Ървин Уелш
Порно (50)

50. „… печена риба в касерол…“

Тоя Марк е странна птица. Чудя се, дали не го притеснихме с това показно на цици пред клетия Тери. Чакахме го пред кенефите, но той изчезна и не дойде да пием, дори не каза едно „довиждане“.

— Може пък да се е насрал — засмя се Мел, — и да е отишъл да се преоблече до вкъщи!

После ударихме по няколко, върнах се у нас да чакам моя нещастник от Глазгоу да звънне и започнах да готвя риба в касерол, докато си дърдоря с Даян. Тя беше интервюирала за дипломната си работа момичетата от сауната — Джейн, Фрида и Натали.

Даян е доволна как се развиват нещата.

— Наистина съм ти задължена, че ме свърза с тези момичета, Ники. Вече съм събрала достатъчно за статистически валидна група, което пък придава някаква научна достоверност на тестовете ми.

Тя е умно момиче и я бива да бачка яко. Понякога й завиждам.

— Ти ще завладееш света, скъпа — казвам й. Отивам в кухнята, пълня съд с вода и пускам касетата на Поли Харви. Започвам да поливам цветята, някои от които изглеждат доста запуснати.

Чувам звъненето на GSM-а си в хола и извиквам на Даян да го вдигне. Тя мълчи известно време преди да каже:

— Съжалявам. Мисля, че грешите. Аз се казвам Даян, Ники ми е съквартирантка.

Тя ми донася телефона и чувам гласа на Алън. Явно такава треска го тресе, че не може да отличи английски от единбургски акцент. Представям си го как бачка в тъпата си банка и чака да се пенсионира със златен часовник за безупречна служба.

— Ники… Искам да те видя пак… Трябва да поговорим — мяучи той докато отивам към стаята си с телефона. Клетият Алън!

Тия задници винаги имат нужда да говорят.

— Ники? — умоляващо и с болка въздиша той.

— Алън — отвръщам, за да покажа, че го слушам, но не за дълго, ако смята да ми губи времето.

— Мислех… — казва той напрегнато.

— За мен? За нас?

— Да, разбира се. За това, което каза…

Не си спомням какво съм говорила. Какви тъпи екстравагантни обещания съм му давала. Искам онова, с което той разполага и то веднага.

— Виж, с какво бельо си? Боксерки или слипове?

— Какво искаш да кажеш? — изскимтява той. — Що за въпрос? На работа съм!

— Не носиш ли гащи, когато ходиш на работа?

— Да, но…

— Искаш ли да знаеш, с какво съм облечена?

Следва пауза.

— Какво-о-о…

Направо чувствам горещия му дъх в ухото си, клетия нещастник. Мъжете са такива… кучета. Точно това е думата. Наричат ни кучки, но отлично знаят, че това е проекция на собствената им същност: преглъщащи жадно, раздразнителни, лишени от всякакво достойнство животни, които се движат на глутици. Нищо чудно, че кучето е най-добрият приятел на човека.

— Не някое скъпо секси бельо, а избледнели протрити бикини с дупки по тях и разръфан ластик. Причината е, че съм студентка и нямам пари. Нямам пари, защото не искаш да ми дадеш една най-обикновена разпечатка с имена и банкови сметки. Аз не притежавам pin-кодовете им и не мога да измъкна нито лира от сметките. Просто искам да шитна списъка на тази маркетингова компания. Ще ми платят по петдесет пенса на име. Това прави петстотин лири на хиляда имена.

— В нашия клон имаме повече от три хиляди клиента…

— Скъпи, това прави хиляда и петстотин лири, което значи, че ще си върна всички дългове. Значи също, че съм склонна и щедро да възнаградя този, който ми помогне.

— Но ако ме хванат… — въздъхва тежко той. Постоянната агония, в която живее Алън опровергава схващането, че невежеството е блаженство.

— Няма да те хванат, скъпи — казвам му. — Ти си твърде умен.

— Ще се срещнем утре в шест. Ще нося списъка.

— Ти си ангел! Трябва да бягам, че съм сложила ядене във фурната. До утре, миличък!

Затварям мобилния и тръгвам през хола към кухнята. Даян ме поглежда над купчината от книги, която е струпала на масата.

— Проблеми с мъжете?

— Мъжете не са проблем, клетниците — казвам високопарно. — Абсолютно никакъв проблем. — Правя движение напред с таза и се хващам между краката. — Силата на вагината!

— Да-а — Даян почуква с химикалка по зъбите си. — Точно това е най-тъжното, което открих при моите изследвания. Всички тези момичета, с които говорих, те притежават цялата тази сила, силата на циците си, задниците си, вагините си, но я продават твърде евтино. На практика я дават за нищо. Това е направо трагедия, момиче — казва тя, сякаш ме предупреждава.

Домашният телефон звъни, но изчаквам да се включи секретаря и да чуя чий е гласа. В началото изобщо не мога да позная.

— Здрасти, Ники, взех телефона ти от Раб. Искам да се извиня за вчерашното си изчезване. Получи се малко неловка ситуация.

Сещам се, че е Марк Рентън и вдигам.

— О, Марк, не се безпокой за това, миличък — сдържам се да не се изкикотя, а Даян ме поглежда въпросително. — Сами се досетихме за това. Нали спомена къри? Кажи какво правиш?

— В момента ли? Нищо. Приятелят, у когото съм отседнал излезе с гаджето си и седя и зяпам телевизия.

— Значи си съвсем сам и скучаеш?

— Да. А ти какво правиш? Искаш ли да пийнем нещо?

Не съм сигурна, че искам, не съм сигурна и че си падам по Марк.

— Не, не съм в настроение да ходя по пъбове, но можеш да отскочиш насам за по чаша вино и джойнт, ако искаш — казвам му. Не, той не е мой тип, но знае много за Саймън, който пък определено е мой тип.

И така Марк пристига час по-късно и аз съм изненадана, макар и не шокирана, когато разбирам, че двамата с Даян се познават от отдавна. Единбург си е такъв — най-голямото село в Шотландия. Сядаме, пушим и си лафим известно време, като през цялото време се опитвам да насоча разговора към Саймън, но Даян и Марк са твърде погълнати един от друг. Чувствам се напълно излишна. Накрая той предлага да идем в Бенетс или Ай Би.

— Супер, става — казва Даян. Странно, тя никога не зарязва работата си така, а тази вечер смяташе да се потопи отново в дипломната си работа.

— О, не ми се излиза — казвам им. — Струва ми се, че щеше да бачкаш цяла нощ. Поне така каза, Даян — смея се.

— Не е спешно — усмихва се Даян, стискайки зъби. Докато Марк отива до кенефа, аз правя физиономия.

— Какво? — пита тя с лека усмивка.

Сключвам ръце в прегръдка около раменете си. Тя ми хвърля отегчен поглед, но около устните й играе притеснена усмивка. Той се връща и те излизат.