Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейнспотинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Porno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Румен Вучков (2009)

Издание:

ИК „Кротал“, 2002

Редактор: Даниела Узунова

Коректор: Катя Попова

Художествено оформление: Студио ОКТОБЕРОН

ИК „Кротал“ благодари на Г. П. Генчев

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)

37. „…политически правилен тек…“

Лорън ми е истински сърдита и не мога да я открия никъде. Може и да си е отишла в Стърлинг. Положителният момент е, че това означава, че й пука, да, пука й и то как. Даян не се шашка особено и продължава да си работи по проекта. Чукайки с химикалка по зъбите си тя преценява обстановката така:

— Лорън е много задръстено малко момиченце, но е още твърде млада и ще се оправи.

— Този ден няма да е скоро — казвам. — Кара ме да се чувствам като скапана курва… — Успявам да изрека думата и тя ме срязва на две. Мисля си за уговорката, която имам с Боби и приятеля му Джими от вчера. За тази вечер. Доста е различно от сауната, където екстрите зависят само от теб, макар да се очаква на правиш поне чекии, докъдето аз спирам — моите бездарни чекии, продължение на калпавата ми техника за масаж. Имам обаче нужда от работата и от парите, особено с наближаващата великденска ваканция. Но излизането с някой, някъде в нечия хотелска стая е пресичане на още една бариера, която си бях обещала да не прекрачвам. Само вечеря и питие, каза Джими. Всичко друго е между вас.

Тръгвам да излизам, изтупана от глава до пети — с черно-червената си рокля под черното ми палто Версаче. Опитвам да се измъкна без да ме види Даян, но тя ме засича и подсвирва:

— Важна среща, а?

Усмихвам се колкото се може по-загадъчно.

— Мръсна късметлийка! — смее се Даян.

Излизам на улицата и понеже не съм свикнала да ходя на високи токове, веднага махам на едно такси. Спирам таксито на около петдесет ярда от хиперлуксозния хотел в Ню Таун, защото искам да се насладя на пристигането си, да попия всичко. Хотелът е със старинна фасада, но вътре всичко е ултра-модерно. Фоайето е с огромни витражи, почти до земята. Автоматичните врати се отварят пред мен и портиерът с фрак ми кимва. Чувам потракването на токчетата си по мраморния под, докато се насочвам към бара.

Не искам да се издавам, че търся някой, но ако ме попитат, не бих могла да кажа кого. Как ли изглежда един баски политик? Никога не мога да запазя самообладание в подобни ситуации. Барманът в този хотел ме е виждал преди, сигурна съм, може би в сауната и напрегнато ми кима. Аз сърдечно му се усмихвам, усещайки как се обливам от гореща вълна, сякаш съм обърнала набързо двоен скоч. Не, всъщност е по-лошо, чувствам се сякаш съм съвсем гола или като улична курва с висящ под минито задник и високи до коленете ботуши. Системата в хотела обаче работи безгрешно. Тук не допускат клиентите им да бъдат обезпокоявани. Ако бях някоя проститутка на свободна практика, досега да са ме изритали на тротоара, вероятно и в компанията на няколко ченгета.

Моят клиент е виден баски националист, който е дошъл да види как работи шотландския Парламент или поне това е официалната причина. Знаех, че ще е облечен в син костюм. На бара има двама мъже със сини костюми и двамата гледат към мен. Единият е с бяла коса и хубав тен, а другият е с тъмна коса и маслинена кожа. Моля се да е тъмнокосият, по-младият, но очаквам да е другия. Точно в този момент внезапно някой ме побутва по ръката. Обръщам се и пред мен стои типичен испанец със син костюм, светло син, който подхожда на очите му. Той е около петдесет годишен, но добре запазен.

— Вие ли сте Ники? — пита той с надежда.

— Да — казвам и той ме целува леко по двете бузи. — Вие сигурно сте Севериано.

— Имаме общ приятел — усмихва се той, разкривайки ред облечени зъби.

— И как се казва? — питам и имам чувството, че съм в някой от филмите за Джеймс Бонд.

— Джийм, сещаш се, Джийм…

— О, да. Джим.

Започвам да се притеснявам, че ще ме замъкне в стаята си веднага, но той поръчва питиета и казва доверително:

— Много си хубава. Красиво шотландско момиче…

— Всъщност, аз съм англичанка? — подхвърлям.

— О! — възкликва той, явно разочарован.

Разбира се, той е баск. Значи, би трябвало да представлявам политически правилен тек за него.

— Макар да имам шотландско и ирландско потекло?

— Вярно, имаш келтски кости — казва той одобрително. До тук с Мис Аржентина. Приказваме на общи теми, допиваме питиетата си и после се запътваме към чакащото ни отвън такси, което ни хвърля на съвсем късо разстояние до другия край на Ню Таун — на не повече от петнайсет минути път пеша, може би двайсет с високи токове. През цялото време поддържам захаросана усмивка на пълно одобрение.

— Красивата Нийки… толкова красива…

Вечеряме в ресторант, известен като най-модерното място в момента. За начало си поръчвам плато с морски деликатеси, в което има сепия, раци, омари и скариди, гарнирани с възможно най-творчески забъркания сос от билки и лимон. Главното ястие е агнешко печено в стил nouvelle-cuistine със спанак и отбрани зеленчуци, а за десерт си вземам карамелизиран портокал с щедра сладоледена заливка. Всичко това се прокарва с бутилка Дом Периньон, много ароматно, но доста тежко шардоне и две големи брендита. Извинявам се, отивам до тоалетната и повръщам всичко, после си измивам зъбите, преглъщам няколко глътки магнезиево мляко и правя гаргара с Листерин. Храната е отлична, но аз никога не ям каквото и да било след седем. После Севериано вика такси и се връщаме в хотела.

Малко съм нервна и доста подпийнала, когато влизаме в стаята, затова пускам телевизора, където върви документален филм с клиширани кадри на гладуващите в Африка. Севериано взима бутилката вино, подарък от хотела, от кофата с лед и налива две чаши. Той изува обувките си, изтяга се на леглото, облегнат на набухнатите възглавници и ми пуска усмивка — нещо между умилителната усмивка на малко момченце и тази на отвратителен дърт перверзник. В нея ясно личи какъв е бил преди и какъв ще стане скоро.

— Седний до мен, Нийки — потупва празното място до себе си той.

За миг почти съм склонна да се подчиня, но превключвам на бизнес вълна.

— Мога да направя масаж и ръчно облекчаване. Не повече.

Той ме поглежда тъжно, големите му латино очи, почти се просълзяват.

— Ами-й, щом е така-а… — казва той и започва да си разкопчава ципа. Възбуденият му пенис изскача като кукла зад завеса.

Започвам да го масажирам, но отново се появява стария проблем: просто не съм особено добра в чекиите. Направо го изяждам с очи, наслаждавайки се на властта си над него. Неговите горящи очи, които напълно контрастират с леда у Саймън: леда, който, както се казва в една реклама, бих искала да разтопя, но в същото време усещам как китката ми се изморява от еднообразното движение — просто не е достатъчно стимулиращо за мен. Не, направо е адски отегчително. Това се предава и върху него и той ме глада отчуждено, разстроено, дори с досада. Въпреки това на мен ми допада начина, по който изскача черешката от дългия му надиплен препуциум и решавам, че искам да се позабавлявам с нея. Поглеждам го, облизвам устните си и му казвам:

— Обикновено не го правя, но…

Баскът е очарован от предложението.

— О, Нийки… Нийки, бейби…

Бързо спазарявам доста добра цена, възползвайки се от преимуществото си в момента и го поемам в устата си, като предварително се уверявам, че съм събрала достатъчно слюнка, която да подейства като бариера срещу всякакъв лош вкус. С това изобилие от кожа рискът е прекалено голям. Въпреки това първоначалният допир е със свеж, остър вкус, което ме подсеща за испански лукчета, но вероятно това е просто етноцентрична асоциация. Може и да съм непохватна с чекиите, но знам как се прави свирка: дори като дете винаги съм била орален, набутай-всичко-в-устата тип.

Усещам, че е на път да свърши, така че издърпвам неудовлетворения му кур от устата си и той започва да се моли и пъшка, но нямам никакво намерение да поемам спермата му. Испанецът направо полудява и тялото ми замръзва в спазъм от страх, когато ме сграбчва и аз трезво разсъждавам от порядъка на няколко секунди, че ще бъда изнасилена и се опитвам да преценя с какъв вид ответно насилие бих могла да си послужа. После разбирам, че единственото, което той прави е да се търка в мен като куче, горещият му дъх в ухото ми изрича превъзбудено нещо на испански и той се изпразва върху роклята ми.

Не беше изнасилване, но и не беше по взаимно съгласие и усещането беше унизително. Избутвам го ядосано и той се свива в леглото, напълно разкаян, сипещ извинения:

— О, Нийки, толкова съйжелявам… моляй те, прости мий… — Той се претъркулва към сакото си откъдето вади банкноти, за да е сигурен, че наистина ще му бъде простено, докато аз ставам и отивам в облицованата с огледала баня, вземам една хавлиена кърпа, намокрям е и изчиствам спермата му от себе си.

След това той е доста чаровен, разкайващ се и аз се успокоявам и допиваме виното. Започвам леко да се напивам и той ме пита, дали не може дами направи малко разсъблечени снимки със своя Полароид. Разигравам отново номера с бедната студентка и той вади още пари. Събличам си роклята и изсушавам на стенния сешоар мокрото петно, докато той подготвя апарата.

Кара ме да позирам и аз благославям, че си сложих сутиена „Уондърбра“, а той щраква няколко кадъра. Забелязвам, че на първите моментални кадри съм излязла доста сърдито и намръщено, затова се пробвам с изкуствена голяма усмивка за следващите. Притеснявам се за кокалестите си колене върху снимките и направо съм сигурна, че започвам да отглеждам малко бирено коремче. Заразена от ентусиазма му и напълно разсеялата ми се параноя, правя малко шоу, демонстрирайки гъвкавост. Голяма грешка, защото Севериано отново започва да се възбужда, скача от леглото и се опитва да ме целуне. Наистина се притеснявам, съзнавайки, че съм почти гола и следователно по-уязвима. Отдръпвайки се назад, вдигам длан, придружена с леден поглед, което очевидно охлажда страстта му.

— Извийнявай, Нийки — моли се отново той. — Аз съм свийния… Навличам отново роклята си, слагам парите в чантичката си и казвам сдържано, но любезно довиждане и излизам от стаята. Минавам по коридора и стигам асансьорите, усещайки странна смесица от унижение и просветление, които се борят за надмощие. Съзнателно насочвам мисълта си към парите и лекотата, с която съм ги изкарала, което ме кара да се чувствам по-добре. Асансьорът пристига и вътре стои младо пиколо с лоша кожа и количка пълна с багаж. Той кима отсечено и аз се качвам, забелязвайки обрива по челюстта му. Това обаче определено не е акне, защото е само от едната страна на лицето му. Осъзнавам, че сигурно се е бил някъде или е просто е тротоарна екзема след пиянска нощ. Докато се спускаме надолу той ме поглежда с извинителна усмивка и аз също пускам някакво подобие в негова посока. Вратите на асансьора се отварят и аз излизам, все още трескава и объркана. Само искам да се измъкна от хотела, да избягам от местопрестъплението.

Тръгвам да пресичам фоайето и дори виждам през стъклената врата пред себе си паважа навън, който блести от дъжда и уличните лампи. Внезапно обаче тя се отваря и вътрешностите ми се преобръщат от притеснение, когато виждам кой влиза. За мой неистов ужас това е моят преподавател, Маклимънт, който върви право срещу мен и лицето му се разтапя в усмивка от това, че ме е разпознал.

Господи.

Лицето му се набръчква като влажен вестник и погледът му се изпълва с лепкаво, мръснишко презрение.

— Мис Фулър-Смит… — Този глас, груб и режещ, но в същото време мек, раздира съзнанието ми.

О, Господи. Усещам как пулсът ми се учестява и звукът от токчетата направо ще ме оглуши. Обзета съм от маниакалното усещане, че всички във фоайето ни гледат, все едно сме сложени в рамка.

— Здравейте, аз… — опитвам се да започна, но той ми пуска съмнителен поглед, сякаш познава всичките ми тайни. Оглежда ме от горе до долу и в очите на този стопроцентово развратен лектор, се появява стоманен отблясък.

— Ела да те черпя едно питие — кима той към бара, което прозвучава по-скоро като нареждане, отколкото като молба. Просто не знам какво трябва да отговоря.

— Аз не… Аз съм…

Маклимънт бавно поклаща глава.

— Ако не дойдеш, много ще ме разочароваш, Никола — казва той, въртейки очи и аз схващам посланието. Разбира се, аз си предадох последната курсова работа, но нещо още ме кара да се подчиня. Бях отсъствала доста и той можеше да ме прецака. Ако се издъня, татко щеше да ми спре издръжката и щях да съм до тук. Правя унизителен обратен завой и възвръщайки си отчасти самообладанието, го последвам към бара, където барманът ме поглежда студено, докато Маклимънт ме пита какво искам за пиене.

Сядам с тоя дърт тъпак на бара и преди да успея да взема предимство като го питам какво прави тук, той успява да ми зададе същия въпрос първи.

— Чакам моя приятел — отвръщам, повдигайки чашата с малцово уиски към устните си. Това би избрал и Саймън и очевидно Маклимънт също го одобрява. — Но ми се обади по GSM-а и каза, че са го задържали.

— О, колко жалко — казва Маклимънт.

— А вие, какво правите насам? Идвате ли често тук? — питам. Маклимънт за миг се вцепенява, очевидно считайки, че тъй като едно съм студентка, второ жена и трето по-млада, той би трябвало да е този, който задава въпросите.

— Бях на среща на Шотландското Общество — казва помпозно той, и по пътя за вкъщи ме изненада дъжда и реших да пийна едно тук. Наблизо ли живееш? — пита той.

— Не, на Толкрос, аз… ъ-ъ… — потрепервам, защото с ъгълчето на окото си виждам Севериано, баскът, да слиза надолу към бара с някакъв друг костюмар зад него. Обръщам се в обратната посока, но пичът с костюма, не баския парламентарист, идва право към нас.

— Ангъс! — провиква се той и Маклимънт се обръща и се ухилва като на стар познат. — Коя е очарователната млада дама? — интересува се непознатият.

— Това е Мис Никола Фулър-Смит, Рори, студентка в Университета. Никола, това е Рори Макмастърс, депутат в шотландския парламент.

Стисвам ръката на този около четирийсет годишен здравеняк, тип ръгбист.

— Защо не се присъедините към нас? — пита той, сочейки моя баск, който гледа към нас с крива физиономия.

Опитвам се да възразя, но Маклимънт е грабнал питиетата ни от бара и се е насочил към близката маса. Опитвам се да пусна дискретна извинителна усмивка към баска, който ме гледа бясно, сякаш съм му устроила засада. Сядам колкото е възможно по-благопристойно и колкото го позволява роклята ми. Усещам се толкова безсилна и превърната в някакъв обект тук, много повече отколкото ако се бях чукала с непознат пред видеокамерата.

— Това е сеньор Енрико Де Силва, от баския регионален парламент в Билбао — казва Макмастърс. Ангъс Маклимънт и Никола… ъ-ъх, Фулър-Смит, нали?

— Да — усмихвам се безхарактерно и сякаш потъвам в стола. Енрико! А ми каза, че името му е Севериано! Той ме поглежда с печално съзаклятничество.

— Млада лейдий е ваша партньорка, да? — пита той Маклимънт и гласът му леко притреперва.

Маклимънт леко се изчервява, после усмивка сбръчква лицето му преди да се изсмее на глас:

— Не, не, Мис Фулър-Смит е моя студентка.

— А какво учий тя? — Енрико или Севериано, или просто баскът пита.

Усещам как нещо се надига у мен. Мамка му, и аз съм тук. Намесвам се.

— Специалността ми е кино. Но ходя на курс по шотландска култура. Много е интересно — усмихвам се в агония, мислейки си, че преди минути държах пенисът на този мъж в устата си.

Извинявам се и отивам до тоалетната, напълно съзнавайки, че очите им са фиксирани в задника ми, че говорят зад гърба ми за мен, но нямам избор, имам нужда от спокойствие, за да помисля. На път съм да звънна на Колин вкъщи, толкова съм отчаяна и объркана, но решавам, че Саймън е по-подходящ.

— Изпаднах в тъпа ситуация, Саймън. Намирам се в Роял Стюърт Хотел в Ню Таун. Можеш ли, моля те, да ми помогнеш?

Саймън изглежда доста студен, дори раздразнен, следва пауза, но накрая той казва:

— Предполагам Мо може да се справи и сама известно време. Скоро съм при теб — прокашля се той и затваря.

Скоро? Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? Ретуширам малко грима си, сресвам се и се връщам във фоайето.

Когато сядам край масата, тримата мъже ме гледат с развратно съучастие. Говорили са само за мен, знам го. Маклимънт е доста пиян. Той къдри някакво несвързано безкрайно изречение, което според мен се отнася до авторитета и връзките на Шотландия в Европейския Парламент и завършва с:

— …и точно това забравят нашите английски приятели.

— Не успях да схвана смисъла. Как да приемам тази позиция? Като националистическа или юнионистка?

— Просто най-обща — казва той и кожата около очите му се набръчква.

Аз се пресягам за чашата си със скоч.

— Странно, но винаги съм си мислела, че термина „северни брити“ се използва иронично, даже саркастично от националистите в Шотландия. Бях страшно учудена, когато разбрах, че е измислен от юнионистите, които биха искали да бъдат приемани като част от Обединеното Кралство — поглеждам към баска и депутата. — Така че това е един вид аспирационен термин, тъй като никой англичанин не би се нарекъл „южен брит“. По абсолютно същия начин както и „Власт Британия“ е написана от шотландец. Това е молба за приобщаване, която никога няма да бъде удовлетворена — клатя тъжно глава.

— Точно така — казва депутатът. — Ето защо ние смятаме…

Продължавам да гледам Маклимънт, докато обяснявам на политика.

— Но от друга страна, много е жалко, че Шотландия така и не успя да извоюва своята свобода от Общността. За толкова дълго време! Имам предвид, вижте само какво постигнаха ирландците.

Маклимънт се вбесява и започва да ми отговаря, но забелязвам Саймън, който влиза във фоайето и му махам. Той е елегантен, с небрежно спортно яке и пуловер без яка. Кожата му изглежда някак по-тъмна от преди. Да, очевидно е, че е бил на солариум.

— О, Ники, бейби… Извинявай, че закъснях, скъпа — казва той, навежда се и ме целува. — Готова ли си за купона? — пита той и чак тогава поглежда мъжете около масата. Изражението му е като на разглезен котарак, комуто са подхвърлили остатъците от вчерашната вечеря. Той набързо се здрависва с всеки от тях. Нафукан и категоричен Сик Бой напълно владее ситуацията.

— Саймън Уилямсън — рязко заявява той, после с малко по-мек тон пита: — Надявам се, че приятелката ми е била в добри ръце?

Другите поглеждат към баскът и пускат нервни, виновни усмивки. Всички те се чувстват на тръни в негово присъствие, той без всякакво усилие ги бе поставил на колене. Но аз се чувствам ужасно, страшно унизително и за първи път от толкова дълго време, още от времето, когато се наложи да направя първата си чекия, се чувствам като истинска курва. Саймън ми помага да си облека палтото и съм толкова щастлива да се разкарам оттук.

Когато влизаме в колата, усещам, че плача, но курвенското чувство ме е напуснало. Знам, че сълзите ми са неискрени, защото така искам Саймън да ме отведе в къщи, в леглото. Искам да го накарам да си мисли, че съм негова жертва и толкова го искам, искам го тази нощ. Но Саймън не е впечатлен от водопадите.

— Какво има? — пита той с равен тон, докато подкарва колата нагоре по Лотиан Роуд.

— Забърках се в една каша, която ми изкара акъла — казвам му. Саймън го обмисля, после казва отегчено:

— Случва се всекиму — но от тона му съдя, че няма предвид себе си. Спираме пред нашата кооперация, излизаме от колата и поглеждам към небето. То е ясно и цялото осеяно със звезди. Никога не бях виждала такова нещо, не и в града. Веднъж Колин ме води по източното крайбрежие, в едно бунгало до Колдингхям и цялото небе бе буквално зарито от светлинки. Саймън поглежда нагоре и казва:

— Небесата звездни над мен и законът на морала в мен.

— Кант… — казвам със смес от възхищение и вцепенение, чудейки се накъде бие с тия приказки за морала. Дали не се досеща какво съм правила? Но той просто се обръща рязко и изглежда някак обиден. Не казва нищо, но в очите му има подканящ поглед.

— Това е мой любим цитат от любимия ми философ — обяснявам. — Кант.

— О… и на мен ми е любим — казва той и лицето му се озарява в усмивка.

— Да не си учил философия? Учил ли си Кант? — питам го.

— Малко — кима той. После ми обяснява. — Традицията на шотландското образование. Минаваш ги всичките — от Смит през Хюм до евромислителите като Кант.

В тона му се прокрадва такова самодоволство, че някак ми се свива отвътре, защото ми напомня за Маклимънт. Хич не искам да мисля за него по този начин и затова се осмелявам да попитам:

— Защо не се качиш за по кафе или може да изпием чаша вино?

Саймън поглежда часовника си.

— Кафето ще ми дойде добре — казва той.

Качваме се по стълбите и аз отново си мисля за неговата намеса, надявайки се да ме попита какво е било всичко това, но той се прави, че нищо не е станало. В коридора забелязвам, че под вратата на хола се процежда светлина и сърцето ми се свива.

— Даян или Лорън. Някоя от двете е будна — обяснявам шепнешком и го вкарвам в моята стая. Той сяда на стола, но забелязва стелажа със CD-та ми, става и започва да го разглежда с непроницаема физиономия.

Отивам да направя кафе и се връщам с две големи керамични чаши. Той е седнал на леглото и се е зачел в сборника с модерна шотландска поезия, един от задължителните текстове при Маклимънт. Слагам чашите на килима и сядам до него. Той оставя книгата и ми се усмихва.

Искам да го разкъсам, но нещо твърдо като гранит в тези очи ме спира. Те сякаш гледат през мен, вътре в мен. После изведнъж се изпълват с невероятна топлина, която би била немислима само преди секунда. Блясъкът им е толкова силен, че съм като хипнотизирана, усещам как губя очертания, ставам нематериална. Единственото, което усещам вътре в себе си е гладът ми за него. После чувам как той казва нещо, някаква фраза на чужд език, преди ръцете му да прилепнат нежно от двете страни на лицето ми. Той спира за малко, неговите огромни абаносови очи ме изпиват и тогава той ме целува: по челото, после по двете бузи, всяка целувка е силна и нежна, отмерена с невероятна прецизност, изпращаща наелектризиращи импулси в неясното ми аз.

Усещам как тялото и душата ми се разделят, енергията на това отделяне трепти в унисон с радиатора на централното отопление, намиращ се точно до нас. Докато докосва гърба ми, си мисля за червени рози, как чашките им се отварят и падам назад върху леглото. Точно в този момент внезапен порив на воля ме обладава и си мисля — той ме променя, аз също трябва да го променя и ръката ми се прехвърля през врата му и го придърпвам към себе си, отваряйки устни. Целувам го толкова силно, че зъбите ни изщракват едни в други. После пак го целувам, ближа очите му, носът му, опитвам солената ивица от ноздрите до горната му устна, после пак го целувам по бузите и устата. Ръцете ми се придвижват към тялото му и започвам да издърпвам пуловера, но той не вдига ръце, за да ми помогне, а сваля роклята от раменете ми. Аз обаче не помръдвам, ноктите ми се впиват в мускулестата плът на гърба му, заклещваме се, защото и той не може да свали роклята ми. Той някак успява с умението на ловък джебчия да разкопчае сутиена ми през плата на роклята. Отдръпвайки се рязко назад, със сила издърпва едновременно и роклята и сутиена ми, и се налага да го пусна, ако не искам да скъсам презрамките. Гърдите ми са голи и всичко се забавя, докато той ги гали с внимателно страхопочитание, като дете на което са подарили малко, пухено животинче.

Още веднъж се вглежда дълбоко в очите ми и с откровен, почти тъжен и разочарован израз на лицето си казва:

— Изглежда трябва да стане сега.

После се изправя, съблича се гол до кръста, аз свалям краката си от леглото и събличам първо роклята, после бикините. Между краката ми се усеща такава пулсираща топлина, че не бих се учудила, ако пубисните ми косми горяха. Поглеждам нагоре към Саймън, който се е освободил от панталоните си и боксерките Калвин Клайн и за секунда изпитвам огромен шок, защото не виждам никакъв пенис. Просто няма пенис! Помислям си, че сигурно е скопен и това обяснява нежеланието му за секс! Та той няма кур! После разбирам, че съм се подвела, че, да, той определено има пенис и то какъв, но от мястото, откъдето го гледам не мога да видя, че курът му стърчи като заредено оръдие право срещу мен. И аз го искам! Искам го в мен сега! Не искам да го отлагам за после. После ще ти духам, после можеш да ме лижеш, да ме търкаш, да ме изучаваш по какъвто искаш начин, но, моля, нека свършим с това веднага, просто ме изчукай на секундата, защото горя! Той ме поглежда в очите и кима, кима, представяте ли си, той ми кима, сякаш е прочел всичките ми мисли. После той е върху мен и в мен, изпълвайки ме изцяло. Аз се задъхвам и се нагласям, тъй като той става още по-твърд, после преобръщам и двама ни и се превръщаме в една кривяща се, тресяща се, сформирана маса и не знам кой забавя отново нещата, за да им се наслади и тогава мощта на нашите любовни тласъци сякаш се отделя от нас като самостоятелна сила и ние се блъскаме един в друг и е като на война. За секунда имам чувството, че съм победила и него и себе си. Искам още, повече, отколкото той може да ми даде, повече, отколкото би могъл да даде който и да било. После силата набъбва вътре в мен като нещо, което е успяло да се откъсне и ме завлича и отнася със себе си. Оргазмът ми е на накъсани гневни тласъци и чак, когато започвам да идвам полека на себе си, осъзнавам, че съм крещяла като луда и се моля Лорън или Даян да не са ме чули, защото би прозвучало твърде демонстративно и нелепо театрално. Саймън приема крясъците ми като сигнал да направи онова, което трябва да направи, сграбчва ме за косата и издърпва лицето ми назад, за да ме накара да го погледна в очите и свършва толкова могъщо, че неговият оргазъм удължава моя. После притиска лицето ми до гърдите си и аз сякаш успявам да мерна сълза в окото му. Той обаче не ми позволява да се помръдна и да проверя това, хватката му е толкова здрава, а и аз съм напълно изтощена. Сред разрухата на прогизналото ми от пот легло и преди да се унеса в сън с неговата миризма и тежкия застоял аромат на секс в ноздрите си, в главата ми има само една единствена мисъл — колко е хубаво да те изчукат като хората.