Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (121)

121

Белокос, едър камериер с ливрея, с дълги бели чорапи влезе безшумно в спалнята, постави на нощното шкафче чаша шоколад и бисквити и с тихо шумолене вдигна щорите на прозорците. Гарин отвори очи:

— Цигара.

От този си руски навик — да пуши на гладно — той не можеше да се освободи, макар да знаеше, че висшето американско общество, което следеше всяка негова крачка, вижда в пушенето на гладно известен признак на безнравственост.

Във всекидневните фейлетони цялата американска преса напълно оправда миналото на Пьотър Гарин. Ако в миналото му се е случвало да пие вино, то е било само по принуда, а в действителност с бил враг на алкохола; отношенията му с мадам Ламол са били чисто братски, почиващи на духовно общуване; дори се оказа, че любимо занимание на Гарин и на мадам Ламол в часовете на почивка било четенето на глас на любими глави от Библията; някои негови резки постъпки (случаят във Вил Давре, взривяването на химическите заводи, потопяването на американската ескадра и други) се обясняваха — едни с фатална случайност, други с невнимание при работа с хиперболоида, във всеки случай великият човек искрено и дълбоко се разкайва за тях и смята да влезе в лоното на църквата, за да смъкне изцяло от себе си неволните грехове (между протестантската и католическата църква вече бе започнала борба за Пьотър Гарин), и накрая му приписваха влечение от детинство поне към десет вида спорт.

След като изпуши дебела цигара, Гарин погледна шоколада. Ако беше преди, когато го смятаха за негодник и разбойник, щеше да поиска сода и коняк, да си поизопне хубавичко нервите, но диктаторът на половината свят да пие от сутринта коняк! Подобна безнравственост би отблъснала цялата солидна буржоазия, сплотила се като Наполеоновата армия около трона му.

Мръщейки се, той отпи от шоколада. Камериерът, застанал до вратата с церемониална скръб, тихо запита:

— Ще разреши ли господин диктаторът на личния си секретар да влезе?

Гарин седна лениво на леглото, намъкна копринената пижама:

— Поканете го.

Влезе секретарят, поклони се на диктатора съответно три пъти — при вратата, посред стаята и вече по-близо до леглото. Пожела добро утро. Едва-едва погледна към стола.

— Седнете — каза Гарин и така се прозина, че челюстите му изпукаха.

Личният секретар седна. Той беше мъж на средна възраст, облечен в тъмно, възслаб, с набраздено от бръчки чело и хлътнали бузи. Клепачите му бяха винаги полузатворени. Смятаха го за най-елегантния човек в Новия свят и както си мислеше Пьотър Петрович, прикрепен беше към него като шпионин на могъщи финансисти.

— Какво ново? — запита Гарин. — Как е курсът на златото?

— Повишава се.

— Бавничко все пак. А?

Секретарят вдигна меланхолично клепачи:

— Да, мудно. Все още мудно.

— Мерзавци!

Гарин мушна босите си крака в извезаните с брокат пантофи и закрачи по белия килим на спалнята:

— Мерзавци, кучи синове, магарета!

Лявата му ръка неволно отиде зад гърба, палеца на дясната мушна във връзките на панталона и крачеше така с паднал на челото перчем. Изглежда, и на секретаря тази минута се струваше историческа: той се изпъна на стола и проточи шия от колосаната яка — сякаш се вслушваше в стъпките на историята.

— Мерзавци! — за последен път повтори Гарин. — Аз възприемам като недоверие към мен забавеното повишаване на курса. Към мен! Разбирате ли? Ще издам декрет за забрана на свободна продажба на блокчета под заплаха със смъртно наказание. Пишете.

Спря се и строго загледан в пищно розовата задница на Аврора, летяща сред облаци и амурчета на тавана, започна да диктува:

„От днешна дата постановление на горната камара…“

След като завърши тази работа, запали втора цигара. Хвърли угарката в недопитата чаша шоколад. Запита:

— Какво друго ново? Не е ли разкрито покушение върху живота ми?

С дългите си пръсти с дълги лакирани нокти секретарят извади от чантата си едно листче, прочете го наум, обърна го веднъж, после втори път.

— Снощи и днес в шест и половина сутринта полицията е разкрила две нови покушения срещу вас, сър.

— Аха! Много добре. Да се съобщи в печата. А кои са те? Надявам се, че тълпата сама се е разправила с тях? Какво?

— Снощи в парка пред двореца бе заловен млад мъж, работник на вид, в джоба му са намерени две железни гайки, всяка от които тежи петстотин грама. За съжаление беше вече късно, в парка имаше малко хора и само неколцина минувачи, узнали, че се готви покушение върху живота ви, са успели да ударят няколко пъти негодника. Той е задържан.

— А тези минувачи все пак частни лица ли са били, или агенти?

Клепачите на секретаря затрепкаха, той се усмихна едва-едва с ъгълчето на устата си — единствената в цяла Северна Америка неподражаема усмивка.

— Разбира се, сър, това са били частни лица, частни търговци, които са ви предани, сър.

— Да се узнаят имената на търговците — издиктува Гарин, — да се изрази в печата моята гореща признателност. Нападателят да бъде съден с цялата строгост на закона. След присъдата аз ще го помилвам.

— Второто покушение също е станало в парка — продължи секретарят. — Разкрита е била дама, която е наблюдавала прозорците на вашата спалня, сър. У дамата е намерен малък револвер.

— Младичка ли е?

— Петдесет и три годишна. Госпожица.

— А тълпата как реагира?

— Тълпата се е задоволила само със смъкване на шапката й, счупила е чадъра и е стъпкала чантичката й. Този сравнително слаб ентусиазъм се обяснява с ранния сутрешен час и жалкия вид на дамата, която веднага из губила съзнание, щом видяла разярената тълпа.

— Да се издаде задграничен паспорт на тази стара врана, незабавно да напусне пределите на Съединените щати. В печата този инцидент само да се упомене. Какво друго още?

 

 

В девет без пет Гарин взе един душ, след което се остави да го подготвят бръснарят и четиримата му помощници. Седна в едно особено кресло, подобно на зъболекарски стол, покрито с ленен чаршаф, пред което бе поставено тройно огледало. Едновременно лицето му беше подложено на парна баня, над ноктите на двете ръце запърхаха с пилички, ножички и велурени възглавнички две блондинки, а над ноктите на краката — две изкусни мулатки. Косите на главата му, освежени с няколко вида тоалетни води и есенции, бяха леко завити с маша и сресани така, че да не се вижда плешивината. Бръснарят на бради, получил титлата баронет за чудесното си изкуство, обръсна Пьотър Петрович, напудри, парфюмира лицето и главата му с различни парфюми: врата — с дъх на рози, зад ушите — шипър, слепоочията — с „Букет Верне“, около устата — ябълкова клонка (греб епл), брадичката — с финия парфюм „Здрач“.

След всички тези манипулации диктаторът можеше да бъде обвит в копринена хартия, да го сложат в калъф и изпратят на изложба. Гарин едва издържа до края, всяка сутрин се подлагаше на тези манипулации и във вестниците пишеха за неговия „четвърт час след банята“. Нямаше как.

После той премина в гардеробната, където го очакваха двама лакеи и познатият ни вече камериер с чорапи, риза, обуща и прочие. За днес той избра кафяв костюм на капчици. Мръсниците репортьори бяха писали, че един от най-удивителните таланти на диктатора било умението да си подбира връзка. Налагаше се да се подчинява и да си отваря очите на четири. Гарин избра връзка с цветовете на пауново перо и псувайки тихичко на руски, сам си я върза.

Отивайки в столовата, наредена в средновековен стил, Гарин си мислеше:

„Няма да издържа дълго така, дявол да го вземе, натрапиха ми режим.“

По време на закуската (пак нито капка алкохол) диктаторът трябваше да преглежда кореспонденцията. На севърския поднос бяха подредени към триста писма. Дъвчейки пушена риба, безвкусна шунка и овесена каша, сварена с вода без сол (сутрешната храна за спортисти и нравствени люде), Гарин вземаше наслуки шумящите пликове. Отваряше ги с мръсната вилица, прочиташе отгоре-отгоре:

„Сърцето ми бие силно, от вълнение ръката ми едва изписва тези редове… Какво ли ще си помислите за мен? Боже! Обичам ви. Обикнах ви от момента, когато видях във вестника (наименованието) снимката ви. Млада съм. Дъщеря на достойни родители. Изпълнена съм с ентусиазъм да стана съпруга и майка…“

Обикновено се прилагаше и снимка. Това бяха все любовни писма от всички краища на Америка. От снимките (за един месец се натрупаха няколко десетки хиляди) на тези жени с хубави муцунки, с разкошни коси, невинни очи и глупави нослета му ставаше страшно, ужасно скучно. Да измине страхотен път от Крестовския остров до Вашингтон, от неотопляваната стая на Петроградска, където Гарин се разхождаше от ъгъл до ъгъл, стискайки ръце и търсейки почти несъществуващ изход за спасяване (бягство с „Бибигонда“) до златно председателско кресло в сената, закъдето ще трябва да потегли след двадесет минути. Да сплаши света, да завладее подземния океан със злато, да постигне световна власт — всичко това, за да попадне накрая в капана на еснафски скучен живот.

— Пфу, дявол да го вземе!

Гарин захвърли салфетката, забарабани с пръсти. Няма какво да се измисли. Няма какво да постигаш. Стигна до самия връх. Диктатор. Ами ако поиска императорска титла? Тогава вече мира няма да има. Да избяга? Къде? И защо? При Зоя? Ах, Зоя! Прекърши се нещо много важно, което бе почувствувал във влажната топла нощ в стария хотел във Вил Давре. Тогава под шумоленето на листата вън, сред мъчителните ласки се роди цялата фантастика на Гариновата авантюра. Тогава бе изпитал възторга от започващата борба. Тогава беше лесно да се каже — ще сложа света в краката ти… И ето, Гарин е победител. Светът е в краката му. Но Зоя е далечна, чужда, мадам Ламол, кралица на Златния остров. На някого другиго се замайва главата от мириса на косите й, от втренчения поглед на студените, мечтателни очи. А той, Гарин, повелителят на света, яде безсолна каша, разглежда, прозявайки се, глупавите физиономии на снимките. Фантастичният сън, който му се присъни във Вил Давре, отлетя от него… Издавай декрети сега, прави се на велик човек, спазвай приличие във всяко отношение… Дяволска работа!… Няма да е лошо да поиска коняк…

Обърна се към лакеите, застанали като восъчни фигури в паноптикум, далеч до вратата. Тутакси и двамата се изстъпиха напред, единият се наведе въпросително, другият каза с безполов глас:

— Автомобилът на господин диктатора е готов.

Диктаторът влезе в сената, тропайки нахално с токовете. Седна в позлатеното кресло и изговори с металически глас формулата за откриване на заседание то. Веждите му бяха свъсени, лицето изразяваше енергия и решителност. В същата минута десетки апарати го фотографираха, засне го и киното. Стотици прекрасни жени в ложите за публиката му се отдадоха с ентусиазирани погледи.

Сенатът имаше честта да му поднесе за този ден титлите: лорд на Долни Уелс, херцог Неаполитански, граф на Шарлероа, барон на Мюлхаузен и съимператор Всерусийски. От Североамериканските съединени щати, където за съжаление като в демократична страна не се полагаха титли, му поднесоха званието „Бизмен оф гот“, което в превод означаваше: „Търговец с божие благоволение“.

Той с удоволствие би плюл по тези мазни плешивини и почтени голи темета, насядали пред него в амфитеатралната зала с два реда прозорци. Но добре знаеше, че няма да плюе, а тутакси ще стане и ще благодари.

„Почакайте, мръсници — мислеше той, изправен пред аплодиращия амфитеатър, бледен, дребен, с остра брадичка, — ще ви поднеса аз проекта за чистотата на расовия подбор и първата хилядна бройка…“ Но сам чувствуваше, че са му вързани ръцете и със званието лорд, херцог, граф и търговец с божие благоволение той не ще се реши да им поднесе нищо… А ще иде на банкета веднага щом излезе от залата на сената.

На улицата приветствуваха с викове автомобила на диктатора. Но да беше се вгледал — крещяха все някакви едри момчета, които приличаха на преоблечени полицаи, а Гарин се покланяше и махаше с ръка в лимоненожълта ръкавица. Ех, ако не беше се родил в Русия, ако не бе преживял революцията, сигурно преминаването през града сред ликуващия народ, изразяващ с викове „Хип, хип“ и с подхвърляне на цветето в петлицата на ревера своите верноподанически чувства, би му доставило преголямо удоволствие. Но Гарин беше озлобен човек. Ядосваше се: „Евтина история, евтина, стига сте си драли гърлата, животни, какво толкова се радвате.“ Излезе от колата пред входа на общината, където десетки женски ръце (на дъщери на петролни, железопътни, консервни и прочие крале) го отрупаха с цветя.

Изкачвайки се тичешком по стълбите, той изпращаше въздушни целувки надясно и наляво. В залата гръмна музика в чест на божия търговец. Той седна и едва тогава всички насядаха. Белоснежната маса във формата на буквата „П“ пъстрееше от цветя, блестеше от кристал. До всеки прибор бяха сложени единадесет сребърни ножове и единадесет вилици различна големина (без да се броят лъжиците, лъжичките, щипките за омари и аспержи). Не трябваше да бърка — с кой нож и вилица какво да яде.

Гарин изскърца със зъби от злоба: аристократи, голяма работа — от двестате души на масата три четвърти търгуваха със солена селда на улицата, а тук другояче, освен с помощта на единадесет вилици е неприлично да се хранят! Но очите им бяха устремени към диктатора и този път той трябваше да се подчини на обществения натиск — държеше се на масата изрядно.

След супата от костенурки започнаха речите. Гарин ги изслуша прав с чаша шампанско. „Ще се напия“ като светкавица му мина през ума. Напразни усилия.

На своите две съседки, приказливи красавици, той дори потвърди, че наистина вечер чете Библията.

Между третия десерт и кафето Гарин отговори на речите:

„Господа, властта, която ми дадохте, приемам като божия намеса и свещеният дълг на съвестта ми повелява да използувам тази невиждана в историята власт за разширяване на пазарите, за голям разцвет на нашата промишленост и търговия и за потушаване на безнравствените опити на простолюдието да свали съществуващия строй…“ И така нататък…

Речта направи радостно впечатление. Наистина, след като завърши, диктаторът добави сякаш за себе си три енергични думи на неразбираем език, види се на руски, и те минаха незабелязано. После Гарин се поклони на три страни и излезе, съпроводен от вой на тромпети, грохот на тимпани и радостни възгласи. Потегли към дома си.

Във вестибюла на двореца захвърли на пода бастуна и шапката си (паника сред спусналите се да ги вдигнат лакеи), мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и вирнал злобно брадичка, се изкачи по разкошния килим. В кабинета го очакваше личният му секретар.

— В седем часа довечера в клуб „Пасифик“ в чест на господин диктатора ще има вечеря, ще свири симфоничен оркестър.

— Така — каза Гарин (и отново добави на руски три неразбираеми думи). — Какво друго още?

— Днес в единадесет часа в бялата зала на хотел „Индиана“ ще се състои бал в чест…

— Обадете се по телефона и на едното, и на другото място, че съм се разболял, преял съм омари в кметството.

— Осмелявам се да изразя опасение, че ще имате повече неприятности от това мнимо заболяване: веднага при вас ще се стече целият град да изказва съчувствие. Освен това — хроникьорите на вестниците. Те ще се опитват да проникнат дори през комина…

— Прав сте. Ще ида. — Гарин позвъни. — Ваната. Пригответе вечерен костюм, отличията и ордените. — Известно време той ходеше, по-скоро тичаше по килима. — Друго има ли?

— В приемната няколко дами очакват да ги приемете.

— Не приемам.

— Чакат половин ден.

— Не желая. Отпратете ги.

— Много е трудно да се преборя с тях. Ще си позволя да отбележа: дамите са от висшето общество. Три прочути писателки, две кинозвезди, една автомобилна пътешественица със световен стаж и една известна благотворителка.

— Добре… Поканете… Все едно коя.

Гарин седна до масата (отляво радиото, отдясно — телефони, насреща — тръбата на диктофона).

Той взе чист лист хартия, натопи перото и неочаквано се замисли…

„Зоя — започна той с ясен едър почерк на руски, — приятелко моя, само вие можете да разберете какъв глупак излязох…“

— Тссс — чу се зад гърба му.

Гарин се обърна в креслото рязко, с цялото си тяло. Секретарят бе успял да се измъкне вече през страничната врата — сред кабинета стоеше дама в светлозелено. Тя тихичко изписка, стискайки ръце. Целият й израз говореше за пълното съзнание, че стои пред най-великия човек в историята. Гарин я разглежда само секунда. После сви рамене.

— Събличайте се! — рязко заповяда той и се обърна в креслото, продължавайки да пише.

В осем без четвърт Гарин се приближи до бюрото. Беше с фрак, със звезди, ордени и ленти върху жилетката. Чуваха се резки сигнали от радиоприемника, който винаги беше настроен на вълната на станцията на Златния остров. Гарин сложи слушалките. Гласът на Зоя, ясен, но безжизнен, сякаш идваше от друга планета, повтаряше на руски:

— Гарин, свършено е с нас… Гарин, свършено е с нас… На острова има въстание. Големият хиперболоид е превзет… Янсен е с мен… Ако успеем — ще избягаме с „Аризона“.

Гласът прекъсна. Гарин стоеше до бюрото, без да сваля слушалките. Личният секретар чакаше при вратата с цилиндъра и бастуна на Гарин. И ето приемникът отново започна да подава сигнали. Но вече друг глас, мъжки, рязък, заговори на английски:

„Трудещи се от цял свят. Известни ви са размерите и последиците от паниката, обхванала Съединените щати…“

Гарин изслуша до края възванието на Шелга и свали слушалките. Без да бърза, криво усмихнат, запуши пура. Извади от чекмеджето на писалището пачка банкноти от по сто долара и никелиран апарат с формата на револвер с дебела цев: това беше последното му изобретение — джобен хиперболоид. Повика личния си секретар само с повдигане на веждите си:

— Наредете незабавно да приготвят колата за път.

За първи път през всичкото време веждите на секретаря се вдигнаха, рижите му очи пронизаха Гарин:

— Но, господин диктатор…

— Млък! Незабавно предайте на началника на войските, на губернатора на града и на градските власти, че от седем часа се въвежда военно положение. Единствената мярка за пресичане на безредие в града е разстрел.

Секретарят мигновено изхвърча от вратата.

Гарин се приближи до тройното огледало. Беше с ордени и звезди, блед, приличащ на восъчна кукла от паноптикум. Дълго се разглежда и неочаквано едното му око подигравателно си намигна… „Плюй си на петите, Пиер Гари, по-скоро си плюй на петите“ — каза си той шепнешком.