Ървин Уелш
Порно (76)

76. Курвите на Амстердам т.11

Спъд е ебати котака! Сещам се за него още с пристигането си в Единбург. Когато му се обаждам той ми казва, че е дал всичките си пари на Али и напълно предвидимо иска да му дам малък заем, триста лири. Какво бих могъл да кажа освен „да“? Той си седи вкъщи и го е шубе да излезе.

Взимам такси от летището до Даян, за да взема котарака. Да напъхам скапаното животно в котешката чанта е истинска мъка. Отгоре на това съм алергичен и се скъсвам от кихане. Даян също не примира по тези животни и накрая ми писва, сграбчвам копелето и отнасям сума си драскотини по ръцете за отмъщение.

— Не бъди груб, Марк — срязва ме Даян, докато натиквам вилнеещата зла гад в чантата и затварям вратичката. Тя е приготвила багажа си и я завеждам у Гавин. Разбираме се да се срещнем на летището в осем, за да хванем полета в девет до Лондон, откъдето летим за Сан Франциско.

Напълно разбирам Спъд, който се страхува да излезе от къщи, изпитвам абсолютно същото, но ето ме в таксито на път за Лийт с тъпата котка. Главата ми бучи и решавам да сляза на Пилриг да изтегля малко пари.

Банкоматът явно е прецакан и някакъв пич с посребрена коса и глазгоуски акцент му тегли яки шутове. Наоколо не се вижда никакво такси. От вътре ми притреперва, но тръгвам пеш, дръпвайки надолу шапката си. Котешката колиба ме блъска по крака и гадното животно мяучи издайнически докато вървя надолу към Халифакс. Странно, след толкова години още си спомням, че там има друг банкомат. Навремето колкото по-нагоре по Уок отивах, толкова по у дома и по-спокоен се чувствах. Сега е като слизане в ада. Но аз все пак няма да бъда тук за дълго, защото веднага щом доставя котарака грабвам едно черно такси и се изпарявам за срещата с Даян и после директно на голямата метална птица.

Настроението ми се вдига когато стигам до банкомата и той работи. Някакъв пияница се опитва да борави с него. Приближавам копелето внимателно, тресящ се от притеснение. Чувам как някакви пичове се цепят и сипят заплахи един срещу друг по Джанкшън Стрийт. Когато си в Амстердам тази атмосфера дори ти липсва, атмосферата на не особено сдържано случайно насилие и агресия, цялата тази процесия от параноя. Там то просто не съществува.

Хайде приятел. Довърши го!

Тогава чувам познат глас, който ме срязва на две и с болезнено усилие на волята поглеждам от другата страна на улицата.

Бегби.

Крещи в мобилен телефон.

Той обаче също ме вижда и остава с отворена уста, точно пред Сентръл Бар. Копелето е като поразено от гръм. Аз също.

Кретенът изключва GSM-а и изревава:

— РЕН-Н-Н-ТЪ-Ъ-Ъ-Н!

Кръвта ми замръзва във вените и само виждам как Франк Бегби се юрва срещу мен през платното с лице, изкривено от злоба и имам чувството, че ще прехвърчи точно покрай мен и ще размаже някой друг, защото вече не ме познава и аз нямам нищо общо с него. Но аз знам, че той иска мен, знам, че ще бъде зловещо и трябва да бягам, но не мога. В тези няколко секунди животът се накъсва на безброй частици. Мисля си колко безполезни и нелепи са моите умения по бойни изкуства. Всичките тренировки, всички упражнения се изпаряват пред изражението върху лицето му, защото старата песен от детството безпощадно се върти в главата ми: Бегби = Зло = Страх. Волята ми е напълно парализирана. Някакви части от съзнанието ми пазят спомен за бойната поза, която трябва да заема, за движението, с което трябва да блокирам удара му и да го прасна с длан в носа или пък да отстъпя рязко пред атаката му и с лакът да го нацеля в слепоочието. Но това са само немощни импулси, безпроблемно неутрализирани от убийствен страх.

Бегби се носи срещу мен и нищо не мога да направя

Не мога да извикам

Не мога да се моля

Не мога нищо да направя