Ървин Уелш
Порно (12)

12. Царе и хуни^[1]

Групата сега е супата, човече. Основната социална храна, която старото момче Мърфи получава. В къщи, излегнат до Али, която се дърпа и свива, щом я докосна, ужасно е, човече, просто страшно кофти. Сигурно си го връща, за всички онези пъти, когато съм лежал проснат като труп до нея, твърде друсан, за да правим любов, забил поглед в тавана, или свит в ембрионална поза, подгизнал от пот, когато кошмарът на абстиненцията те удря. Напоследък аз лежа като дъска за сърф в леглото, напрегнат, в главата ми се щурат мисли и не мога да заспя, докато тя не заведе децата на училище.

През изминалите седмици двамата водим различен живот, човече. Кога се започна ли? Май беше на партито на Мони. Шантава работа. Винаги се започва с малък сеанс, така да се каже, после прераства в седмица, после разбираш, че животите ви вървят на едно място с години, но в различни вселени. Така ми остава само групата, човече, правя това усилие за Али и малкия човек, разбираш, нали?

След кафето Ейврил пак ни събира. Всъщност стаята никак не ме кефи, стара класна стая с онези гадни столове, дето ги използват в бюрата за безработни, с адски твърди седалки. На тях е абсурд да се задържиш, ако си друсан или нещо болен. Ейв застава до бялата дъска, която се крепи на три алуминиеви крака и написва със син маркер:

МЕЧТИ

После обяснява, че мечтите са важно нещо, но твърде бързо се отказваме от тях. Като се замисли човек, така си е. Тия, космическите мечти, да станем астронавти и да кацнем първи на Марс, които ги плещехме с Рентс като дребосъци, никога не съм ги вземал на сериозно. Вътрешният космос, човече, това е по-добрата сделка, пък и изисква по-малко подготовка.

Да-а, Рентс. Голяма работа. Дето ми даде моя дял. Ейврил казва, че трябва да сме готови да се отдадем на мечтите си, а Джоуи Парки веднага пуска нещо от сорта на:

— Да бе, и да живеем като отшелници, сигурно. Ебати! — Той се извръща към мен. — Да се отдадем на мечтите си, а, Спъд?

Джоуи се изсмива, а оная Моника, тази дето си гризе кокалчетата на ръцете, започва да ги гризе още по-усърдно.

Тогава Ейв пита кой каква работа би си избрал, в идеалния свят, така де се каже, ако можехме да правим каквото си поискаме. Кофтито е, че съм малко друсан. Обикновено не го правя, когато ще се събираме групата, но вчера у нас бях направо изумял, приятел, страшен шок беше, и не можех да спра да мисля за това. Имах нужда малко да се освестя. Едно боцване. От уважение смесих кафявия прах с малко кока, направих една спийдбомба, значи, така че да мога да приказвам, да вземам участие, заради групата, значи. И ето, сега всички си мълчат, включвам се и казвам, че бих станал агент.

— Имаш предвид агент на футболисти, така ли? Те са много добре платени — казва Ейврил. Джоуи Парки клати глава.

— Паразити! Пълнят си гушите на чужд гръб!

— Не, не, не — обяснявам. — Имах предвид агент на ония руси мацки по телевизията като Улрика Джонсън, Зоуи Бол, Денис Ван Аутен, Гейл Портър и така нататък. После малко се замислям и добавям — Но обикновено копелета като Сик Бой, ъ-ъ, един стар приятел, успяват да се вредят първи за подобно нещо. На тоя тип пичове дават само такава работа, значи, не че искам да кажа нещо лошо за него.

Сик Бой. Ебати котака.

Ейврил ме изслушва, значи, търпеливо, така да се каже, но ясно се вижда, че не е особено впечатлена. Парки пък заявява, че иска да бъде Цар над дрогата. Всички му се нахвърлят, на мен обаче ми се струва нередно да говорят и да го плюят така. Затова скачам в негова защита.

— Не е вярно, идеята е направо жестока, защото качеството на стоката по улиците е станало пълен боклук. Време е правителството да направи нещо по въпроса, а не само да хвърля хората по затворите! Поне така мисли moi, mon petite chats, само едно мнение, значи!

Един пич на име Алфи пуска тъпа усмивка и се обръща към мен. Виждам, че Парки също се смее и клати глава.

— Не, бе, Спъд, човече, пак не си в час. Иска да каже, че ще спира другите да не взимат дрога.

Това ме кара да се замисля и ми става жал за пича, защото ето още един човек останал без работа. Искам да кажа, много добре знам колко е трудно самият аз да спра дрогата, та камоли да спра другите. Каква неблагодарна задача за клетника. Само не мога да разбера как ще дадат тая работа на някакъв руснак, щом ще е цар, значи.

И така разговорът върви и се точи по темата. Шантавото е, че в групата толкова много говорим за дрога. Понякога като си чист, направо ти се приисква, някак насочва мисълта ти натам, нали чаткащ? Но тая история с руския цар, ме подсеща за Достоевски и застраховката ми. Направихме я, когато се роди дребния и аз бачках по блоковете, правихме скелета, значи. Като направихме скелетата направо ни изритаха, човече. След това стана работата с онзи апартамент, дето го тараших и ме набутаха на топло в Пърт, а там няма да го забравя приятелчето, дето ми даде книгата на онова копеленце, руснака, де. Престъпление и наказание. Все я мотаеха наоколо тая книга, ама аз въобще не я и поглеждах, така де, не съм голям читател, така да се каже. Тази обаче ми хареса и ме накара да се замисля за собствените си работи.

Та, в книгата, един пич убива онази дърта лихварка, която всички мразят. Така. Ако убиех себе си, това си е чисто самоубийство и никой не дава пари за това. Но ако ме убиеха, убийство, значи, от някое трето лице? Точно така. Целият номер със застраховката трябва да стане някак. Заради Али и дребното човече. Това би било стъпка напред. Аз съм непоправим, човече, така че като се замислиш, напълно логично е да напусна играта. Обичам ги до смърт, тези мои котенца, но нека не се заблуждаваме, човече, аз съм един голям пасив. Не мога да изкарвам пари, не мога да остана чист, не мога да спра да им причинявам мъка. Просто бавно убивам това гадже, както е тръгнало и тя скоро ще се върне към дрогата, а малкият Анди ще го вземат в дом. Няма да я бъде тая, човече, по никакъв начин. Така че остава едно — застраховката. Отрязвам всичко. Напускам купона и оставям Али и Анди осигурени. Нещо като в онази телевизионна игра, Семейно богатство, дето ги питат какво ще предпочетат. Да кажем, 20 000 лири изплатена застраховка или безработен закоравял наркоман без квалификация и без пукната пара. Не е голяма дилема, ако имаш грам акъл в главата. Така че, време е да си вървя, но нещата трябва да се изпипат добре.

Онзи адски шок, който споменах, ме тресна вчера, докато ровех из квартирата и в портмонето й за пари, а вместо това по погрешка намерих дневника й. Просто не се сдържах, човече; исках само да надникна. Знам, че е адски грозно, направо си е престъпление, но нали не бях говорил с нея от сума си време, просто исках да разбера какво си мисли, значи. Голяма грешка, приятел, неведението ми било истинско блаженство, но де да знам. Та, така ме разтърси, човече, това, което бе писала, сякаш говори на малкия Анди.

Не знам къде е татко ти, моето момче. Отново ни разочарова, дребосъче, и аз пак съм тази, която трябва да бъде силна. Татко ти може да се дъни, но аз не. Просто, защото някой трябва да бъде силен и аз съм малко по-добре в това отношение, отколкото твоя слаб, глупав татко. Иска ми се да беше някой истински мръсник, защото така щеше да е по-лесно. Сега е дяволски трудно, защото той е най-добрият човек, когото можеш да срещнеш. И не вярвай на никого, ако ти каже обратното. Но не мога да бъда едновременно твоя майка и негова майка. Не мога, защото не съм достатъчно силна. Ако бях, щях да го направя, нищо, че щеше да ме мрази. И въпреки това, щях да го направя. Но не съм и трябва да сложа теб на първо място. Просто защото си още толкова малък.

Направо ме помете, човече. Прочетох го веднъж, два пъти и трябва да призная пророних една-две сълзи, не само за мен, а и за авторката, така да се каже. Цялата тази любов, която отива там, където не трябва. Спомням си, че като млад бях побъркан, не направо луд, луд по тази жена, но мислех си, не е в твоята категория, Спъд, забрави. Такова гадже от Висшата Шотландска Лига няма да се хване с изпаднал играч от Източна Дивизия. Но пред Купата на Дрогата всички са равни, а също трябва да вземем предвид и късмета на жребия. Така, веднъж си тръгвахме заедно от едно друсане, напълно мотани, когато просто се случи. Мисля си, какво са направили с нея тия осем години, през които бяхме заедно. Не, просто трябва да я пусна да си върви, да изляза от играта, и да й осигуря добра отплата.

Трябва да го направя, човече и това е.

След групата, се завличам по Уок, опитвайки се да вляза в ритъм, преди да ме втресе и да започне познатата агония и потене. Опитвам се да си отвлека вниманието като мисля за блондинки и книги, онова интелигентно блонди, с дълбокия глас, дето се пред полага, че е кефа на интелигента. С нея можеш и да обсъдиш малко по-дръзки романи, няма проблем. Като стана дума, тъкмо отсреща има отворена малка книжарничка и тръгвам да пресичам, за да хвърля един поглед. Кофтито е, че времето ми тече някак по-бавно и един бързак за малко не ме отнася с колата си и отминава надувайки клаксона надолу по улицата. Страшно се стряскам, като ме обърсва с бронята, така да се каже, скелетът ми изскача от кожата, тропва една бърза жига и пак се връща в тялото ми.

Нищо ми няма, нищо ми няма. Добре съм. Влизам и усещам онзи застоял мирис, дето го има в старите книжарници, но тук гледам и всякакви нови неща, значи. Някакъв стар дебел котак със сребърна коса и очила не изпуска от поглед клиента Спъд Мърфи, който се ровичка наоколо. Успявам да изкопая едно книжле за историята на Лийт. Вътре все стари неща, значи, но да не забравяме, историята си е история и сигурно така трябва да си бъде! Гледам главата за съвременен Лийт, и там ги има всички ония работи за HMS Royal Yacht Britania^[2] и тъй нататък, но няма и дума за YLT. Някой трябва да напише истинската история на старото легендарно пристанище, да поговори с хората, онези старите кокали, дето са се блъскали по доковете, дето са запивали по кръчмите, дето са движили с бандите, тедитата, YLT, CCS, оттогава, та чак до сега, до малките копелета с пръстените, хип-хоп рапърчетата като моето малко приятелче Къртис, дето заеква.

Оставям книгата, излизам отново на улицата и потеглям из прекрасен Единбург, значи. На ъгъла отсреща, до банкомата виждам позната фигура. Да, определено. Братчеда Доуд, един пич от Глазги, така де, Глазгоу. Без да се колебая и секунда пресичам, но този път внимавам за движението.

— Доуд…

— Здрасти, Спъд — казва той, очите му проблясват някак неодобрително, но после изведнъж се проясняват. — Сигурно ще искаш бира, а?

Просто ей така го каза, човече, направо не мога да повярвам!

Без да съм го питал, просто ей така! Бог да благослови тия глазгоузки хуни от стадионите! Голям човек, този Доуд, значи! Малко набит, якичък тип с посивяла коса, който постоянно плещи колко е велик Глазги, но, ами, очевидно обаче копелето не живее там, а тук.

— Ами, не знам, Доуд. Не знам кога ще мога да се реванширам, човече…

— Ей! Май забравяш с кого говориш, момче! — сочи Доуд себе си, пресичаме и право в Старата Солница.

— Тъкмо си смених пин-кода. Моята банка предлага тази услуга — обяснява се Доуд. — Личен код, нещо лично, което да запомниш по-лесно. Бас ловя, че в твоята банка няма такова нещо — разправя той, целият самото доволство.

Някак се замислям над това.

— Никога не съм си тровил живота с банки, човече. Като правех скелета едно време, ме караха да си открия сметка. А аз им разправям, не става, пичове, аз не съм банков тип, значи, дайте кеш, а те — сори, викат, чисто нова модерна работа, няма как, разбираш ли?

Доуд кима и тръгва да говори, но аз го изпреварвам, защото тия от Глазги, човече, ако да са куул, веднъж минат ли на вълна „как върви далаверата, копеле, как е живота, пич“, тия могат да играят за Шотландия в националния тим по неспирно говорене. Ако се направи ток-тим на нацията поне осем-девет от единадесетте играчи ще са от Глазги, можеш да ми вярваш. Та казвам:

— Пуснаха ме и в банката за кратко. За кратко казвам, защото като спря сухото, умря и сметката. Към Ийст Фиф ми беше сметката, то си беше всъщност Лемън карта, ама й викам Ийст, защото за обикновените хора, значи, нали ме разбираш…

— И ти не си знаеш силата, Спъд — усмихва се Братчеда Доуд, слагайки ръка на рамото ми. — Interdum slultusbone loquitur, приятел!

Доуд е доста умно копеле за глазгоуец, значи. Знае сума си латински и така нататък.

— Съвсем вярно, Братчед… ъ-ъ, ама какво би трябвало да означава?

— Означава, че плямпаш много глупости, това значи, Спъд — казва той.

Адски е гот да чуеш нещо такова, чувстваш се някак си добре дошъл, сред свои хора и старото его леко измърква. А и двайсетте лири, които ми пъха в лапата щедрия Братчед, също са подобаващо оценени. Със сигурност.