поглед той би се сторил дори мрачен, но това се дължеше на обстоятелството, че Тарашкин беше сериозен, уравновесен човек и при него доброто настроение не проличаваше по някакъв външен признак, с изключение на тихото подсвирване и спокойната походка. Оставаха му още стотина крачки до трамвая, когато чу между стивите боричкане и писък. Естествено, всичко, което ставаше в града, представляваше интерес за Тарашкин.
Той погледна зад стивите и видя три хлапета с клош панталони и дебели куртки: те сумтяха ядосано и налагаха четвърто хлапе, — по-ниско от тях — босо, без шапка, облечено с ватирано късо дамско палто, толкова окъсано, че да се чудиш. То се отбраняваше мълчаливо, мършавото му личице беше изподраскано, малката уста плътно стисната, кафявите очи — като на вълче.
Тарашкин веднага сграбчи за яките две от хлапетата и ги вдигна нагоре, на третото даде един ритник — то изпищя и изчезна зад стивите.
Другите две, размахвайки крака във въздуха, започнаха да заплашват с ужасни думи. Но Тарашкин ги поразтърси по-яко и те притихнаха.
— Много пъти виждам на улицата подобно нещо — каза Тарашкин, като ги поглеждаше в сумтящите муцунки, — да се бият по-малки, пикльовци такива! Да не съм ви видял повече да правите така. Ясно ли е?
Принудени да отговорят утвърдително, хлапетата казаха мрачно:
— Ясно.
Тогава той ги пусна и те, мърморейки, че само да им падне сега оня, си тръгнаха с ръце в джобовете.
Пребитото дребно хлапе също се канеше да изчезне, но само се повъртя на едно място, застена тихо и седна, като сгуши глава в изпокъсаното палто.
Тарашкин се наведе над него. Хлапето плачеше.
— Ех ти — каза Тарашкин, — къде живееш?
— Никъде — отвърна хлапето изпод палтото.
— Тоест как така никъде? Нямаш ли майка?
— Нямам.
— И баща ли нямаш? Така. Безпризорно дете. Много добре.
Тарашкин постоя известно време, отпуснал бръчките край носа си. Хлапето бръмчеше като муха под палтото.
— Гладен ли си? — запита сърдито Тарашкин.
— Да.
— Е добре, тръгвай с мен в клуба.
Хлапето се помъчи да стане, но краката не го държаха. Тогава той го вдигна на ръце — не тежеше дори един пуд — и тръгна с него към трамвая. Дълго пътуваха. Когато се прехвърляха на друг трамвай, Тарашкин купи кифла, хлапето лакомо я захапа. До гребната база стигнаха пеша. Когато пусна хлапето пред себе си да влезе през портичката, той каза:
— Само гледай да не крадеш.
— Няма, аз крада само хляб.
Момчето гледаше сънливо водата, която трепкаше със слънчеви петна по лакираните лодки, сребристозелената върба, преобърнатото й красиво отражение в реката, леките лодки с две и четири гребла, с почернели от слънцето мускулести гребци. Мършавото му личице беше безразлично и уморено. Когато Тарашкин се извърна, то се мушна под дървената площадка, която съединяваше широката порта на гребната база със саловете, и свит на кълбо, изглежда, веднага заспа.
Вечерта Тарашкин го измъкна изпод площадката, нареди му да си измие лицето и ръцете в рекичката и го поведе да вечерят. Настаниха момчето на масата до гребците. Тарашкин каза на другарите си:
— Това момченце може да остане дори при клуба, няма да ви подяде, ще го научим да свикне с водата, на нас ни трябва чевръсто хлапе.
Другарите му се съгласиха: нека живее тук. Момчето слушаше спокойно разговора, здравата лапаше. Като се навечеря, слезе от пейката. Нищо не го учудваше — много беше видяло и патило.
Тарашкин го заведе на саловете, накара го да седне и започна разговор.
— Как се казваш?
— Иван.
— Откъде си?
— От Сибир. От горен Амур.
— Отдавна ли си дошъл оттам?
— Вчера пристигнах.
— Че как си пристигнал?
— Къде пеша бъхтих, къде в сандъка под някой вагон.
— Какво те доведе чак тук в Ленинград?
— Е, това си е моя работа — отговори момчето и се извърна, — щом съм дошъл, значи е трябвало.
— Разкажи ми, нищо няма да ти сторя.
Момчето не отговори и отново лека-полека взе да се сгушва в палтото. Тази вечер Тарашкин не успя да изтръгне нищо от него.