Ървин Уелш
Порно (19)

19. ПРИЯТЕЛИ

Сик Бой постоянно подсмърча, човката на това копеле направо шурти, повече от моята шурти, значи. Като ручейче е, човече, криволичи, криволичи и стига до горната му устна. Мине не мине и издърпа кърпичка от пакетчето Клийнекс, но това не помага, не помага значи, защото носът на котака продължава да тече като ручейче. И какво още правят ручейчетата? Ромолят и бълбукат, човече, направо те засипват с гърголене. Това прави и той в момента, не спира да дудне, което мен не ме притеснява, обикновено хич не ми пречи, но сега се спичам, защото Али слуша всичките тия простотии. Направо попива всяка дума, човече. Идеята да дойдем в Порт Съншайн и да го видим не беше моя, беше си чисто нейна, на сто процента. Може би беше глупаво от моя страна да идвам насам оня ден и може би бях прекалено несправедлив към котака, но нервите ми бяха пред скъсване, а и преди и той достатъчно дълго е бил на тоя хал, че да прояви малко съчувствие. Но не, копелето се интересува само от себе си. Толкова е фрашкан със самочувствие, че се чудя как остава място за коката, дето я дърпа. Сега не спира да мели за някакви филми, за индустрията и подобни простотии. Лошото е, че тя му се връзва и още по-лошото е, че надушвам как се връща миналото…

Ревнив… Безполезен… И двете, човече, и двете.

А Сик Бой не се е променил много, човече. Не, не, не е, котакът със сигурност си е същия, защото не спира да плещи на любилата си тема — себе си, себе си и своите големи кроежи и планове.

Оставя ни малко на мира чак, когато барът се напълва и клетата стара женица, която се пробва да се справи сама, започва да го вика. Той два пъти подред се прави, че не я чува, но накрая става и се включва да помага с крайно нежелание зад бара.

— Чудесно е, че се видяхме със Саймън отново — казва Алисън и се разприказва за старата тайфа, за Кели, за Марк и Томи, клетия Томи, човече.

— Да, Али, Томи наистина ми липсва — казвам и страшно ми се приисква да поговоря за Томи, защото понякога сякаш е напълно забравен, а не е правилно така, не е хубаво. Като започна да говоря за него, често другите се цупят, все едно съм някакъв гробовен тип, но не, няма такова нещо, аз просто искам да си спомням за него, това е, нали разбираш?

Али ходи на фризьор днес и си подстрига косата, но остави бретона си дълъг. Честно казано, повече я харесвах преди, но си затраях. Подобна забележка може да преобърне лодката, ако ти се клати положението с някое гадже, гаранция.

— Да — казва тя и пали фас, — Томи беше чудесно момче. — После се обръща към мен и изпуска дима, а от очите на моето момиче лъха студ. — Но хероинът го довърши.

Оставам като треснат, човече, не мога да произнеса даже Шотландска Футболна Асоциация, човече. Трябваше да й кажа, че Томи не беше толкова затънал, а просто извади лош късмет, защото другите се боцкахме много повече, но не й го казвам, защото Сик Бой пристига с още пиене и си е все същия Сик Бой. Сик Бой отвсякъде.

В главата ми се въртят като развален грамофон: ЛОНДОН… ФИЛМИ… ИНДУСТРИЯТА… ЗАБАВЛЕНИЯ… БИЗНЕС ВЪЗМОЖНОСТИ…

Не удържам, човече, седя яко друсан, слушам тия простотии и някаква злобица започва да ме яде и питам:

— Значи, в Лондон не си работил за себе си, така да се каже?

Сик Бой се изпъва като бастун, гръбнакът му сякаш се вдървява от коката и той ме изглежда сякаш току-що съм казал, че италианската му майка духа на ченгета. О, да, в очите на котака има истинска омраза, но той не казва нищо, само студено се вторачва в мен, значи.

Това ме изнервя и някак имам нужда да кажа нещо отново:

— Не, човече, исках да кажа, само си мислех, че като си тука, така да се каже…

Лицето му някак се стяга. Сик Бой и аз: преди се навивахме един друг, но тогава си бяхме близки. Сега само си лазим по нервите.

— Да сме наясно, Спъ… Даниел. Върнах се заради бизнес перспективите: да правя филми, да движа този бар… Това — той прави широк пренебрежителен жест, — това е само началото.

— Не бих казал, че правенето на домашно порно и една огрухана кръчма в Лийт, са кой знае какви бизнес перспективи.

— Само не започвай — клати той глава. — Ти си шибан неудачник, приятелю. Само се виж! — Той се обръща към Али. — Погледни го! Съжалявам, Али, но не мога да не го кажа.

Али го поглежда, ама така ужасно мрачно, значи.

— Саймън, смятах, че сме приятели.

И копелето веднага прави това, което винаги е правил най-добре. Измества вината, оправдава се и в същото време прецаква другите.

— Виж, Али, върнах се тук и отвсякъде ме залива негативна енергия от неудачници. Просто не мога да работя така. Каквото и да кажа веднага ме поливат със студена вода. Приятели? Нали така наречените приятели трябва да те окуражават? — ехидно се подсмива той. После ме сочи обвиняващо. — Каза ли ти той, че беше тук оня ден? Първата ни среща от години?

Али, така да се каже, клати глава и ме пронизва с очи.

— Щях да ти… — опитвам се да обясня, но Сик Бой ме изпреварва.

— И какво ми се сервира? Няма „здрасти, Саймън, как си, от толкова време не сме се виждали“ — казва й копелето и разиграва жестоко обиден. — Не, не и от него. Влиза и веднага се пробва да ме цеди, няма и едно добър ден за начало!

Алисън отмята бретона си и ме поглежда.

— Вярно ли е, Дани?

И както в онези кошмарни моменти, когато си друсан и ти е кофти, виждаш как нещата се случват, още преди да са се случили. Точно така стана и сега, човече. Сякаш виждам себе си, как ставам с резки, отсечени движения, целият треперя като в старите черно-бели филми с лош монтаж и неестествена скорост. Виждам как устата ми се отваря и го соча с пръст, преди всичко наистина да се случи. И тогава, да, скачам и соча тоя гадняр и му казвам:

— Ти никога не си ми бил приятел, истински приятел, като Рентън!

Физиономията на Сик Бой се криви подигравателно, а долната му челюст изхвърча напред като чекмеджето на магазинерска каса.

— Какви ги плещиш! Копелето ни обра!

— Мен обаче не ме е обрал! — изкрещявам, удряйки се с пръст в гърдите.

Сик Бой млъква. Потъва в истинско гробовно мълчание, но продължава да ме фиксира. О, не, мамка му, издъних се. Изтървах се. Алисън също ме гледа. Два чифта опулени огромни очи, обвинително насочени към мен.

— Значи — процежда той, — ти си бил в комбина с него.

Копелето поглежда Али и тя свежда глава. Али е много добра в пазенето на тайни, но хич не я бива да лъже.

Не искам злите му прожектори да са насочени върху нея, затова изплювам камъчето.

— Не, не знаех нищо за това. Кълна се в живота на Али и Анди.

Зверският му поглед е още по-бесен, но той знае, че не го лъжа. Също знае, че има и още.

Предавам се, чегъртайки с нокти по подложката за бира.

— По-късно обаче получих пари. По пощата. Само моя дял, не повече.

Очите на Сик Бой продължават да дълбаят в мен и аз просто знам, че и да искам, не мога да излъжа, защото веднага ще усети.

— Пощенското клеймо беше от Лондон и пристигна след около три седмици откакто се бях върнал тук. Нямаше бележка. Оттогава нито съм го чувал, нито съм го виждал, но съм сигурен, че той ми ги беше изпратил, няма кой да е друг — казвам му. После викам, ама така, фукайки се. — Марк се погрижи за мен!

— Целия дял? — пита гадния котак, а очите му ще изскочат.

— До последното пени, човече — казвам му, ликувайки, значи и сядам обратно, защото ми е кофти. Али ме поглежда обвиняващо, но аз само вдигам рамене и тя пак забива глава в пода.

Личи си, че главата на Сик Бой направо се върти. Нещо като ония сфери с топките при тегленето на тиража от лотарията или жребия за Шотландската Купа. Изглежда истински засегнат, този път определено не разиграва постановки. Внезапно обаче копелето се ухилва с усмивка, която конкурира логото върху синята му „Лакоста“.

— Така ли? Голям келепир си видял, няма що. Уредил си си живота като гледам. Инвестирал си добре парите.

Али отново вдига глава и ме поглежда.

— Тези пари, когато взе онези неща за детето… били са от Марк Рентън?

Мълча.

Сик Бой гледа чашата си с уиски, вдига я и я пресушава, а после започва да почуква с нея по масата. Продължавам да седя като в някакъв шибан ступор.

— Така, точно така — ухилва ми се подигравателно той. — Нищо не си направил. И никога няма да направиш!

Просто не се сдържам и го казвам. Казвам, че ще направя, че пиша история на Лийт.

— Е, това вече е върхът! — изцепва се Сик Бой през бара и няколко души се извръщат.

Али ме поглежда все едно нещо съм се чалнал.

— Какви ги приказваш, Дани? — пита тя.

Просто трябва да се изпаря оттук, да се махна веднага. Ставам и тръгвам.

— Отрицателна енергия, а? Това ще го запомня, значи. Чао!

Сик Бой повдига вежди, но Али идва с мен до вратата и излизаме вън.

— Къде отиваш? — пита тя и обгръща ръце около себе си.

— Имаме среща на групата — казвам. Хладно е и макар, че е облечена със синята си плетена жилетка на Али явно й е студено.

— Дани… — започва тя, потърквайки ципа на якето ми между палеца и показалеца. — Ще се върна и ще поговоря със Саймън.

Гледам я и не мога да повярвам.

— Той е разстроен, Дани. Ако се изпусне за парите някъде и това стигне до ушите на хора като Втората Награда… — тя се поколебава малко, — …или Франк Бегби…

— Хубаво, добре, иди и говори със Саймън. Не може да го оставим да страда просто така, нали? — озъбвам се, но, мамка му, има нещо вярно. Бяхме Рентс, Сик Бой, Втората Награда и Бегби в Лондон и Рентс направо си ни обра. Но на мен ми даде парите. Явно не е дал нищо на Сик Бой, но за другите не знам. Сигурно и Бегби нищо не е получил, защото съвсем се смахна и утрепа оня, Донъли, за което го тикнаха в пандиза, макар и Донъли да беше гадна твар, такъв си беше, не може да не отбележим.

— Върви да не закъснееш — казва тя и ме целува по челото, после се обръща и си отива обратно вътре.

Отива си.

И това отключи нещата, така да се каже, бях целият на нокти от превъзбуда и тревога, но като отидох на сбирката взех и им разказах всичко за това, за историята на Лийт. Цялата работа е, човече, че тази Ейврил, беше толкова щастлива, страшно щастлива, значи. Струваше си само да видиш усмивката върху лицето й. И така, вече го направих, разприказвах се и създадох очакване за себе си като човек на писаното слово. Човек, който върви нагоре, изявен местен историк, активен, борещ се.

Но не съм такъв. Оня пич по телевизията, онзи, дето раздува за древните цивилизации, не можеш някак да си го представиш да казва: ей, човече, май не трябва да изпускам от поглед това момче от Лийт, новия колега. Ако взема да се разсея ще почне да се увърта край моите пирамиди и да забива за египетските баровци, значи. Не, не мога някак да си го представя.

Но въпреки това, трябва да се пробвам и може би, да докажа на Али, че струвам повече, отколкото ме мисли. Да докажа на всички, може би.

Когато за първи път срещнах Алисън тя беше особено и прекрасно момиче, чудна кожа като с тен, дълга черна вълниста коса и перлени зъби. Но беше малко от оня напрегнат тип, сякаш имаше някакъв невидим вампир, прикрепен за врата й, който просто изсмукваше енергията й.

Тя никога не ми е обръщала особено внимание. Винаги си е падала по него. Помня как един ден само ми се усмихна и сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Когато се събрахме, си мислех, че това е наркоманска работа, че щом останем чисти един ден, тя ще поиска да продължи нататък. Но после дойде детето и тя някак остана. Точно това е, май, човече, дребният, той е най-вероятната причина, че остана толкова дълго с мен.

Но сега тя отново изглежда, сякаш я изцежда вампирът и познай, кой е този вампир, човече? Този вампир съм аз. Аз.

След сбирката се замислям, дали Али не е още в Порт Съншайн. Но няма начин, просто не мога да издържа още една среща със Сик Бой точно сега. Вместо това правя обратния завой и се отправям към града, където се натъквам на Братчеда Доуд, който излиза от Олд Солт и отиваме за по джойнт в апартамента му на Монтгомъри Стрийт. Пичът си има много точна малка квартирка. Малко северна, стаите искам да кажа, но по-скоро от онези симпатични малки жилища, отколкото онези, големите. Вътре всичко е много добре пипнато и готино, като изключим голямата обрамчена снимка на Глазгоу Рейнджърс над камината от ерата на Сунес. Има готин кожен диван и аз направо колабирам в него.

Аз харесвам доста Братчеда Доуд, макар да плямпа много, и след няколко джойнта и една бира вече му разправям за женските си проблеми.

— Няма страшно, приятел, Otnia vincit amor, любовта побеждава всичко. Ако се обичате, всичко ще се оправи, ако ли не, време е за промяна. Точка — казва Доуд.

Обяснявам му, че не е толкова просто.

— Значи, има един пич, който преди ми беше приятел и навремето те бяха гаджета, а сега той се е върнал в града, отново е на сцената, така да се каже, значи. Копелето е адски самовлюбено и страшно ме издразни и казах някои неща, които не биваше да казвам, нали разбираш?

— Veritas odium parit — казва някак мъдро Доуд. — Истината извиква омраза — добавя той заради мен.

Направо е лудост, дето съм се хванал да пиша книга като не мога да си напиша името, а Братчеда Доуд е като някакъв учен, по латински, значи, а е Глазгоу, така да се каже. Никога не би си и помислил, че в Глазгоу има училища, но явно има и сигурно са по-добри от нашите. Та, питам аз добрия Братчед Доуд:

— Откъде знаеш толкова много неща, Доуд, латински и така нататък?

И той обяснява, докато аз завивам нов джойнт.

— Аз съм обикновено момче, което се е самообразовало, Спъд. Ти просто произхождаш от различна култура от нас, протестантите, значи. Не казвам, че не можеш да си като мен, защото можеш. Просто изисква повече усилия от такива като теб, защото не ви е в културата. Разбираш ли, ние сме стъпили здраво на традицията на преподобния Джон Нокс, шотландското протестантско образование на работническата класа. Затова и аз съм инженер по професия.

Тук нещо не стоплих, не му хванах мисълта на добрия котан.

— Но ти не работеше ли като охрана?

Доуд клати пренебрежително глава, сякаш това е незначителна подробност.

— Само временно. Докато си уредя нов договор в Близкия Изток. Бачкам само, за да се намирам на работа. Не искам да те обиждам, приятел, но ще ти го кажа, защото виждам, че имаш потенциал. Работи напусто, но залудо не стой. Otia dant vitia. Това е разликата между предприемчивия протестант и безхаберния католик. Бихме работили всичко само да не губим форма, да запазим дисциплината си, докато не се появи следващото голямо нещо. Няма начин просто да дремя и да пилея парите си от Оман.

Започвам някак да се чудя, колко ли кеш е струпал котака в кошничката си в Клайдсдейл Банк.