Ървин Уелш
Порно (72)

72. „…вълните се плискат…“

Летим бизнес класа с Бритиш Еъруейз до Лазурния бряг, Cote d’azur, с директен полет от Глазгоу. Когато наближаваме летището в Ница, небето е кристално ясно, а вълните на Средиземно море се плискат в златния пясък. Надписите за затягане на коланите вече светят, но Саймън за четвърти път отива до тоалетната и се връща, както се казва, преизпълнен с вълнение и интрига.

— Това е, Ники. Това е! Искаш да видиш как се отиграват високи топки, как се вкарва от вол е и се прави бизнес?

— Не точно… — казвам, вдигайки поглед от Elle и наблюдавам ноздрите му, които се свиват и разширяват. Забелязвам, че по косъмчетата на носа му са се полепили точици от белия прах.

— Копелетата няма и да усетят откъде им е дошло. Не са и мечтали за такава сделка — подсмърча той и трие нос. После ме поглежда с почти болезнен поглед и нежно ме целува по бузата.

— Ти си истинско произведение на изкуството, скъпа — казва преди хамелеонските му очи да се завъртят и да забележат млада жена с дълги къдрици, очила, вдигнати върху косата й и облечена със сако на Прада.

— Погледни това — казва той гръмогласно и сочи, — цялото това усилие провалено от едно студено къдрене. Бас държа, че е от пресата. Трябва да уволни фризьора си… Не, направо трябва да застреля некадърното копеле! — цепи се той, долната му челюст предизвикателно се издава напред, няколко души цъкат възмутено и отвръщат погледи.

Усмихвам се мило, с пълното съзнание, че е безсмислено да му казвам да снижи гласа си. Той продължава да плещи на високи обороти за живота си.

— Бегби хвърли халбата си и сцепи главата на една в пъба… Преди стрелях по разни тъпаци с въздушна пушка… Като дете Рентън беше жесток към животните, има нещо в него… човек би очаквал да стане сериен убиец… Мърфи ми открадна фигурките с футболисти на Ковънтри Сити… целия тим… Открих го у тях и какво мислиш, оказа се, че току-що си го бил купил, точно, когато моят изчезна… родителите ми не бяха богати… това беше голям подарък… майка ми, почтена жена, почти светица, пита — „Къде е хубавия нов тим от фигурки, който ти купихме, сине?“… Какво да й кажа? „В дома на един клошар, мамо. Сигурно се търкалят по стария гнусен линолеум в апартамента на крадливия помияр, стъпкани от небрежни, пияни изроди, които се препъват из стаите и търсят кое дете да изнасилят…“ Как бих могъл да кажа такова нещо на майка си? Тоя апартамент на Мърфи, каква помийна яма само…

Чувствам огромно облекчение когато слизаме от самолета. Вземаме чантите си и Саймън се запътва право към таксиметровата стоянка.

— Няма ли да изчакаме другите да кацнат с Изи Джет? — интересувам се.

— Не мисля, някак си… — казва той отегчено. — Виж, Ники, значи, ъ-ъх, Карлтън беше пълен и затова им резервирах стаи в Бевърли. И той е в центъра.

— По-евтин ли е?

— Може да се каже, предполагам — ухилва се той. — Нашият апартамент е четиристотин лири на нощ, а техните резервации са двайсет и осем лири на нощувка.

Поклащам глава с престорено отвращение, надявайки се да не забележи фалша ми.

— Но аз се нуждая от представителен апартамент заради бизнеса… — протестира той. — Вреди на имиджа да те виждат в някаква миша дупка… Не, че Бевърли е миша дупка, разбира се.

— Бас държа, че е — казвам. — Това е чиста дискриминация, Саймън. Ние сме един отбор.

— Тези хора идват от места като Лохенд и Уестър Хейлз, забрави ли? Това е див лукс за тях! Аз просто се грижа за тях, Ники, на по-шикозно място биха се чувствали като риба на сухо, Ники! Честно, кажи ми, как си представяш Къртис в Карлтън? А Мел? С нейните татуировки? Не, не бих искал да поставям нито тях, нито себе си в неловка ситуация — надува се той с вирната нагоре глава и очила, докато бутаме количката си с багажа към стоянката.

— Такъв си сноб, Саймън — информирам го и се кискам високо.

— Глупости! Аз съм от Лийт, как бих могъл да бъда сноб? Ако трябва да се определя, то аз съм социалист. Просто играя политиката на бизнес света, това е — отсича той и повтаря: — Само да смее да ме извози копелето Рентън… Би било жалко за стаята… Но аз съм предвидлив и отказах резервацията му в Карлтън и го преместих в Бевърли с останалите… Копелето не заслужава повече…

— Марк е о’кей. Излиза с Даян, а тя е сладурана.

— Няма съмнение, копелето може да вдъхва доверие, когато реши. Но ти не го познаваш колкото мен. Не забравяй, че сме израснали заедно. Знам му и кътните зъби. Той е боклук. Всички сме.

— О, такова ниско самочувствие, Саймън! Никога не бих си го помислила!

Той върти глава като куче, което излиза от морето.

— Имам предвид в положителния смисъл — казва той. — Но аз познавам природата му. Ако наистина Даян ти е приятелка, бих я посъветвал да си пази портмонето!

Вземаме такси до Карлтън и пътуваме по натоварената крайбрежна улица.

— Щях да се спра на хотел Дю Кап — обяснява Саймън, — но той е твърде далеч от центъра на събитието, което означава постоянно ползване на таксита. Този е точно на Ла Кроазет — информира ме и смъмря апатичния латино шофьор на впечатляващ френски. — Vite! Je suis tres presse! Est-ce qu’il y a un itineraire de degagement?

Най-сетне пристигаме и слизаме от таксито. Двама портиери моментално сграбчват куфарите ни.

— Monsieur, Mademoiselle ще се регистрират в хотела?

— Oui, merci — отвръщам и тръгвам след тях, но Саймън продължава да стои отвън, съзерцавайки морето и тълпата, която се ниже по Кроазет. После се обръща към разкошната бяла блестяща фасада в стил Едуард VII.

— Саймън, добре ли си?

Той сваля очилата си Рей Бан и ги слага в горния външен джоб на жълтото си ленено сако.

— Само ме остави да се насладя на момента — подсмърча той, стискайки ръката ми и забелязвам как в очите му напират сълзи.

Влизаме във фоайето на хотела, което излъчва ослепителен разкош и се доминира от черни и златни колони. На очи се набиват три нюанса мрамор — сив, оранжев и бял, всички те обрамчени с щедри златни отливки във вид на листенца. Кристалните полилеи, величествено провиснали на огромни месингови вериги, мраморния под, белите стени и арките, всичко направо крещи за богатство и класа.

Горе в стаята, килимът е толкова дебел, че чувството е като да вървиш през меласа. Леглото е колосално и има телевизия с петдесет канала. Огромната баня е натъпкана с всякакви тоалетни принадлежности, има и бутилка Rose de Provence в кофа с лед, която Саймън отваря, налива две чаши и ги отнася на балкона с изглед към морето. Гледам надолу и забелязвам, че минувачите са силно впечатлени от хотела. Те вървят по крайбрежната улица и ни зяпат. Саймън, отново с очила, помахва небрежно на някакви туристи, а те се смушкват помежду си и започват да ни щракат с фотоапаратите си! Само се чудя, за кои ли ни мислят!

Разпускаме на балкона, на пъпа на света, изпълнени с доволство пием розе и жегата, съчетана с неволите ми в самолета плюс виното у Гавин предишната вечер започват да ме карат на сън.

Но ние сме тук. Аз съм тук. Аз съм актриса, звезда, тук, в Кан.

— Чудя се, кой ли още е отседнал в хотела? Том Круз? Леонардо Дикаприо? Брад Пит? Може и да е в съседната стая!

Саймън вдига рамене и отваря капачето на GSM-а си.

— Който и да е. Всички ще трябва да се съобразяват с нашите планове — казва небрежно той и набира номер. — Мел! Пристигнали сте… Отлично! Къртис добре ли се държи? Добре… Забавлявайте се и ще се видим в седем. След премиерата ще има парти и ще взема покани… Да не се напивате много… Да… Добре… Идете на плажа или гледайте малко телевизия… Ще се срещнем във вашето фоайе в седем… Добре — завършва той и изключва мобилния. — Черна неблагодарност! — изпъшква Саймън и имитира Мел. — Аз и Къртис нямаме пари, Саймън! Как се пазарува без пари, Саймън?

Започва съвсем да ми отмалява.

— Саймън, ще положа глава за час — казвам му и потеглям към стаята.

— Добре — отвръща той и ме последва.

Саймън пуска порно филм от листата, която се появява на екрана с каналите за възрастни. Избира един, който се казва: Rear Entry: In Trough The Out Door^[1].

— Това е жестоко! Никога не съм и подозирал, че онзи албум на Лед Цепелин е препратка към анален секс! Напълно потвърждава чувството ми, че Пейдж пада малко пророк, като Кроули, сещаш се и тям подобни дивотии.

— Защо гледаме това… — питам сънливо.

— Едно, за сексуален стимул и две — да нагледаме конкуренцията. Погледни това!

Жена лежи по гръб и някакъв тип я чука. Камерата се отдалечава и се вижда, че той намества краката й високо върху рамената си. Намекът е, че той я избутва, за да й го вкара анално, но при този ъгъл е невъзможно да се разбере дали наистина го прави. Забелязвам, че жената има огромни синини по китките, които дори отчасти са пожълтели. Това не е толкова смущаващо, колкото долнопробно и изгубвам и малкото интерес, който имам към филма. Истината е, че всъщност не си падам да гледам как други се чукат, скучно ми е. Матракът е страшно удобен, хотелския халат също и постепенно се унасям…

Събуждам се и чувствам хлад, халатът ми е отворен, коланът развързан и над мен виждам надвесен Сик Бой, който усърдно мастурбира. Рязко се загръщам.

— Мамка му… Всичко развали — разочаровано простенва той.

— Какво… Мастурбираш върху мен!

— Е, и?

Повдигам се притеснено.

— Защо просто не кажеш да си сложа синьо червило и да се престоря на умряла?

— О, не — казва той. — Не става дума за некрофилия. Далеч по-невинно е. Просто отдавам почит! Никога ли не си чувала за Спящата красавица, по дяволите?

— Не искаш да се любим, а предпочиташ да мастурбираш и да гледаш долнопробно порно! Що за шибана почит е това, Саймън?

— Ти не разбираш… — мърмори той, смърка, носът му тече като чешма. — Имам нужда от малко… малко шибана перспектива!

— Имаш нужда от по-малко шибана кока! — извиквам, но някак вяло, защото наистина имам нужда от сън.

И докато се опитвам да заспя, чувам как той продължава да опява:

— Ей… Ти пушиш твърде много трева и говориш глупости, но аз и затова те обичам. Недей да се променяш. Тревата е велика дрога за гаджета, трева и екстази. Толкова се радвам, че не си на кока. Това е мъжка дрога, на жените не им понася. Знам какво ще кажеш, че съм сексист. Но, не, това е наблюдение, признаващо различията между мъжете и жените, което всъщност означава приемане на женската автономност, което пък е чисто феминистко отношение. Така че, аплодисменти, бейби, аплодисменти… — казва той и излиза от стаята.

Когато чувам вратата да се трясва, само си помислям — слава богу и амин!